Разказ от Анелия Александрова
Серафим Тодоров, по-известен като бат’ Сали, се излежаваше вече десети месец в затворническата килия. Ако по-рано му бяха казали, че в затвора не се живее зле, хич нямаше да повярва. Ето на, зимата мина, а той студ не усети. Коремът му не курка от сутрин до вечер от глад, а получава топло ядене три пъти на ден. Това е живот като на курорт. А иначе? Става сутрин по тъмно, навлича мръсните, вмирисани дрехи, и хайде на сметището – дано намери нещо я да продаде, я за храна. А като не намери? Не само, че той стои гладен, ами и четирите му деца, заедно с жената. Като свърши със сметището отива към центъра да проси. Е, не беше рядкост да си изпроси и боя, ама трябва да се яде. И още повече, ако времето е топло – добре, ами като задуха севернякът, като паднат мъглите, като завалят дъждовете, като се изсипе снегът… не искаше да си спомня. Добре, че попадна на Валерко. Ей значи, свестен тип се оказа, удържа на думата си, че и нещо отгоре. Трябваше само да му снимат личната карта, да се подпише на няколко места и да каже „ДА“ пред някакъв голям човек, викали му нотариус. В началото имаше проблем – не знаеше да пише, ама нали си е схватлив от малък, бързо се научи да пише С, след нея Т и накрая една заврънкулка, и готово- подпис. Стана учен човек.
В уречения ден се видя с Валерко и още някакъв. Онези му купили риза, костюм, обувки, че и гащи и чорапи. Заведоха го в хотел, изкъпа се, обръсна се, облече се, сложи парфюм. Излезе от хотела чисто нов бат’ Сали. После го заведоха на ресторант. Ама не от тия, в които продават кюфтета и кебапчета, ами истински, с красиви покривки, бял порцелан и много прибори. За какво му бяха всичките?! Ама, в интерес на истината, не му хареса. Яде нещо размазано на дъното на чинията, което свърши след второто загребване. Абе гладен си остана и, срам не срам, като излязоха, поиска тройка кебапчета с пържени картофи и две препечени филийки хляб. Ето това вече беше храна. Взе си и студена бира. „Толкова студена – каза на момичето зад тезгяха – че докато я сложа на масата, да се е изпотила“. Добре облечен, избръснат и подстриган, той беше царят на кръчмата. Отпусна си душата… и глътката. Някъде след втората порция и по време на третата бира, нещо заседна в гърлото му:
– Абе, Валерко, то ние тук сме си добре – ядем, пием, не се оплаквам, ама циганчетата дома, гладни са бе, бате…
– Първо подписваме документите при нотариуса, после ти плащам и можеш да купиш и вол за вечеря, ако искаш. А?
– Право викаш, ама как да подпиша, как да мисля за пустите букви, като в главата ми все гладните гърла на децата ми се въртят? Тя и жената ми е на ръцете…
Не беше от вчера бат’ Сали, акъл имаше. Не знаеше как, но усещаше, че е станал важен и сега той дърпа конците. Келепирец ще падне и парици ще вземе. Надушваше ги тези работи. Взеха двадесет кюфтета, двадесет кебапчета, пет хляба и десет бири. По пътя за махалата успя да извърти нещата и да спрат в един китайски магазин. Валерко купи на децата по един комплект анцузи и маратонки, а за жената шарена рокля и герданче. Тя много щеше да се радва, пък и ще подкрепя бат’ Сали, докато прави подписите, то не е лесна работа, букви са това.
Спряха черният джип по средата на калната улица, точно пред шарената черга, която служеше за врата на колибата. Бат’ Сали отвори задната врата, разтегна устни в широка усмивка, която разкри липсата на два зъба, и с гордо вдигната глава слезе от колата. На мига затъна до кокалчета в калта, но това ни най-малко не му направи впечатление. Валерко гледаше ужасено как новите обувки от естествена кожа се изгубиха в тинята.
– Маро ма – провикна се с най-силния и заповеднически глас бат’ Сали – яла зимай армаганете от Валерко. Аре ма, бръже, че бизнес има да се връши. Чу ли, ма оу, излазай – не преставаше да вика, та всички да разберат кой командва в тази къща.
Излезе не само Мара, излязоха и децата, и съседите, и живеещите на съседната улица. „Нека гледат – мислеше си новият бизнесмен – от днес насетне, все така ще е!!!“ Възрастните подхвърляха шеги, момчетата заглеждаха лъскавото возило, а най-малките оставиха отпечатъци от пръсти по новия костюм, запленени от елегантния външен вид на съседа. Бат’ Сали свали храната, раздаде подаръците на домочадието си, даде последни заръки и важно-важно се настани отново на задната седалка. Сега обмисляше какво още може да вземе от Валерко, но острият поглед и категоричният тон на благодетеля му го отказаха.
– Карай към хотела – измърмори Валерко на другия – докато приведа този в ред, почисти и измий колата. След 40 минути трябва да сме при Попов. ОК?
Усетът на бат’ Сали му нашепна, че точно сега трябва да е по-нисък от тревата, да е бърз и изпълнителен. Вече в хотела, докато костюмът и ризата бяха на химическо чистене, той взе душ (два пъти за един ден), почисти обувките си, смени чорапите и преговори с Валерко, какво се изисква от него. Слез половин час тръгнаха към нотариуса.
В последния момент го достраша. Уж нищо и никаква работа, но защо ли нещо го беше свило под лъжичката? Дали да не се откаже? А как тогава ще плати за дрехите, храната и подаръците? А и му бяха обещали пари, много пари. Числото нищо не му говореше. Няма връщане – влиза, подписва, казва „ДА“, взима си парите и изчезва яко дим.
От всички приказки на нотариуса разбра само, че става собственик на фирма. И само една мисъл му се въртеше в главата „Каква облага мога още да имам от това?“ А онзи не спря да пита: „Това разбрахте ли?“, „ДА“; „Това стана ли ясно?“, „ДА“; „Съгласен ли сте?“, „ДА“. Всичко приключи за около половин час. Онези го взеха, натовариха го в джипа и го закараха отново до калната улица. Пред бараката децата му играеха, пременени в новите анцузи, чийто цвят беше вече трудно различим поради пластовете кал. Душата на бат’ Сали се изпълни с умиление и гордост. Тръгна да слиза, когато гласът на Валерко го стресна:
– Ето обещаното, 5000 лева. Харчи ги разумно, защото повече няма, пътищата ни се разделят тук и сега.
Не можеше да повярва, почти беше забравил за парите. Нова доза гордост и умиление задуши гърлото му. Изказа искрени благодарности и почти беше готов да разцелува своя благодетел, ако онзи не беше потеглил с мръсна газ, оставяйки го да маха самотно след возилото, което се изгуби в падащия здрач, а от новия костюм се стичаха пръските кал, хвърлени от потеглящата колата. Прибра пачката в джоба си, избърса една неволно отронила се благодарствена сълза и изчезна зад шарената черга на колибата си.
Два часа по-късно малките, екипирани с новите си маратонки, притичваха едно след друго до магазина за бира и салам. Пред бараката беше изнесен касетофон, от който се разнасяха лиричните звуци на „Доко, Доко“ и „Камъните падат“. Близки, познати, приятели, роднини, съседи, знайни и незнайни жители на махалата се стичаха да поздравят бат’ Сали за успешната сделка. Младите кършеха снаги в такт с огнените ритми, по-възрастните се наслаждаваха на мига блаженство, а няколко по-буйни младежи си спретнаха приятелски побой. Махалата притихна, когато присъстващите капнаха от умора или изпаднаха в плен на алкохолния делириум.
На следващият ден поздравленията продължиха, бирата се лееше отнова, само „Доко, Доко“ беше сменен с „Радка пиратка“. И така и на третия, и на петия, и на десетия ден, за един период от време, докато махалата не утихна съвсем.
Бат’ Сали се събуди с адско главоболие. Анцузите имаха дупки на коленете, маратонките бяха скъсани, мънистата на герданчето беше разпиляна по пода. Парите се въргаляха по двора под формата на бирени бутилки и обелки от салам. Имаше и шише уиски. С мъка повдигна глава, погали корема на бременната си жена, обу един от панталоните, без да може да различи дали е новия или стария, наметна сакото на голо, ризата скъса при една мъжка разправия, килна бомбето върху все още пияната си глава и пое към сметището.
Животът пое в обичайното си русло, смущавано единствено от някакви писма, които в началото бяха по едно на месец, но с течение на времето зачестиха. Тъй като никой не можеше да чете, писмата служеха за подпалки на печката. По-късно се появиха и някакви костюмирани господа. Сърцето на бат’ Сали радостно подскочи при вида им – май пак се задаваше келепир. Но каква беше изненадата му, когато разбра, че не само, че не плащат за подписа му, но и искат пари. Говореха за НАП, НОИ, данъци, осигуровки, застраховки, кредити, задължения… нищо не разбра, също като при нотариуса. После се появи един, който щял да описва имуществото му.
– Декларирал сте къща. Къде е? – беше първият му въпрос.
– Е па, тея те! – рече с недоумение бат’ Сали и го покани вътре. Онзи влезе и след три минути излезе с един празен лист, начумерен, един дръпнат такъв.
– Подпиши тук! – заповяда му сопнатият, но бат’ Сали не беше вчерашен и веднага го контрира:
– Без пари не подписвам. Дай малко и го уреждаме.
Оня се обърна на пети и си тръгна. Скръндза!
Няколко дни след тази случка дойде полиция, натовари бат’ Сали в патрулката и го закара в ареста. Започна процес. Изобщо не разбираше какво искат от него. Не беше откраднал, не беше посегнал на човек, не беше взимал жици, не беше предавал релси на вторични… Разбра само, че ще лежи в затвора заради подписите и Валерко. Още тогава се досети, че може би оня върши нещо нередно, защото току така никой не дава пари. Ама негова си работа.
Когато влезе в затвора, изпърво се уплаши, ама после му хареса. Е, ядеше от време на време бой, ама то и навън не беше по-различно. Иначе не се оплакваше – имаше уютна и топла килия, чисти дрехи, получаваше храна редовно, гледаше кабелна, имаха фитнес, абе не беше зле. Беше на лек режим и можеше да вижда жена си и децата два пъти в месеца. И те бяха добре. Бебето се роди. Жена му получи увеличение на помощите за новороденото и за това, че мъжа й е в затвора, била нещо като самотна майка. Оправяла се добре. И той не беше зле. Чак сега разбра думите на Валерко: „Не бой се, схемата е добре изпипана. И вълкът сит, и агнето цяло, държавата плаща.“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Анелия Александрова е родена през 1979 г. в гр. Враца. Завършила е езикова гимназия в родния си град и Университета за национално и световно стопанство в София, специалност „Финанси“. Работила е като асистент на изпълнителен директор, счетоводител, мениджър продажби и др. Понастоящем живее и работи във Франция. Нейни творби са публикувани в литературните сайтове „Хулите“ и „Откровения“.
