Хм, хм… От скромен труженик на брачния секс, постепенно узрях до разбирач и теоретик по въпросите и на проституцията. Но причината за това са най-вече многобройните ми и непосредствени контакти с нея, по време на дългите нощни дежурства из полицейските управления и участъци, и анализа на данните при обобщаване на богатата статистика за морската ни столица през последните години на службата ми в МВР. А иначе, с напредването на възрастта, всички ние „прогресираме” от практици в теоретици по темата за секса. И аз се поддадох на тази инерция. В детството, от патриархалните си родители чувахме по нещо осъдително за разните му шантани, шантонерки и шафрантии, думи с френски корен, че дори съществувала и някаква „френска любов”. Все понятия, осъдителни за тогавашните времена и нрави. Но, както е възкликнал още Цицерон: „O tempora! O mores!”. Времената се промениха и нравите с тях…
Навремето социалистическият морал изхождаше от презумпцията за равенство между хората. От това следваше, че всички жени имат право на семейство и е недопустимо една част от жените да служат за развлечение. Докато сега проститутките, особено елитните, са богатите жени, то при социализма проституцията не можеше да подсигури изцяло тяхното препитание и бе по-скоро източник на странични доходи. Порових се в архивите на Наказателния кодекс от онова време и намерих правното основание, поради което тогава ни бяха редовни клиентки: Чл. 329. от НК: „Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.“ Но жени, осъдени на затвор за проституция нямаше, защото онези, които пишат законите, са клиенти на елитните проститутки.
За да не увисне законът в празно пространство, в началото на 80-те години имаше масирана акция на милицията за „прочистване” на столицата и големите окръжни градове от т.нар. безделници, неупражняващи общественополезен труд. Защото тогава трудът бе не само конституционно право, но и задължение за всеки трудоспособен гражданин. Заводите и кооперативните поля се нуждаеха от всяка, макар и неентусиазирана работна ръка. Естествено „жените с леко поведение”, алкохолиците, наркоманите, чейнчаджиите, клошарите и др. подобни попаднаха в категорията на т.нар. безделници. Към определените като изправителни центрове „национални обекти” потеглиха конвои с арестантски УАЗ-ки, където разтоварваха екзотичния си товар. Това бяха някакви странни птици – проститутки, хомосексуалисти, софийски тарикати, преживяващи на ръба на закона – татуирани, силно гримирани и разголени, нестандартно облечени със западни дрешки, разговарящи на техен си жаргон. За потрес на редовите милиционери, свикнали да общуват само с провинциалния си контингент, делнично обикновен като тях самите.
Девня – опушеният работнически град на химията, наричан „долината на бавната смърт” от потърпевшите му жители, бе едно от средищата за трудово превъзпитание на тази категория хора. Именно по това време бях зам.-началник на тамошното районно управление по „оперативната дейност”, т.е. по криминална и стопанска линия. Отначало цялата тази пъстра менажерия бе стоварена на нашите глави, но от съображения да не ни претоварят, за да не пострада процентът на разкриваемост на престъпността, бяха прехвърлени на униформените районни инспектори. Но и те, занимаващи се с обществения ред, по-дребната битова престъпност, местните алкохолици, психоболни, наблюдение на криминалния контингент, опазване на селскостопанската продукция и какво ли още не, отделиха само един от своите служители за тази цел. За да провежда профилактичните беседи с новия „контингент”, да извършва внезапни проверки по квартирите им, да следи за ежедневното им разписване в специалния дневник на дежурната част, да разговаря с „настойниците” по работните им места и да води цялата им документация в папките на криминалните им досиета. А се касаеше за близо 200 души, всички от тарикат нагоре и майстори в манкирането и манипулирането.
Горкият, горкият капитан Стойчев. Всички искренно му съчувствахме, макар че той беше не железен, а стоманен и доблестен служител на МВР, според тогавашните критерии. Същински Павел Корчагин от романа на Островски „Как се каляваше стоманата”. Кадър на комсомолския набор в МВР от края на 60-те години. Със завършен механотехникум и стругар по професия, той с хъс и плам се бе хвърлил в новото си амплоа на криминалист, и няколко години със служебния мотор „ИЖ”, обикаляше селата и докарваше в коша на мотора овързан местен бандит, понякога и по двама, вторият завързан също с белезници за рамата и задната седалка на мотора. Как ги респектираше, за да не оказват съпротива, бе негов таен патент. Къде ти, сегашните полицайчета, оборудвани с коли, подслушвателна и проследяваща техника и всичко необходимо за добра разкриваемост, могат да се мерят с тогавашната ни ефективност в работата, основана на гол ентусиазъм.
Изхождайки от занаята си, Стойчев смяташе, че хората, както и машините, след като нещо са се повредили, могат да се отремонтират. Често пъти сутрин, идвайки на работа го заварвах заспал, забил глава в бюрото си, заедно с някой от разпитваните, и той заспал, завързан за радиатора на парното. А те, завалиите, не издържаха на денонощния разпит и коравите му шамари и си признаваха стореното. И всичко бе впоследствие подкрепено освен с „доброволното” самопризнание и с протокола за намерените откраднати вещи, или ножа, с който е извършено убийството. Впоследствие и със съдебно-медицинска, трасологическа и дактилоскопска експертиза. Е-е-е-х, ни си поплюваше този наш герой криминалист. Но, с несекващия си професионален ентусиазъм и объркване на сметките на някои местни началства, бе станал неудобен и набързо му бе нахлузена фуражка и облечен в униформа.
Близо две години този многоброен и разнороден контингент бе на неговата глава. Въпреки неимоверните му усилия и почти денонощен труд, скоро нещата тръгнаха назад. Първи му скроиха „Донка” проститутките. Набързо оплетоха в мрежите си „настойниците” – началник-цехове, бригадири и низови партийни секретари, като набързо, буквално ги озлочестиха. След бърз секс в заключената канцелария, им се разписваше пропуск и п(т)ичките излитаха от портала на завода и с чакащи ги таксита кацаха в намиращия се само на 20 км град и курортните му комплекси, където с 3-4 сеанса заработваха месечната си работническа заплата. Скоро агентурата донесе за случващото се и окръжното ръководство на МВР реши да ги заточи в „А-у-у-у”, както възкликва Апостол Карамитев във филма „Специалист по всичко”, в община Вълчи дол, отстояща почти на 60 км от курортите. Но и там, в местните ресторанти, дискотеки, капанчета, горски и язовирски хижи, намериха многобройна, загоряла за нещо „по-така” яка селска клиентела.
Цялата сага с насаждане на трудови навици у „безделниците” приключи бузславно след 2-3 години. Естествено резултатът бе нулев, защото след освобождаването им, почти всички се върнаха към стария си начин на живот. Някои от най-ловките и печените между тях, особено чейнчаджиите, контрабандистите и проститутките, бяха вербовани от служителите на ДС и свършиха добра работа в периода на прехода. Именно те бяха част от „машите”, чрез които бе разиграно преобразяването на общонародната в „свещенна частна собственост”. А проституцията, която той искаше да пребори и да превъзпита в социалистически дух нощните пеперуди, сега процъфтява и дава отровните си плодове. В туризма, наред с храната и алкохола, се консумира масово и женската плът. От древен занаят, упражняван аматьорски, това вече се е превърнало в индустрия, с изградена стройна организация на нива и специализация.
Уличните и магистралните проститутки заемат най-ниското ниво с ниския си социален статус и образование. Те са и най-пострадавши при полицейските акции, с най-много заловени и картотекирани труженички. В някои от ромските фамилии има традиция да продават момиченцата си, а впоследствие сводниците си ги препродават помежду си, като цената се движи около 1000 лв. Безработицата и мизерията, както и ниската квалификация, принуждава част от момичетата да се включат доброволно в „занаята” и да го предпочитат пред нормална нископлатена работа, като чистачки и общи работнички. Все повече намалява делът на отвличаните и принуждавани да проституират девойки и млади жени. Основна роля в организиране на „бизнеса” имат сутеньорите. Част от тях, контролират отблизо подопечните си и след всеки сеанс, взимат половината от заработеното за себе си. На други им поставят норма и ако не се изпълни, следва физически тормоз.
По-високата степен е клубната проституция, заемаща пространството между уличната и елитната. При нея сводниците набират клиенти и осигуряват терен и сигурност, като ги предпазват от полицейски проверки и насилие от страна на клиентите. Осигуряват медицински грижи за здравето на „стоката” си. За разлика от уличните проститутки, там имат почивни дни, пари за лични нужди, дрехи и луксозно бельо. Сред тях почти няма място за представителки на ромското малцинство. Почасовото обслужване според сезона и клиентелата е от 50 до 100 лв, а за цяла нощ 200-250 лв. За нестандартен секс надценката е 50 %. Обикновено се практикува в нелегалните публични домове, иначе добре познати както на клиентите, така и на полицията.
Най-високото ниво в света на проституцията е това на елитните проститутки. За разлика от останалите, те са предприемачки на самите себе си. Те не попадат в полезрението на полицията и медиите. Обикновено това са момичета, работещи като манекенки на реномирани модни къщи, фотомодели, студентки в български и западни университети, често владеещи по 2-3 западни езика. Обикновено са под крилото на влиятелни политици, бизнесмени, съпруги или „приятелки” на лидери на икономически и силови групировки. Обикновено агенциите са собственост на влиятелни бизнес дами, жени или приятелки на лидери на икономически групировки и бившите силови структури. Всички тези компании имат нормална бизнес дейност – осигуряват манекенки за модни ревюта, рекламни кампании, телевизионни програми, промоции на стоки, участие във филмови продукции, фотосесии за списания и други традиционни услуги за модните агенции. Основният „делови” принцип е липсата на граница между задълженията като манекени-модели, или като компаньонки и придружителки. При предлагането на услугата придружаване (компания или „ескорт“) преходът към сексуални услуги срещу пари се превръща в ключов за агенциите, известни с луксозна проституция. Трябва да се каже, че подобно смесване на функциите се наблюдава в цяла Европа. Цените на елитните проститутки започват от 500 лева, но при тях най-често става въпрос не за почасово обслужване на клиента, а за компания през цялата вечер. По тази причина средните цени достигат и надхвърлят 2000 лева. Може да се каже, че техният доход като цяло е 3–4 пъти над средните доходи на работещите в Западна Европа български проститутки, при това със значително по-малко клиенти и рискове. Основната причина е не толкова във високите цени, колкото в това, че много по-голяма сума остава за момичето в сравнение с проститутките, работещи на средно ниво.
Типичното за курортната ни проституция е, че в началото на всеки сезон започва миграция на проституиращи от столицата и големите градове във вътрешността на страната, към черноморските курорти – Златни пясъци, Слънчев бряг, или към планинските курорти Боровец, Пампорово, Банско. Към тази специфична форма на българска проституция може да се отнесат вече и пограничните райони – Свиленград, Петрич и Сандански, където също основен източник за доход са небългарски граждани.
Що се отнася до нашия герой, стоманения капитан, след 25-годишна служба той се пенсионира като майор през 90-те години, в началото на прехода. Но със скъсани нерви и разклатено здраве. Безсънните нощи, хилядите цигари, палени една от друга – по три кутии на ден, взеха своето. Почина от рак на белите дробове едва навършил 60 години. Бих възкликнал и аз както дядо Вазов – „Бедни ми, бедни ми Македонски…“ Всъщност, капитан Стойчев…
Светослав Атаджанов
