Черният караконджул

Разказ от Хасан Ефраимов

.

Днес реших да не правя нищо.

– Нека един ден да си почина и аз – си казах.

– То какво ли пък си се изморил – ухили се едно дяволче дълбоко нейде из душата ми, но не го отразих изобщо.

Дяволчето обидено млъкна, за да не се обади повече.

Седнах на пейката и започнах да наблюдавам пътя като онези баби, дето цял го правят от плочата на един гараж.

Първо минаха махленските пияници. Бързаха към магазина, за да поемат сутрешната порция бира.

– Бирата е по-силна от глада – забелязах умно.

Удариха по една бира на крак, пуснаха някоя и друга лъжа, и с втора бира в ръка се затътриха да работят. Е, колкото могат…

После мина циганинът, дето продава чехли. Върви с една торба в ръка и постоянно повтаря:

– Чехли… Продавам чехли…

Зимата продава чорапи. Тогава върви със същата торба и се провиква:

– Чорапи… Продавам чорапи…

– Е-е-й, не ги ли продаде тези чехли – закачам се, а той отговаря:

– Има бе, бате… Има… К’во да правя? За хляб за децата… То и на кого ли да продаваш вече? На стълбовете по улицата…

– Чорапи нямаш ли? – задявам се отново.

– А… чорапи зимата, бате – отговаря сериозно.

Отминава той нагоре, а аз си мисля, че ей сега ще се появят другите цигани, дето продават дини с каруците. После се сещам, че дините още не са узрели.

Вместо тях се появяват калайджиите.

– Калайдисваме тави всякакви… Калайдисваме тави… – постоянно повтаря една калайджийка, облечена с някакви шарени дрехи.

– Нямаш ли тава за калайдисване, бате? Евтино взимаме… – пита ме.

– Откраднаха я – отговарям.

– Ами, да ти продам друга, бате.

– Ще откраднат и нея…

Отминават и те, след десетминутни кандърми да си купя от евтините тави, които продават.

Появява се баба Кера. Върви приведена на две. Подпира се на два бастуна. Прилича на буквата „г“. Ама на малката буква…, не на голямата… Децата й са в чужбина. Запиляха се някъде и ни вест, ни кост. Дядото почина. Живее сама…

– Изедници… Изедници… – повтаря постоянно. – Господ да ги погуби… В дворците им да ги затрие… Семето им ниедно да се затрие… Адски огън да ги гори… Не им прощавам… Не им прощавам… Никога… Никога няма да им простя… От гроба си ще ги проклинам…

– Недей така, бабо Керо… деца са ти… – опитвам се да я успокоя.

Тя се спира. После се обръща бавно към мен. Лека-полека премества бастуните… По сантиметър-два… Прилича на огромен черен караконджул, маневриращ с много крака… Черната й забрадка почти е паднала върху очите й… Накрая, след десетминутни мъки се обръща към мен. Не сяда на пейката никога, защото не може… А ако случайно успее да седне, после няма да може да стане. Затова стои с бастуните… Като един черен караконджул…

– Не говоря за тях, докторе… – отвръща след малко.

После си намества бастуните в едни дупки по пътя, за да не се хлъзнат по асфалта. „Общината мисли за баба Кера… Затова не запушва дупките по пътя“ – си мисля, докато я наблюдавам.

– Те се спасиха… Избягаха… Който успее да избяга, се спасява… А ти…? Защо стоиш още в този ад? Българите избягаха, а ти продължаваш да стоиш… А дори и българин не си…

– Искаш ли да ида и да ти купя хляб? – я питам вместо отговор.

– Не ща… – отговаря тя. – Имам си едно шишенце… Като почна да не мога да си купувам… ще го изпия… Друго не ми трябва… Нищо не искам вече… Отдавна не искам…

Тогава забелязвам, че на кръста й наистина има закачено едно шишенце… С една върва… Виси от кръста й и се клати смешно напред-назад. Някакво малко шишенце…

Баба Кера поема отново нагоре, а гласът й се чува още дълго след нея:

– Изроди… Нечестивци… Изчадия адови… Опропастихте България… Не прощавам… Не прощавам…

Появяват се други цигани.

– Купуваме желязо, бате… Нямаш ли?

– Откраднаха го…

– Ами… да ти продадем малко…

– Ще откраднат и него…

Отминават и те…

Водят Ванчето… Болна е от рак… Но нямат пари за такси… И кола нямат… Линейка не изпращали, защото не й се полагало… Затова я водят така… Съпругът й и синът й я подхващат за ръцете от двете страни и така се мъкнат по пътя. „Като траурно шествие…“ – минава през главата ми, докато ги гледам как се влачат.

– Искате ли да ви закарам? – питам.

– А…, де ще ни караш ти, докторе? – отговаря съпругът й. – Докато се качим в колата… Докато се наместим… и ще сме стигнали вече… Ей де е поликлиниката…

Отминават надолу, а после бащата, присетил се за нещо, се обръща и тръгва към мен. Преди това обяснява на сина си да държи майка си по-здраво, докато се върне.

Идва до мен… Гледа с искрящи очи цигарата в ръката ми, но нищо не казва.

– Запали си… – казвам и му подавам кутията с цигари.

Той посяга с огромните си пръсти и си издърпва цигара.

– Вземи и за после… Явно си забравил да си купиш… Къде ще обикаляш сега с тази болна жена… – изричам и подавам още няколко цигари. Той ги поема с благодарност, вади от джоба си някаква ръждясала метална табакера и ги прибира в нея. В табакерата има малко накълцан тютюн и хартийки за свиване на цигари.

– Как мислиш, докторе? Дали ще се оправи…? – пита ме, дърпайки от цигарата с наслада.

– Че тя е готова… – отвръщам. – Не виждаш ли? Даже вече няма нужда да я държите… Ама така… отвикнала да ходи… Страх я е още… Ама ще свикне… Като доктор ти го казвам…

– И аз така викам… – отвръща веднага с усмивка на лицето. – Казвам й: – Ванче, сега като хванем шестицата от тотото… Ще те водя по големи доктори… Ще ти купим лекарства… Ама такива… чужбински…, дето са скъпи… и струват колкото една кола… И кола ще си купим…. и ще те водя до Балчик… До двореца… До Калиакра ще те водя… Знаеш ли какво е красиво сега там? Така й викам, а тя отговаря: – Къде ще ме водиш, бе Димитре? Нашето ходене отмина отдавна… Не виждаш ли, че вече съм за осмицата…

– Осмицата…? – питам недоумяващо.

– Осмицата е автобусът за гробищата, докторе… Не знаеш ли…?

Нищо не казвам повече… Само издърпвам половината цигара на един път… Тя изгаря с лек пукот… После жарта се превръща в пепел и и изведнъж полита към земята.

– Искаш ли утре да ви заведа до Балчик? И до Калиакра ще ви заведа… – думите излизат сами от устата ми.

– А…, ти не се притеснявай сега, докторе… Де е Балчик…? А Калиакра…? Ние само така си говорим… Нека се оправи Ванчето… После всичко ще си дойде на мястото… Ще има време и да ходим… За всичко ще има време… – изрича Димитър и поема надолу… към поликлиниката…

– Не ходете натам… Минете по другата улица… Там е спирката на осмицата… – искам да извикам след тях, но някаква буца, заседнала в гърлото ми, не ми дава да го направя…

Не ми се прави повече нищо този ден…

Също като вчерашния…

Също и като утрешния…

Прибирам се и полягам…

Заспивам…

Сънувам Балчик…

После Калиакра…

Един черен многокрак караконджул броди там, по пустата земя българска, а на кръста му злокобно се клати закачено кандило.

– Не прощавам… Не ви прощавам… – отеква гласът му в черната нощ и изчезва над морето.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Хасан Ефраимов е роден през 1966 г. в с. Трем, Шуменско. Завършил е Медицинския университет във Варна, специлизирал е „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Тази година излезе от печат неговият първи роман „Метаморфоза“ (вж. тук). Д-р Ефраимов е автор много разкази, част от които ще влязат в негова втора книга, сборник с разкази, която се подготвя за издаване.