Помолиха ме да напиша нещо за 4-ти юли. Тъй като живея в Америка, пък и обичам да пиша, съм щял да имам уникална перспектива и да успея (дай Боже) да я предам тази перспектива на целокупния читател.
„Knee high by forth of July“.
Царевицата в Индиана трябва да е до коляно на 4-ти юли, за да се смята за успешна реколтата.
Ха! Видяхте ли перспектива? Мислехте си, че ще ви отегча до смърт с приказки за революции и независимости? Да, ама не. И ние, българите, разбираме от царевица и от реколта. Та, 4-ти юли се оказва, освен всичко друго, и важна дата за измерване на растежа на царевицата.
Иначе историята я знаете по-добре от мен. Преди 240 години американците изхвърлили чая на Западно-Индийската търговска компания в Атлантическият океан, събрали се в кръчмата на Самюел Адамс на по халба от неговата бира и написали Декларацията на Независимостта. После, подгряти от бирата, измислили химна на новоизлюпилата се държава, който подозрително много наподобява с мелодията си стара английска кръчмарска песен.
Накрая ударили камбаната (също като българите през Априлското възстание век по-късно), грабнали пушките и избрали Джордж Вашингтон за генерал, тъй като той бил един от колонистите, изучавали военното дело в самата царица на моретата – Великобритания.
Нямало в тогавашния свят по-силна, по-голяма, по-богата империя. Властта й се разпростирала от Китай и Индия до Америка и Австралия. Да, огромна била Англия и в тази и огромност се криела ахилесовата пета на неизбежното й поражение.
Как шепа неуки и диви колонисти победили могъщата английска армия, питайте Мел Гибсън. Има там един филм – „Патриотът“, където той единолично избива цяла рота англичани, въоръжен само с една томахавка и мъжкия си чар.
Аз лично си мисля, че Англия по онова време вече не е била в състояние да поддържа властта си на пет континента. Гигантът се разпаднал под собствената си тежест и американците извадили луд късмет, че се разбунтували в подходящия момент.
Така, ако си представим, че беше започнала Руско-Турска война преди, а не след Априлското въстание, беше се яко закучила и изтощила силите и на двете империи, и тогава беше ударила камбаната на нашето въстание, то сега българите нямаше да страдаме от комплекси на освободени роби, а щяхме с гордост в душите да развяваме трибагреника на 3-ти март и да пълним небето над България с фойерверки, стомасите си с бира и кебабчета, а сърцата си с патриотично самочувствие.
Но какво да се прави. Както казва Босия: „Да си Румънец е занаят, Сърбин – диагноза, Българин – малшанс, а Гръкът е Турчин, който се прави на Италианец.“
Като сме изпуснали целокупния си национален шанс, това не означава, че ще потъна в дълбока депресия. Аз обичам бирата, кебабчетата и фоерверките не по-малко от който и да е американец и затова смятам на 4-ти да отида на концерт, където ще има по много от всичките тези работи.
Какво пък, по дяволите, не можем ли и ние, българите, да се съберем на ядене, пиене, приказки, смях и танци, пък ако и да не сме успели с нашето въстание. Ще отпразнуваме тези, които са успели. Ще си представим, че на този ден преди 140 години, Раковски е долетял с Хвърковата чета, топчето било топ, а турците били разбити на пух и прах. Българите стигнали до Истамбул, превзели го, пленили султана и му казали така: „Султанче, никога не се лакоми за залък, който не е за твоята уста. След си тука в Азия, моли си се на Аллаха и забрави во веки веков за българските земи и за белите българки, че знаеш ли как играе овчарска тояга по султанска гърбина?“
Така ще си представим, ще си хапнем, пийнем и повеселим по нашенски, и ще пуснем един такъв фойерверк, че и американските ни съседи да дойдат да гледат и да ни се чудят.
„Тези пък на какво толкова се радват?“
Виктор Хинов,
Индианаполис, САЩ
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
Редакционен послеслов:
Честит ден на Независимостта, уважаеми сънародници в САЩ! 240 години след 4 юли 1776-та, си струва да си спомним, че страната, в която живеем, е била създадена от смели и предприемчиви хора, които не са се уплашили от най-мощната световна империя на своето време. Да помислим и за това, че ако Георги Бенковски би могъл да бъде съвременник на Джордж Вашингтон и би се оказал по същото време на същото място, той вероятно пак не би стоял мирен. Не би чакал някой друг вместо него да направи колониите независими.
А може би си струва да помислим и за това, че във всяко време и на всяко място е важно какви избори правим и в името на какво ги правим. И дали сме способни да оценим направеното от други преди нас, изборите, които те са направили в своето време, заради една или друга кауза, цел, мечта. Защото има каузи, които имат значение за много поколения напред.
И така ние, родените по-късно, можем и на 4-ти юли, и на 3-ти март да отпразнуваме с фоейрверки едни отдавна проехтели гърмежи, саможертви, усилия, лични избори на хора, които са се качили на конете и са опънали стремената на Историята. Която можеше да бъде и друга, ако нямаше хора като Джодрж Вашингтон и Георги Бенковски, чиито мечти и цели да се окажат по-силни и от най-силните империи.
