Разказ от Христина Мачикян
За първи път чух за нея една вечер, докато с дъщеря ми избирахме коя приказка да й прочета.
– Не, не искам тази! – капризно бърчеше носле при всеки мой опит. – Искам онази, дето леличката в парка ни я каза!
Почувствах се абсолютно безпомощен пред непоклатимата детска логика, според която от един баща се очаква да знае всичко. Добре, че в този момент влезе Ема да провери дали Лора има температура, понеже сутринта се чудеше дали изобщо да я праща на градина, страхуваше се, че се разболява.
Докато се измъквах от стаята, чух, че сега Лора е на мушката:
– Добре съм, мами, главичката ми мина още в парка, когато онази леличка ни разказваше…
Няколко дни по-късно, докато вечеряхме, жена ми отново подхвана темата:
– Днес, като взимах Лора от градина, се заприказвахме с няколко майки. Децата не спирали да говорят за тази жена от парка, дето им разказала приказка.
– Трябва да е някаква нова атракция в парка – отбелязах. – Във всеки случай ми се струва по-смислено от онези глупави надуваеми замъци…
Жена ми ме погледна и се засмя:
– А една от жените разправя такива работи, че да се шашнеш! Предната вечер синчето й се порязало и му била сложила лепенка на ръката. А вечерта, докато го къпела, нямало и следа от порязаното! – поклати глава и въздъхна. – Свързва го с онази жена, разказвачката от парка, понеже се случило същата вечер…
– Да бе, всякакви ги има… – започнах с мисълта, че жените страшно си падат по такива истории, та затова ги има и всичките тези екстрасенси, врачки и баячки, които аз искрено не можех да понасям.
Но в следващия момент изведнъж се сетих за Лора – тя също беше споменала, че главичката й била минала, докато жената им разказвала приказката. По леко озадаченото изражение на Ема разбрах, че и тя си е помислила същото.
– В събота мисля да отидем с Лора – подметна, докато й помагах да разчисти масата. – Любопитно ми е да видя защо толкова се прехласват децата от нея.
Бях забравил напълно за това, когато в събота вечерта се прибрах след работа. Забелязах, че беше тъмно, и реших, че и Ема може да си е легнала, макар обикновено да ме чакаше до късно.
Но когато влязох във всекидневната и светнах, я видях да седи, втренчена в мрака отвъд прозореца. Когато се обърна, нещо в изражението на лицето й ме накара да настръхна. Беше ми познато от времето, когато преживяхме най-трудните моменти в живота си…
Започна да говори преди да я попитам, макар очевидно й беше много трудно.
– Онази жена, разказвачката от парка… Тя ми разказа за Нора.
Стиснах зъби, за да не закрещя. Ненавиждах тези, които използваха хорската скръб и слабост, за да печелят от това. Ема беше прекалено разстроена, затова преглътнах гнева си и просто отбелязах:
– Не вярвам да си се вързала на приказките на някаква…
– Тя знаеше името й. Започна да говори без да съм я питала… – Ема се отнесе нанякъде, погледът й отново се зарови някъде отвън, сякаш виждаше повече, отколкото можеше да се види в нощната тъмнина. После се обърна към мен и силно стисна ръката ми. – Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й.
Гневът ми се беше трансформирал в огромна бодлива буца, която дереше стомаха ми и ми пречеше да дишам. Бях така заслепен от ярост, че изобщо не знам как успях да забележа лицето й. Излъчваше такова кротко, смирено блаженство, че грееше със собствена светлина. Усетих как мускулите ми се отпускат, и без да мога да промълвя и дума, просто я притиснах към себе си.
Нора се роди преди малко повече от седем години и остана с нас едва осем месеца. Една сутрин Ема ме събуди с обезцветено лице и със също толкова безцветен глас ми каза, че не може да събуди бебето ни. Разбрах, че няма да се събуди, щом я видях в кошарката, а може би още преди това от начина, по който Ема изрече тези думи…
Всички казаха, че се случвало с деца под една година, без видима причина, без да става дума за някакво заболяване. Наричало се синдром на внезапната бебешка смъртност и не бивало да търсим вината в себе си. Но въпреки това, въпреки разговорите, които проведохме и помежду си, и с купища специалисти, си давах сметка, че живота ни вече никога няма да бъде същият. Страхувах се, че ще изгубя и Ема, която все повече се затваряше в непробиваем пашкул на страдание и вина.
Появата на Лора три години по-късно беше нейното възкресение от ада на болката и нашето спасение. Лора беше още малка, за да й разкажем за тази загуба, но бяхме решили да го направим, когато порасне. По някакъв неоспорим природен закон и двамата с жена ми чувствахме, че Нора винаги ще бъде част от живота ни, въпреки че вече не е с нас.
Бях твърде объркан, за да мога да реагирам адекватно на разказа на Ема, отнасях се крайно скептично към всеки намек за общуване с отвъден свят, но за момента усетих, че тя има нужда от тази утеха. А по някакъв начин това нейно усещане се предаде и на мен.
Междувременно за странната жена от парка започвахме да чуваме все по-често. Една от нашите съседки – възрастна жена със заболяване, което не й позволяваше да излиза често от къщи, със сълзи на очи ни разказа как след като послушала разказвачката заедно с дъщеря си и малкия си внук, внезапно се почувствала много по-добре. Вече пазарувала сама и дори не се нуждаела от придружител. Колежка на Ема споделила, че се омъжила отново и била невероятно щастлива. Странното било, че младоженецът бил бившият й съпруг, с когото се разделили след тежък развод преди две години, а децата им не можели да се нарадват, че всички отново ще са заедно.
Аз продължавах леко да се дистанцирам от цялата тази еуфория. Но когато мой близък приятел ме срещна и ми разказа как се е сдобрил с родителите си, с които беше прекъснал всякакъв контакт още като ученик, само защото завели с приятелката му детето й да слуша приказка в парка… заинтригувах се истински. В началото приех думите му с недоверие, но начина, по който самият той преживяваше цялата история в момента, в който ми я разказваше, ме развълнува дълбоко.
Особено силно впечатление ми направиха думите му, че докато уж разказвала приказка на децата, сякаш през цялото време говорела на него. Без съмнение това беше най-странното нещо, което някога бях чувал, затова, учудващо дори за мен самия, в края на деня тръгнах към парка.
Малко преди да навляза в него обаче си дадох сметка, че това не беше най-доброто решение. Небето беше притъмняло, въздухът тежеше с онова особено усещане за приближаваща буря и някъде далеч вече се чуваше нейният тътен.
Помислих си, че в такова време в парка едва ли ще има някой, но вече беше късно да се връщам. Така че реших да поогледам набързо наоколо и да се измъкна преди бурята да връхлети. А тя постепенно набираше сили, вятърът оплиташе клоните над мен и подхвърляше шепи листа в лицето ми. Нямаше никакъв смисъл от разходката ми по пустите алеи, вече бързах да изляза от парка, за да извикам такси, когато я видях. Седеше на една от пейките под голямо дърво на самата алея и сякаш не забелязваше започващата буря. Дори по някакъв необясним за мен начин изглеждаше като естествена част от нея, сякаш мястото й в този момент не би могло да бъде другаде, освен на тази стара, каменна пейка. Тръгнах към нея, когато небето над мен се разцепи, оглуши ме и в следващия миг се стовари върху мен с цялата си тежест.
Болката дойде по-късно, когато започнах да възвръщам сетивата си. Всяка моя клетка беше заредена с нея, смазваща и мъчителна до невъзможност. Нямах сили да я преборя, щеше ми се да се върна в онова безметежно състояние на безтегловност отпреди малко, когато почувствах как тя постепенно се стопява. Напускаше тялото ми бавно и като че ли с неохота, а на него сякаш му трябваше време да осъзнае това.
Първото, което видях, когато най-сетне прогледнах, беше лицето на жена на неопределена възраст. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет години. Но не това ме впечатли най-много. Най-силно ми въздействаха очите й. Не бих могъл да забравя тези очи никога, огромни и сини. Можех да преброя златистите петънца в тях, които ги правеха сияйни като никои други.
– Нора… – прошепнах. Видях как усмивката бавно озари и тях, и лицето й, почти усетих ръката й на лицето си. Дъждът се изля изведнъж, със силата на водопад, студен и непрогледен. – Нора!
Продължих да крещя името й, защото вече бях сигурен, че това е тя, но дъждът ми пречеше да я видя. Тичах наоколо и я виках, докато в един момент не осъзнах, че дъждът почти е спрял, а аз седя на пейката, на която бях видял нея. От дървото зад пейката стърчаха зловещи, черни остатъци, а самата пейка беше полустопена в единия край. Беше ясно, че е паднал гръм, а аз съм бил почти в центъра му. Не разбирах как изобщо съм оцелял.
Усетих, че приличам на удавник, чак когато шофьорът на таксито направи някаква забележка по повод съвършено мокрите ми дрехи. Така се и чувствах, но това престана да ме интересува в момента, в който забелязах тъмните прозорци у дома. Къде бяха моите момичета? Ема ми беше казала, че днес по обяд ще закара Лора на рождения ден на синчето на наше приятелско семейство. Намираха се във вилата си, на двайсетина километра от града, така че досега двете трябваше да са се прибрали. А и Лора избягваше да шофира по тъмно, особено при лошо време като това днес.
Докато вадех телефона да й позвъня, тревогата ми избута на заден план всичко останало, но още преди да намеря номера й, чух как колата ни влезе в двора.
– Тате, тате! – Колата още не бе спряла напълно, когато Лора изхвърча отвътре, силно развълнувана. – Познай кой пътува с нас до центъра?! – И понеже това явно беше риторичен въпрос, а и нямаше търпение да ми каже, продължи на един дъх – Разказвачката от парка!
Хвърлих недоумяващ поглед към Лора, но тя изглеждаше объркана не по-малко от мен, а и страшно изтощена. Чак когато сложихме Лора в леглото, тя ми разказа какво се е случило.
Приятелите ни й предложили да изчакат бурята да отмине, но тя искала да се приберат навреме, а и се надявала да успеят да изпреварят лошото време. Пороят ги застигнал на шосето под главния път за града. Въпреки че дъждът правел пътя почти непрогледен, забелязала, че се е образувало свлачище и колата няма как да продължи. Назад също било късно да се връща, отвсякъде се сипели каменни отломки. Изпаднала в паника, защото колата била като в капан, още повече, че пътят започнал бързо да се наводнява. Сетила се, че малко по-надолу има черен път, който също излизал на централния, но предположила, че той вече се е превърнал в блато.
– И тогава изведнъж тя се появи до колата, ей така, от нищото – Лора ме погледна объркано, а после обгърна раменете си с ръце, сякаш й стана студено. – Попита ме дали мога да я закарам до града, а аз само й кимнах, вместо да й посоча очевидното – че пътят е в плачевно състояние… Отзад Лора хленчеше, май се беше изплашила. Тогава жената се обърна към мен и се усмихна, а после погледна назад към Лора, и започна да й говори… В този момент изпитах огромно облекчение, напрежението ми изчезна, още не знаех какво става, но когато погледнах напред… – спря, за да си поеме дъх, вълнението й идваше в повече. – Няма да повярваш, аз също не вярвах на очите си, но… пътят беше съвсем чист. Камъните, водата, клоните… нямаше и следа от тях. Беше толкова странно, толкова неочаквано, че не смеех да потегля… а отзад Лора вече се смееше на нещо, което жената й разказваше. Дори не помня как стигнахме града, бях като в безтегловност, по едно време тя поиска да слезе и ми благодари. Почудих се дали всъщност аз не трябва да й благодаря, макар че беше лудост да си мисля, че тя е освободила пътя… Но кой го направи тогава? Не знам. Знам само, че когато слизаше от колата Лора я попита как се казва, а тя се обърна, погледна ме право в очите, и отвърна: „Нора“. И тогава наистина видях, че това беше тя. По-различна, много по-различна, но въпреки това беше нашата Нора. А после изчезна така, както се беше появила… Възможно ли е, възможно ли е? – зашепна тя, а аз чак тогава разбрах колко силно я държа в прегръдките си.
Със сигурност след всичко преживяно не аз бях човекът, който можеше да даде най-точният отговор на този въпрос. Но вече подозирах, че възможното е много повече от това, което предполагаме…
На другата сутрин бях толкова зле, че се измъкнах от леглото колкото да разбера, че трябва да се върна пак в него. Мокрото ми приключение, в съчетание с останалите преживелици, изискваха известно физическо възстановяване, така че следващите няколко дена се наложи да остана в къщи.
Но мисълта за жената от парка не ме напускаше нито за миг, така че щом се почувствах по-добре, веднага поех нататък. Беше приятна сънлива утрин, когато минах по централната алея, все още беше рано, за да има много хора. Задминаха ме няколко души, тичащи за здраве, две възрастни дами и един мъж разхождаха кучетата си, въздухът ухаеше на зелена свежест. Но тази, която търсех, я нямаше никаква.
Чудех се дали да не се връщам, когато видях, че случайно съм се озовал пред къщичката на пазача. Вратата се отвори в момента, в който бях почти пред нея, и отвътре излезе възрастен мъж с димяща чаша в ръка. Погледна ме строго:
– Търсите ли някого?
Смутих се от неловката ситуация, в първия момент дори не знаех какво да му кажа.
– Извинете, не исках да ви притесня… – започнах несигурно. – Имаше тук една жена, разказваше приказки на децата… Чудех се къде мога да я намеря.
Той ме погледна навъсено под рунтавите си вежди.
– Аааа… за разказвачката ли питаш? – кимна ми с глава да го последвам. Встрани от къщичката, на един от осветителните стълбове, видях некролог. Сърцето ми прескочи няколко удара и май ми е проличало, защото човекът ме изгледа съчувствено. – Да не си й роднина? Мислех, че си няма никого, все беше сама…
– Как… знаете ли как се е случило?
– Абе, лоша работа – махна с ръка той. – Колегата я намерил на сутринта след онази буря преди няколко дена, била на ей онази пейка там – посочи надолу по алеята. – Сигурно е била заспала и не е усетила мълнията. Виждаш ли дървото? Като клечка кибрит го е изгорила, а пейката половината е стопена. Страхотия!
Познах мястото веднага. Пейката, на която бяхме с нея, изгорялото дърво…
– Абе, странна жена беше, май не беше съвсем в ред, обаче пък наистина умееше да разказва… – продължи да говори старецът. – Колегата май я смяташе за нещо като екстрасенс, разправяше, че откак веднъж завел внука си да слуша приказките й, болките в коляното му напълно изчезнали…
Не помня как съм излязъл от парка, пред очите ми през цялото време беше лицето й. Не, не онова статично лице от некачествената черно-бяла снимка на некролога й, а лицето на жената-дете с очите на нашата Нора. Не можех да се отърва от усещането, че ще я зърна някъде наоколо, неочаквано, точно както я бях видял онази вечер. Спомних си думите на Ема: „Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й…“
Беше го направила.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Христина Мачикян e родена в Пловдив. Завършила е музикално училище, след което Музикалната академия в родния си град. Понастоящем преподава пиано в Музикална школа в Кърджали, където живее от доста време. Христина пише от дете – повече поезия, а опитите й в прозата са започнали преди няколко години. Нейни творби са публикувани предимно в литературни сайтове, има и публикации в печатни литературни издания. Още произведения на Христина Мачикян могат да се видят в сайта „Откровения“.
