Интервю на Деница Зафирова с Мария Златкова,
Когато чуем израза „успял българин в чужбина“, обикновено си представяме 30-годишен човек в някоя западна страна, а под успех често се разбират уж големи печалби от предприемачество, които тук изглеждат чудовищни. Асоциациите често са с хора, които отричат България, а масовата заблуда е, че проспериращите българи в чужбина не вярват в потенциала на страната ни и затова са я напуснали.
Истината обаче е, че успехът няма едно име, лице, пол и години. И макар и фирмата, в която работиш, да е с гръмко име, университетът, в който следваш, да е водещ, ако не и най-добрият в света, зад всяко такова постижение стои много повече труд, отколкото можем да си представим.
Мария Златкова е на 20 години. Родена е в София, израснала в квартал Лагера. Обелвала е коленете си в същия този град, взимала е трамвая до Американския колеж, който завършва през 2014 г., и когато си е вкъщи, посещава клубовете, които вероятно и вие посещавате. От две години насам Мария учи медицина и компютърни науки в Харвард, а летата си прекарва на стаж в главния офис на Facebook в Силиконовата долина.
Avtora.com: Кога започна да се интересуваш от компютърни науки? Кое те привлече в тях?
Мария Златкова: Започнах да се интересувам от компютърни науки през първата си година в университета. Когато пристигнах в кампуса, имах възможността да взема курсове по предмети, към които преди се бях отнасяла скептично. Компютрите бяха един от тези предмети. Но ми се струваше, че всички говореха за този предмет – Computer Science 50 или „Въведение в компютърните науки“, затова реших, че трябва да видя за какво точно иде реч.
Трудно ми беше в началото. Две години по-късно все още ми е трудно. Но като че ли това беше едно от нещата, които ме привлякоха към сферата. Не беше тривиално да науча дори нещата за начинаещи и ми се струваше, че като наука не ми се удава толкова лесно, колкото повечето неща, които съм предприемала. Сблъсках се с непознати теми и проблеми, които не бях допускала, че съществуват, но които ми се сториха невероятно интересни, особено в сферите на компютърна сигурност, машинно самообучение и обработка на естествения език.
Хареса ми и предизвикателството да измислям креативни решения на различни проблеми. В гимназията голяма част от обучението ми се състоеше от наизустяване с недостатъчен анализ и неголяма възможност за развитие на независими и иновативни идеи. Софтуерното инженерство ми даде възможност да се сблъскам с проекти, изискващи предприемачество и солидна доза работа в екип.
Освен всичко много от най-интелигентните хора и най-близките ми приятели също се занимаваха с компютърни науки или инженерство. Така се случи, че от всички посоки се отвориха възможности да се занимавам с компютърни науки и въпреки непознатата отначало материя да предприема предизвикателството, което беше правилният избор за мен.
Една година след като взех курса по компютри за начинаещи, професорът ми предложи да стана главен асистент, което беше напълно неочаквано. Преподавах упражнение всяка седмица и записвах уроци за учениците в курса, над 600 студенти в Harvard и Yale. Чувството да видиш как хората учат и развиват различен начин на мислене е невероятно възнаграждение, както и възможността да ръководя екип от над 100 души, също асистенти по преподаването (Teaching Fellows). Започнах да осъзнавам колко трудно е да преподаваш и как човек работи много по-различно с даден материал, когато има отговорност към студенти и ученици и тяхното образование. След семестър преподаване в Harvard College станах главен асистент на CS50 в Harvard Business School. Запознах се и преподавах на студенти по бизнес, следвайки за магистърски степени, и научих, че дори за хора, навлизащи в не толкова технически сфери, е важно да знаят поне малко за компютърните науки. Това ме мотивира още повече да продължавам да се уча тази специалност. Знам, че е много вероятно да не развивам дългогодишна кариера като програмист, но със знанията, които придобивам, мога да навляза в почти всяка сфера на науките и бизнеса.
Също така, занимавайки се с компютри, се сблъсках с половото неравенство в сферата и срещнах невероятно амбициозни хора, сред които Шерил Сандбърг, автор на „Lean In“, които имат желание да променят съществуващата дискриминация в сферата и ме вдъхновяват с мотивацията си и проникновените си идеи.
Avtora.com: Смяташ ли, че в тази сфера има бъдеще за студенти, идващи от България?
М.З.: Определено има бъдеще! В България имаме много силни математици, физици и хора, силни в точните науки. Компютърните науки изискват подобен тип мислене и логика, затова със сигурност смятам, че всеки амбициозен българин има бъдеще в тази сфера.
Доколкото знам, у нас има и софтуерен университет, въпреки че съм само бегло информирана за него, което е още една невероятна възможност човек да се потопи в тази сфера.
Въпреки това смятам, че човек не трябва да бъде математически гений или човек на точните науки, за да се занимава със софтуер. Смятам, че аз съм точен пример за това! Винаги съм харесвала точните науки, но не съм от хората, състезавали се в математически олимпиади в гимназията. Участвала съм в международни състезания по немски език, но това не ми е попречи да следвам специалността си!
Avtora.com: Как се стига до Харвард? А до Фейсбук? Какъв е твоят метод за работа и рецепта за успех?
М.З.: До университетите от Бръшляновата лига, сред които е и Харвард, се стига с много работа. Базисното изискване винаги е силен успех, тъй като това гарантира, че ученикът може да се справи във висококонкурентна среда и да е успешен дори в стрес. Освен това доказва, че за ученика образованието явно има значение. Обаче успехът не е всичко – той е само основата. Има два основни типажа, към които почти всеки студент, който следва в тези конкурентни университети, спада.
Първата категория са хората, които са суперзвезди в дадена сфера. Те имат отличителен белег. Дали това ще е, че са шампиони на олимпиади по математика, физика, танци, борба, таекуондо, или пък са невероятно отдадени музикални таланти или пък знаят невероятен брой езици, много от хората които познавам имат нещо, на което са отдали огромна част от живота си. Един мой състудент сам се е научил да говори над 20 езика. Една състудентка е шампионка по фигурно пързаляне. Други хора са основали компании още в гимназията. Това отличава тези хора от останалите, показва на университетските комитети по приема, че ще допринесат на останалите и че са много отдадени личности, които упорито се справят с предизвикателствата.
Втората категорията са тип „all-arounders“, или хората, които може да не са световни шампиони, но доказват по много начини, че имат същите качества като хората от първата категория. Те може да имат много интереси, но отделят част от себе си за тях и не са просто повърхностни занимания. Показват амбиция и постоянство и демонстрират ценностната си система чрез нещата, които правят, и така доказват своите личностни качества, извънкласни дейности и академичен успех.
Аз спадам повече към втората категория. Кандидатствайки в университета, не можех да кажа, че съм световен шампион по каквото и да е, но пък със заниманията си съм показала, че имам какво да допринеса към общността, че съм готова да се справя с академичната среда и че ще мога да взема нещата, които университета предлага и да ги използвам за пълноценни дейности. В 11-ти клас спечелих стипендия, която ми позволи да прекарам една година в Пенсилвания, САЩ в престижно училище, където имах още по-голяма възможност да развивам интересите си и да се докосна до нови хора и гледни точки. Това ми даде по-голяма перспектива, че нещата, за които често мечтая всъщност не са толкова недостижими.
До Facebook се стига с техническо интервю. Всеки може да кандидатства и не е нужно да е завършил университет или да е от дадена държава. За софтуерното инженерство най-важното е техническото интервю, което подлага на изпитание колко добре човек се справя с материал като алгоритми и структури на данните, и колко добре може да се справи с въпроси за програмиране.
Avtora.com: С какви очаквания към позицията беше, когато замина, и оправдаха ли се те?
М.З.: Когато бях във Facebook миналата година, нямах особени очаквания. Може би започнах с много съмнения в самата себе си дали ще се справя с всичко и дали съм достатъчно добра. Разбрах, че нещата не стават просто така. Трябва да отделям време, да комуникирам с хора, които знаят повече от мен, и да проявя инициатива за да разбера задълженията си и да се справя с тях.
Приятно се изненадах, че има много подкрепа от страна на други инженери и мениджъри в компанията. Не очаквах, че за тези хора ще има особено значение как се чувстват стажантите, но се оказва, че всеки е готов да помогне! Освен това се изненадах от това колко много свобода и отговорност дават на стажантите и колко бързо работят всички в компанията.
Avtora.com: Колко често виждаш Марк Зукърбърг и какъв лидер е той?
М.З.: Всеки ден минавам покрай бюрото му на път към моето. Работя в сградата, в която са неговата конферентна стая и бюро, и той понякога е на едно от тези две места. Тази стая всъщност представлява постройка с прозрачни стени и винаги можеш да видиш с кого се среща той, което важи и за цялата компания. Във Facebook има open floor plan, което означава, че няма разделения между различните хора и екипи. Сградите са като огромни стаи с бюро до бюро, което предоставя невероятно много възможности – да се докоснеш до всеки един продукт и умовете зад него и да се срещнеш с хора във всякакви позиции в компанията и да учиш от тях!
Освен това всеки петък следобед има Q&A сесия с Марк. Всеки, който работи в компанията, може да отиде и да зададе какъвто въпрос иска на Марк. Често се задават въпроси за бъдещето на продукти към Facebook, за решенията, които се взимат в компанията, и лични въпроси към Марк относно случки в неговия живот, дори и за дъщеря му Макс и съпругата му. Предстои ни и сесия с въпроси и отговори с Марк, на която присъстват само стажанти!
Той е много отворен човек, което го прави и ефективен лидер – личи си, че има невероятно много опит в говоренето пред големи групи хора и общуването с тях.
Avtora.com: Как си почиваш?
М.З.: Почивам си, като прекарвам време с приятели! В последните две години осъзнах, че най-важното нещо са връзките с хората и се опитвам да прекарвам повече време, създавайки близки приятелства. Във висококонкурентните среди приятелите са особено важни, а и в живота е важно да имаме смислени отношения с важните за нас хора. Дори най-огромните постижения нямат значение без приятели, близки и семейство.
.
