Българските колобри пренасят скрипта на възкресението в Босна и Хърватска

Свещеното познание на древните българи е пряко свързано с нашето настояще, скрито в очевидни артефакти, традиции и обичаи. То е било пренесено на територията на близки по история и дух балкански държави. Там, където богомилството намира радушен прием – в Босна и Хърватска, и днес има свидетелства за съкровеното посвещение в тайнствените мистерии на сътворението и възкресението.

Но за да разкрием неговата глобална същност и значение, ще тръгнем отначало.

Да предположим, че българите са знаели нещо, което на други народи не е поверено, поради това, че са били първото поколение хуманоиди. Как би могло свещеният скрипт да се запази във времето? Несъмнено чрез сложна и хитроумна система на криптиране.

Такава е имало, защото едва наскоро българските учени установиха връзка между тракийските светилища и космически явления или съзвездия, което показва, че още в далечното минало предците са имали знания от висок порядък.

Колобрите, споменати в различни исторически източници, са мистична прослойка, свързана със зараждането на Шумер, Вавилон и България. Коренът й е следователно е достатъчно назад във времето, когато писмеността е била занятие за посветени, като част от сакралната система за възраждане на видимия свят, чрез невидимото на пръв поглед действие на Словото и музиката. Велики учители като Орфей са знаели за скрипта на прераждането и възкресението.

Какво ни казва самото име на жреците?

Името „колобри” произлиза от думата за време – „коло” и тракийската за „елен” – „бри”. Оттук идват някои български имена като Бранко и др. Еленът е изобразяван многократно в тракийските ритуални съдове, в българската иконография и в шевиците.

Множество извори потвърждават, че траките са имали завидно познаване на небесните тела, космическите цикли, прецесията и влиянието на планетите от Слънчевата система.

Тъй като тези познания са били мистично свързани с ритуална обрядност и функционирането на божествената власт, те не са били достояние на всички народи или на всички слоеве на обществото, поради което и тяхното начало сякаш се губи.

Българската дума „коло” или ритуалното означение на Слънчевото ежегодно рождение – означава денят на Зимното слънцестоене, празнуван още като Коледа, но също така е период от шест ключови дни, които започват от Игнажден или от нулевия ден – кун. Но това е дума и за свещен знак, печат.

Върху стечките в Босна и Хърватска често се среща изображения на мистично хоро, като женските и мъжките фигури се редуват. Почти винаги в тези каменни стели се акцентира на съчетанието на мъжкото и женското начало, което не оставя съмнение, че те са свързани с богомилството, проповядващо хармонията на двете начала в космически смисъл. Като символ на мистично пресътворение на света хорото се е разпространило чак до Индия, за което съобщава Мегасфен (Μεγασθένης) – древногръцки етнограф и географ, родом от Арахозия, живял от 350 до 290 пр.н.е. В своя труд “Индика” той пише, че Дионис научил индийците да се прекланят пред него и другите богове, свирейки на тъпани (литаври) и гусли (цимбали) и да играят тракийския танц на сатирите. За влиянието на Дионис в Азия пишат и Цицерон в De Natura Deorum, Павзаний в “Описание на Гърция”, Страбон в „География“, Хигин във Fabulae, Плиний Стари в Historia Naturalis.

Живелият през II в. римски сенатор, консул и философ Флавий Ариан в книгата си Αλεξάνδρου Ανάβασις („Походите на Александър“) описва разказа на управителя на индийския град Нис – Акуфис, според който Дионис заедно със своите спътници учел индусите да играят хорà.

Това свидетелство подкрепя тезата, че свещеният танц на колобрите има дълбоки корени в българската традиция още от времето на траките. Потвърждението е двойно и относно значението на танца във вярванията на нашите предци.

Някои автори свързват колото с термин, познат в българската административна страниграфия, както и с танца колабрисмос, който всъщност е хоро по време на равноденствие. Кана-колобрите, които са осигурявали духовната защита на канската издигнатост, са били жреческа каста, която остава в царския двор до края на Втората българска държава. Не ни е известно такава длъжност и с такова предназначение да е била характерна за друга средновековна титулна система. Поради което уникалният й български характер е неоспорим. Произлизащи като название от същия корен като думата „календар”, свещените жреци, посветени в тайните на космическото синхронизиране, са се наричали неслучайно „коло-бри”. Колото или пълният кръг и началото на нов кръговрат е специален ден за българите от дълбока древност.

Знанието за природния и житейски кръговрат е толкова дълбоко вкоренено в народните традиции, че опитите да се изкорени са обречени на неуспех. Смисълът на живота и сакралното значение му значение са имали своите пазители през хилядолетията на българско присъствие на различни континенти.

Арабският пътешественик Ал-Бируни, живял в Индия от 1022 до 1024 г., съобщава, че в Индия се употребявал тракийския календар, въведен от саките, наречени шака от ранните индийци.. Календарът е наречен шака – кала, т.е. „сакска година“, където кала (kala) на санскрит означава „период от време, срок, година“. Много по-лесно е обаче да намерим автентичния произход на думата от колото, символ на Слънцето. Подобна е и сакската дума sal – „година“. Санскритското kaale – „срок, край на определен отрязък от време“, и kalpa -„интервал от време, равен на година – 360 дни“ също имат съдържателно сходство. Санскритското kalpa – „година, срок от време“ е заимствано от тохарите (kālp) и хотаносаките (kalpa) със същото значение. Това понятие се съдържа и в индо-арийските думи кalnirnayak = calendar maker (човек, който съставя календара) и калиюга – название на древна историческа епоха, kalya – староиндийска дума със значение „утро“. Така образуващата духовно съдържание основа „коло” се свързва пряко с период от време, като има твърде много езикови доказателства за древнобългарската основа. В тази връзка ще споменем само думи за време като отколе, колчем, докле, коловоз, колак и др. Елбетицата или специфичната орнаментика, която означава четирите посоки и полупосоките на света, също означава небесен кръговрат. Символът е наричан в различни краища на българското землище по различен начин – „колото“, „грошанката“, „трапезата“, „голямото коло“, „зелената нишка“. Думата елбетица обаче е най-устойчива и най-често срещана навсякъде, а и е очевидно, че това е най-старото име на орнамента. Ще видим как тя пък се свързва с магическата природа на Соломоновия ключ.

Обаче колелото има и друго значение на по-различен кръговрат – на този, свързан с прераждането.

Древната българска жреческа каста неправилно се свързва предимно с богомилството от по-късния период. Това е поредното доказателство, че древните познания са били щателно съхранявани чрез различни способи и предавани в различни по название, но сходни по съдържание сакрални формули.

Но да се върнем на втората част на думата „колобри” – думата „бри”, която е съществена за обяснение на
смисъла на тайното познание и отношението на траките към знанието за прераждането. Еленът в смисъла на времето е изобразявал прецесията и обръщането на полюсите, за което жреците ни са знаели. Те са свързвали това и с мистичните цикли, необходими за завършването на кармичните кръгове до достигане съвършенство на душата. Цялото мироздание се крепи на това разбиране, поради което начинът на мислене на нашите предци все още е загадка за нас и ние неправилно приемаме априори, че щом нещо се е случило преди нас, то непременно е по-несъвършено от настоящето.

Свещените знания се пазят днес на територията на други държави на Балканите. В Босна и Херцеговина и в Хърватска ни удивляват т.нар стечки или стели, които имат странни изображения. Местната историческа наука не ги разчита правилно, защото не отбелязва техния произход, свързан с българското древно познание.

На стечките на цялата територия на тези държави са изобразени символи, които могат да бъдат обяснени само през призмата на древното българско знание, предадено от богомилството, което съхранява плодния корен на познанието за рождението на цивилизацията.

Както установихме, званието „колобри” е свързано с умението да се разпознава и владее времето.

В един стар ръкопис, цитиран от Антон Глогов в книгата му „Богомилското учение”, се споменава, че богомилите са отменили старите названия на месеците, които са изключително интересни и указват много прецизно и прагматично календарните периоди. Богомилите са отменили тези названия, които касаят начина на отмерване на времето, защото те отговаряли на древни български езически божества. А те са следните: Аръ – Земята, Шо – Водата, Му – Слънцето, Ко – Зеленината, Йо – Трудът, Хо – Топлината, Цо – Плодът, Ри – Беритбата, Со – Пазарите, Зж – Веселието. Главните божества са били РА, бог на съзиданието, и ЗО – бог на разрушението. Оттук идва и значението на думата зора, за която се говори в първите изречения на всеки нов стих на „Илиадата”. Зора означава преход от света на мрака към света на светлината и в духовен смисъл. Така от богомилския текст става напълно ясно, че истинското име на първичното българско божество е било РА.

Тук няма да изследваме защо богомилите са направили промяна в названията на календарните месеци, а само ще отбележим, че една от техните основни заслуги за развитието на цивилизацията е, че са пренесли през времето сакралното българско знание за измерването на времето и начина на неговото управление. По този начин и самата жреческа каста на съвършените колобри е била обучавана в различните нива на учението, като всяка степен е изисквала покриването на различни критерии за образованост, морални, воински и духовни качества.

Трябва да имаме предвид, че при ранните български държавни образувания канът, който е почти винаги от рода Дуло, е и главен колобър. Има вече много доказателства, че колобрите от предхристиянския период са служили на върховните богове Хърс или Сурва (Слънцето), и Анишър (гърцизирано Т ‘ангра -Ангърът, Янкул) чрез песни, танци и свирене на музикални инструменти – китара (булгария), тъпан (бубен) и вероятно на тръба (дуло).

Така колото се завърта и връща знанието отново към първоизточника и към нас.

В древнобългарското учение могат да се очертаят няколко дяла, които могат да се смятат и като степени на посвещение. Назовани на съвременен език, това са:

1. Космогония и астрономия
2. Морално-етична система
3. Учение за световете
4. Учение за прераждането и кармата
5. Тайнства и мистерии
6. Есхатология
7. Учение за социално управление и развитие на човечеството.

В Магнаурската школа, където се обучавал създателят на богомилството или по-точно възкресителят на древните български знания – Боян Мага, се преподавала единна наука като синкретично знание, което е включвало математика и свещена геометрия. Несъмнено жреците-колобри е трябвало да притежават изключителни заложби, които са били излъчвани от най-достойните родове. В последно време надделява мнението, че и самият Боян е от царско потекло, като брат на цар Петър. Само така може да се обясни прекъсването на неговото обучение след смъртта на Симеон и спешното му връщане в българската столица в кръга на управляващите. Ако приемем тезата, че Иван Рилски също е негов брат, тогава цялата версия за богомилството като деструктивно за властта отпада. Има една догадка, която също би могла да е вярна. Имаме данни за младостта на Боян и зрелостта на Иван. Не е ли възможно Боян чрез ново монашеско посвещение да се е превърнал в Иван Рилски? Защото Боян внезапно изчезва, а за светеца имаме данни само от годината на зрелостта. За нашата сегментирана представа днес това може да изглежда немислимо, но нека не забравяме, че в миналото разбиранията на българите са били далеч от съвременната конюктурна окраска. Така вече може да се обясни дързостта на монаха и светец да изгони царя, когато той отново идва при него с молба да поеме негови отговорности.

За уменията на Боян Мага има няколко любопитни свидетелства.

„… Той (Симеон) имал двама сина единият се наричал Баян (Боян), а другия, който живее и до днес и здраво управлява българите Петър. Боян дотолкова изучил магията, щото от човек веднага ставал на вълк или всякакъв друг звяр…“ Това позоваване не може да се подмине с пренебрежение, като се има предвид кой е свидетелят – епископ Луидпранд.

Подобно твърдение намираме и в откъс от 15-томното произведение „Алексиада” на Анна Комнина, дъщеря на Алексий I Комнин, относно уменията на Василий Врач. „Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…“ Анна Комнина признава твърдостта на Василий Врач, един от великите богомилски учители, и споменава необикновена случка при изправянето му на кладата, където той изчезва чрез сублимация, което не е имало разумно обяснение за средновековното разбиране. Вместо да се случи очакваното, Василий преминава в друго пространство-време, което е описано от Комнина като „бяла ивица посред пламъка”. Василий Врач е бил един от най-мразените във византийските среди, заради твърдението, че бил пратен свише да отнеме Граала от Костантинопол, заради греховете на свещенослужители и императори, и да го скрие в български земи. Това означава също, че първенстваща дума по отношение на духовните школи е имала България. Като се има предвид мъченическата смърт на Василий, може да се предположи, че той е имал големи духовни правомощия и необикновени, дразнещи други недостойни претенденти за духовна власт, способности.

Това не са единствените свидетелства за необикновените възможности на колобрите. Колобърът е бил духовен водач на българските владетели. Много канове са били и върховни жреци-колобри (титлата кан-багатур-колобър). Колобрите можели директно да влияят върху изхода на битките чрез магически практики и ритуали, които сковавали по мистичен начин волята на враговете. Те можели да предизвикват природни бедствия в нужния момент като буря, ураганен вятър, светкавици, проливни дъждове.

Жрецът свещенодействал и вървял пред бойците, като по този начин повдигал духа, повишавал енергийното ниво и противодействал на противниковите вредни влияния. Тези феномени са добре описани в специалната литература, има редица свидетелства за тях. Едно такова свидетелство дава Зонара през 515 г.: „…Българите отново нападнали Илирик и някои ромейски военачалници им се противопоставили със своите отреди. Но понеже онези (българите) си послужили с магии и заклинания, ромеите претърпели позорно поражение и всички загинали, освен малцина…“

В китайския философски трактат „Дао Дъ Дзин“ на Лао Дзъ (около V-IV век пр. Хр.) се разказва за един жрец, който бил дошъл от крайния Запад (район, обитаван от древните българи Тарим, а времето на описаното събитие е през династията Чжоу около 1030-720 г. пр. Хр.): „…По времето на Чжуския цар Му от една страна на крайния Запад дошъл човек, който владеел силата на превръщенията. Влизал в огън и вода, минавал през метал и камък, преобръщал планини, променял теченията на реки, премествал оградени със стени градове. Издигал се в пространството и не падал, минавал през твърдо, без да се натъква на преграда, неговите хиляди и десетки хиляди превръщания нямали край. Той променял и формата на нещата, и мислите на хората. Цар Му го почитал, сякаш човекът бил свещен дух, служел му като на цар, отстъпил му царските покои…“

Постепенно древното българско учение, предадено на богомилите, става опасно най-вече за клира на Източвата църква, а също и за папската власт. Освен заради ореола си на загадъчност, и заради претенцията да се институционализира на световно ниво. През 1167 г.в Сан Феликс де Караман до Тулуза се провежда вселенски богомилски събор на епископите под председателството на папата – българин Никита. А изследователите на българската ерес в Европа отдавна са обърнали внимание на факта, че в южнофренската област Лангедок от години процъфтявала култура, чужда на католическите земи – „ученето се оценяваше високо, гръцки, арабски и иврит се учеха ентусиазирано“. Това подбужда и организирането на кръстоносните походи.

Всъщност, освен знанието за измерването на времето, богомилството е първото наистина научно средновековно познание в почти съвременния смисъл на думата. В космогоничната представа се съдържа понятие като това, че Вселената е започнала процеса на разширение от една „мъртва точка”. При ръзкъсването на мъртвата точка времето започва да тече и материята преминава от „небитие към битие”. „Силата на сътворение сгъсти голяма част от своето дихание, за да се огради от силата на разрушението”. „Силата на сътворението схвана опасността от мрака, в който остана Земята от другата страна, гдето не я осветява слънцето, и тогава тя реши да създаде второ слънце за неосветената част на земята от първото слънце”. Необикновеното е, че говорим за Средновековието, когато почти всички хора са вярвали, че Земята е плоска. Впрочем, едва наскоро започна да се възприема предположението, че е възможно планетата да е куха и да има второ Слънце, близо до ядрото. Да не говорим за това, че вътрешното духовно слънце се свързва с почитанието на Сириус, на който са посветени доста тракийски обекти.

Според текст в необикновената книга на богомилите, центърът на планетарната ни система е светилото. „Така се създаде кръговъртежът във Вселената, т.е. Земята да се движи около Слънцето и да се грее от него, месецът да се движи около Земята, а останалите тела да се движат около Земята или около Слънцето, било едно около друго според силата, която им предала силата на сътворението, независимо от техния общ кръговъртеж, заедно със Земята и Месеца, около центъра на Всемира, Слънцето.”

В книгата се описва цялото сътворение с необикновено съвремени научни термини, като се обяснява как се е появила първата жива клетка. Нещо, което също е малко известно е, че съвършените богомили са носели татуировка на молекулата на хелия, основен елемент в Слънцето, далеч преди подобно знание да стане достъпно.

Затова съвсем естествено е да се потърси и по-дълбок смисъл в символиката на някои от известните артефакти от Средновековието, а защо не и преди това. Но тогава трябва да признаем, че богомилството е наследило по-древно знание.

Несъмнено има преки доказателства, но някои нови такива намираме в Босна и Хърватска. На каменни стечки или стели са изобразени розети, свастики, знакът Дуло в комбинация със знаци, означаващи равноденствията, както и необикновени човешки фигури с вдигната ръка, до нозете на които има изображение на ембрион.

Един интересен мегалит в Хърватска със седем кладенци също показва връзка с магическите умения на българите от древността. Кладенците са с различна големина и вероятно изобразяват планетите, познати на колобрите и изобразени на седемлъчната Розета от Плиска. В Ловреч мегалитните съоръжения оформят и кръст, който преди християнството е свързан с почитането към Слънцето.

Седемте звезди са познатите планети, почитани от българите, доказано от артефактите и тракийските светилища, свързани със съзвездия. Добре известно е, че българите са приемали числото за сакрално, тъй като то присъства в епоса, в накитите на владетелите, в строителните елементи. То е свързано със свещения характер на осъзнатото прераждане и възкресението. Седемлъчната звезда за нашите предци е била тачена повече, отколкото други части на духовната конструкция. Седем са и тоновете и акордите, както и буквите в кирилицата, които едновременно означават глаголи. В днешен Таджикистан на територията на българската държава Балкхара се намира крепост, на чийто вход са изобразени 7 седемлъчни розети, което не оставя никакво съмнение за произхода на артефакта в Плиска, както и подкрепя твърдението, че българските жреци-колобри са познавали и разчитали знаците и са използвали магическата им сила.

Седемлъчната звезда уравновесява двете основни космически начала на Земята, мъжко и женско, чрез включване и на божествения елемент под формата на сакралния триъгълник, като двата триъгълника образуват двойния принцип на троенето или на практика това е космическото измерение на числото 6. Но по-висшата степен е седмото – божествено начало. Като косвено доказателство за това скрито знание може да се приведе фактът, че цифрата седем в кирилицата се записвала с буквата Ж, която единствена от другите кирилски букви прилича много на знака IYI. Той се схваща и като символ на седмобожието, от “скитската” религия на българите, отразена във византийските хроники.

Предците са употребявали достатъчно често знаците Y, iYi и IYI, които представляват свещените цифри 3, 5 и 7, и означават равноденствията. Вярвали са, че числата са изразители на отношенията и зависимостите във Вселената, като са познавали прогресията 1, 3, 5, 7, 9, 12 и 13.

Така своеобразният всемирен дуализъм на ин-ян двуичността в човешкото тяло преминава в следващото свещено стъпало – знание за троенето и магическите геометрични фигури. Върховното единство е средище, където се съчетават двете основни начала, които вибрират и постоянно се съгласуват. Средището е първичната основа и негова особеност е да излъчва пулсиращо винаги в две посоки (ляво и дясно, напред и назад, горе и долу) нови средища, на които придава също така излъчваща способност. С други думи както доброто, така и злото са „заразни”. Върху този принцип при българите са изградили космогонията си и учението за времето, както и основите на военното, градско и държавно устройство, но което се е крепяла силата на българските държави. Необикновеното преплитане на различни дялове на знанието като синкретично изкуство в живота е останало в цялата обредна система и фолклора. Троенето е ясно изразено в представата за космическата костенурка и в различните галактически символи в шевиците.

Но често са били изобразявани и шестлъчното цвете на живота, което присъства в множество останки на дворци и тракийски обекти. Шестицата е имала значението на баланска на космическите енергии, шестте паралелни свята, които се допират до нашия в определени времеви точки, както и като съчетание на женското и мъжкото начало. Осемлъчната розета също се среща в знаковата система на тайното познание, като изображение на връзката с вечността, прераждането и възкресението. Един много интересен факт беше открит наскоро в древния Херкопол в Сандански – баптистерий във формата на осемлъчна розета.

Един необичаен артефакт подкрепя тезата, че има преминаване от древното знание към богомилството. Седем звезди се намират над възкръсващата фигура на Орфей в непривичен амулет, датиран от от III в. сл. Хр. Плочката е описана като неналична в Берлинския музей и на нея се мъдрят несъвместими едни с други религиозни символи, които обаче може да хвърлят мистична светлина върху дълбоките тайни на учението. Тази плочка е описана веднъж като „амулет”, а друг път като „печат” и на нея е изобразен разпънат Орфей, със седем звезди над главата, полумесец и текст „Орфей Вак ки кос”. Анализ на този „амулет” са правили Александър Фол, Витка Тошкова, Явор Цонев, Александра Делова, Стефан Гайд и други учени, но засега няма задоволителен отговор. Явор Цонев през 2005 г. правилно отбелязва, че не е възможен религиозен синкретизъм, както и че изображението не е на Исус, ако датирането е правилно – от III в. сл. Хр., защото разпятия се появават в иконографията чак след VII в. Други несъответствия са съвместяването на звезди и полумесец, както и хиперболизираните клинове в основата на кръста под формата на латинско V. Следователно това е криптиран текст, чието разгадаване изисква свързването на на пръв поглед независими факти. Звезди с полумесец намираме върху споменатите стечки на територията на Босна и Хърватска и те означават духовните портали и степени, както и способността да се прогнозира бъдещето според движението на небесните тела.

Така че „амулетът” със седемте звезди не е необичаен за българското древно учение. Къде се крие тайното му значение?

Названието OPФEOC BAKKIKOC под разпятието на Орфей неправилно се чете Бакиккос въз основа на предположението, че това е някакъв странен и опростен гръцки език. Всъщност, значението на думата е кръст върху кръст или това е тайната на въкресението, предавана от древното ни учение. Според Кръстю Калчев, другото изображение на кръст върху кръст е необикновения знак на седма степен посветените богомили, което представлява две кръстосани елипси или знака на хелия и това е криптираното знание, че Орфей познава тайната на възкресението, т.е той е „Орфей – Вак – КIК – ос“. Титлата на посветения жрец-владетел при траките е Вак. Той е посредник между Бог и материалния свят. Вакканус е именно титлата на жреца-цар. При артефакта с разпънатия Орфей имаме две букви „К” върху „К”, което е таен скрип на кръстната смърт, смятана за благо за душата, но тук се има предвид огън върху огън. При пренасянето в отвъдното сибилата в тракийските мистерии понякога е имала функцията да премине заедно с царя, за да го преведе през небесните селения невредим, като това е ставало чрез елемента огън. Само чрез подобна сублимация, насочвана от посветен водител, душата може да избегне тлението и смъртта и да се пренесе в отвъдното както Енох – цял и невредим като душа и тяло. При тази свещена формула духовното изгаряне е предизвиквало счупване на вратите на светилището от мощната енергийна вълна. Самият ритуал на подобно посвещение се е наричал „кръст върху кръст”. А в плочката с разпънатия Орфей това на свой ред е намек, че той ще се прероди или че се е преродил като Исус. Следователно това е по-ранен амулет или пък доста по-късен от III век сл. Хр.

Не е маловажно, че в семантиката на числата 6 означава огън. А двойният огън или кръст върху кръст, т.е. скриптът на възкресението, са кодирани в числото Дуло – 186681.

Има ли в стечките в Босна и Хърватска изображение, което да ни дава ориентир дали тази теза е правилна? В много от стелите се среща мъж с вдигната дясна ръка, над която има небесно тяло – Слънце или Луна в пълнолуние, но най-характерното са хоризонталните черти по тялото, които сякаш не са свързани с облеклото, но следват духовна логика. Известно е, че степените за съвършените богомили са били 7, колкото са и звездите над Орфей в амулета от Берлин, колкото са рамената на Розетата от Плиска. Затова на някои от стечките има различен брой хоризонтални линии на тялото, вероятно според степента на поръчалия стелата. Високата степен на познание предполага и друга еволюция на душата. Това означава пълнота на знанието за космоса и паралелните светове, до степен на способност да се променя материята и да се преодолява тлението на плътта.

Но за да докажем нашата теза за предадения скрипт на възкресението от българските богомили, ще съпоставим и символите от още елементи върху стечките, които се намират на територията на Босна, Херцеговина и Хърватска.

На каменните постаменти има изображение на елени, обикновено с големи рога или гонени от ловци на коне. Примитивното тълкуване на този елемент е, че това са ловни сцени, но това някак не се връзва с останалите знаци. Както споменахме, в самото име на свещенодействащите – „колобри” се съдържа думата елен, който има значение в символиката на времето и необикновената му природа да се влияе от човешката мисъл и дух. Освен това се срещат много често лъкове с опъната тетива, която се намира от едната страна на стилизирана човешка фигура. От една страна, това е ясен символ за знанието за съзвездията, но от друга има и тайно послание, което касае преминаването на душата в отвъдното чрез ритуала – консуламенум. Този ритуал, опростено възприеман като „полагане на ръка”, всъщност е дълбок момент от висшето посвещение и навлизането в познанието за нашето предназначение чрез осъзнаване на преражданията.

Изображенията на босненските каменни обелиски показват пряка връзка с познанието за движението на небесните тела и равноденствията, разбирането за прераждането като неотменна част на „колото” на живота, но също така свидетелстват за влиянието им върху човека и по-специално върху рода Дуло.

Самият дуализъм в древното българско знание от преди орфизма до богомилството е прикритие за херметическите принципи и огледалната природа на света. Такова е числото Дуло 186681. То отразява дуалния принцип на знанието като: „Това, което е горе, е това, което е долу”. Но също така подсказва начина на управление на времето, знанието за почти петстотингодишните цикли на развитие на цивилизацията, на които тя се подчинява. Всъщност това е изражение на херметическите принципи за вибрацията или осцилацията. Петият херметически принцип например е: „Всичко е на приливи и отливи, всичко се издига и спада, колебанието на махалото е във всичко, отклонението наляво е същото като отклонението надясно, ритъмът е компенсация u всичко се подчинява на ритмичните трептения между двата полюса, именно това е животът.”

Всъщност, българите добре са разбирали дуализма на човешката природа, а именно – способността на душата да бъде едновременно в два или повече свята. Материалният свят е податлив на промяна при знанието за истинската природа на човешката душа.

Как така Хермес е свързан с българите ни дават отговор някои налични артефакти. Две много интересни скултури на божеството с торба, която носи емблематичното име „булга”, са намирани по нашите земи.

Хермес, според гърците, е син на Зевс и плеядата Мая, дъщеря на Атлас. Той е въвел хармонията чрез музиката на лирата.
Какво можем да разберем от митологичната история? Не можем да изключим неземен произход, свързан с Плеядите или с цивилизацията на атлантите, според тази генеалогия. Но тъй като това би било твърде смело предположение, ще се върнем към историческите факти, за които сме осведомени от древните автори.

Херми означава стълб от камък или бронз – в българската традиция, изобразяван като фалос – Побитите камъни. В Египет е джет – източник на живота и космическо дърво, което в народната традиция е костенурка. В потвърждение на връзката на едно от древните ни божества с тайната на съзиданието, Хермес свири на лира от коруба на костенурка.

В Омировата „Илиада” четем:

Зевсе додонски, царю пеласгийски,
живеещ далеко, властно царуващ в студена Додона!
Жреците ти дружно с тебе живеят
и спят на земята с нозе неумити.
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа войската ахейска…

Зевс, пеласгиецът – трак е баща на Хермес и живее заедно с жреците си. Следователно Хермес е тракиец и тогава всичко си идва по местата и херметическите принципи не са външна присадка към древното българско учение, а са самата му същност.

Забележително е, че в ръцете на Бога се намира торбата „булга”, като явно неслучайно по-късно ще нарекат богомилите торбеши – от торбата, в която носели съкровищата си – ръкописи.

Богомилите са използвали знанието, за да поддържат енергийният баланс на тялото, и това може ясно да се види в богомилските стели от Босна, където кадуцеят-сурвачка е изобразен като преплетени змии.

Но едно от неоспоримите доказателства, че това древно учение е българско, са досега неразгаданите символи на стелите, които съвсем ясно указват знака на рода Дуло. Знакът е централен и за Розетата от Плиска, което потвърждава неговата значимост като сакрален елемент при мистериите.

Богомилите са познавали цялата тази сложва космогония, за което говорят запазените паметници в Босна и Хърватска, където учението намира държавен прием и оцелява до късното средновековие. Тези свидетелства се намират на повече от 60 места в споменатите територии. Стечките или стелите досега не бяха разчетени напълно, точно защото се пропускаше българският им характер, както и духовното съдържание, оставено като наследство още от прототракийската епоха. Според това свещено знание има седемстепенна система на посвещение, важно е самосъзнанието за това кой си и какво е твоето предназначение, което можеш да откриеш само ако погледнеш достатъчно навътре в мирозданието и откриеш своите човешки превъплащения.

Само посветеният заслужава осъзнато прераждане и възкресение, защото той е преминал през стъргата на обучението и от низсша фаза на своето развитие е оставил зад гърба си редица осъзнати животи, за да заслужи правото да управлява природните процеси. Условието за това е да изповядва висшите морални и хуманни стойности, приложими правилно само чрез любовта.

Но най-важно остава знанието за това как се изчислява прераждането и има ли инструмент, който да ни помогне в напредъка на знанието. Да, това разбира се е Розетата от Плиска, чийто тайни тепърва ще заблестят.

Елица Димова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Рудолф Куцли. По следите на богомилите. Изкуство, история, символи. Изд. ORGON, 2012 г.
2. П. Добрев. Царственик на българското достолепие. Изд. къща „Ив. Вазов“. София, 1998 г.
3. И. Иванов. Кратки хипотези за историята и културата на прабългарите. Страница за прабългарите. Език, произход, история религия в статии, книги и музика. http://protobulgarians.com
4. В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений – Москва: Филология, 1994 г.
5. Глогов, Антон. Богомилското учение. София, 1935 г.
6. История на България. Том Втори. София, 1981 г.
7. Проект „Българи – прародина“ изследва територия от около 1100 км, където българите са оставили следи, се провежда с подкрепата на МВнР, СУ, НАТФИЗ, БАН и фондация „Тангра ТанНакРа“
8. Краси Желязков. Неравноделните тактове, Генетичният код на българите (полифонични есеистични размисли)
9. Al. Fol, K. Jordanov, K. Porozhanov, V. Fol “ANCIENT THRACE”, EUROPA ANTIQUA и Институтът по тракология при БАН, София, 2000 г..
10. Л. Цонев. Орфеевата загадка. Сп. Знание, 12 юли 2005 г.
11. Снимка на монета http://marknatan.blog.bg/photos/108589/original/markianopolis_384.jpg

.