Всички мълчаха и слушаха, не смеейки дори да помръднат.
– Кой знае как ухаят – обади се накрая Мълчаливеца. – Отидеш там… до зида на градината… На откачения нашенец… Тук… в Манхатън… И изведнъж усещаш миризмата на България… Умът ми не го побира… Иде ми да ревна… И вие ли сте така? Отвътре ми иде… Не мога да се запра… Миризма на България… Тук… Сред този бетон… И какво правим сред този бетон? А някъде там… у дома… мирише на луди сливи… Кой човек би живял сред бетон, като има аромат на джанки…
– Сещам се за милиони… – обади се някой.
– Чакам да дойде пролетта… – продължи Мълчаливеца, без да му обърне внимание. – Ще отида и ще му се примоля на човека… Да ме пусне в градината… Да поема дъх с пълни гърди… Поне веднъж… Едва ли ще ми откаже… Ама искам да е вечер… Тогава ароматът им е най-силен…