Русенски пантеон

Видни русенци, навършили юбилеи и кръгли годишнини през 2015 г.

Антична мъдрост, завещана от древния Рим, гласи, че: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“, но така ли е днес в този напрегнат ХХІ век? Клишираното всеизвестно оправдание за прекомерната ни заетост е несериозно, тъй като напрегнати са били дните на човека през всяка историческа епоха. Необходимо е по-често да си спомняме за тази сентенция, и да я отнасяме не само за близките ни хора, за да не се окаже в един момент, че сме слепци по рождение или сме ослепели от еснафщина, вперени единствено в ежедневното дребно, материално живуркане. Поводи за подобни мрачни размисли дал Бог! Но по-добре е да насочим духовен взор към славните 50 русенци, с неотбелязани (с много малки изключения) юбилеи и кръгли годишнини през 2015 г., живели в различно време и посветили живота си на висока кауза и постигнали резултати, не загубили своята стойност през десетилетията, а успяват да впечатляват и да учудват дори и днес, в богатото на всякаква информация съвремие, вървящо по пътя на глобалната интеграция.

Сред тях има и неродени в Русе, като чудесния художник Александър Попиванов Стефанов от гр. Бяла, и трябва ли да не го считаме за русенец и да не попада в подобна класация. Понятието русенец е по-широко от представите за значението му на някои неговите тесногръди блюстители, защото кой може да отрече правото на всеки жител на Русенския регион да се самоопределя за такъв. А нима най-добрия до сега русенски кмет, Кирил Старцев може да се счита за по-малко русенец, защото по една случайност е роден в Белоградчик? Подобна е ситуацията с още 14 достойни русенци, които са направили много за Русе и с пълно право са се чувствали наши съграждани. Затова те са включени в този почетен списък. В текста името Русчук е използвано, само за по-бързо ориентиране за епохата, в която е станало събитието.

Крайно време е русенската общественост за се заеме със създаването на Русенски пантеон на науката и културата, в който да намерят полагащото им се място видните русенци, защото оставилите трайна следа на местно и национално ниво русенци са над 200 души! Бъдещите поколения няма да ни простят нехайството към паметта на тези светли личности и немарата към богатото и безценно, духовно наследство, което са ни оставили.

.

ЮБИЛЕИ

1. 125 р. генерал Александър Делчев Несторов (10.05.1890, Русе – † 28.10.1937, София (?)) – висш военен деец.

Завършва прогимназия в Русе и Военното училище в София (1910). Военната му служба е в: 9-ти конен полк (1910); командир на взвод, по-късно ескадрон: от 9-ти конен полк (1912-1918); от 2-ри жандармерийски конен полк; от 10-ти конен полк (1922); от 4-ти конен полк (1927); Помощник-командир на 4-ти конен полк (1930); Командир на 4-ти конен полк (1931); Началник на 2-ри пограничен сектор (1934); Командир на 2-ра конна бригада (1934); Командир на 1-ва конна бригада (1935); Командир на 2-ра бърза дивизия (1936). Освободен по здравословни причини през 1937 г. Получава следните офицерски звания: подпоручик (1910); поручик (1913); капитан (1917); майор (1920); подполковник (1925); полковник (1931); генерал-майор (1937). Умира на 28.10.1937 в София. Награден е с Орден „За храброст“ 4-та степен, 2-ри клас.

.

2. 100 † Александър Попиванов Стефанов (2.02.1879, гр. Бяла – † 1915, София) – живописец, учител.

След завършване на ІV клас на Русенската гимназия той се записва в новооткритото Рисувално училище в София. През 1901 г. завършва с първия випуск на това училище живопис при проф. Иван Мърквичка. По препоръка на проф. Мърквичка е изпратен на специализация, заедно със Стефан Иванов, в Париж. Преподава рисуване, след завръщането си, в Ловеч (1904) и Варна (1906-1908). Работи в областта на портрета и пейзажа. Участва в колективни експозиции, урежда самостоятелни изложби във Враца. Сред най-интересните му творби са „Стара варненска улица“, „Параход“, „Витоша“ и др., които се намират предимно в частни сбирки. Още един рано загубен български талант и колкото са красиви картините на този русенски „стар майстор“, толкова е оскъдна информацията за живота и делото му.

.

3. 150 р. Ангел Стоянов Павлов (ок. 1865, Русчук – † неизв., Русе) – два пъти кмет на Русе, търговец, индустриалец, общественик.

След завършване на търговска академия във Виена той наследява кожарската фабрика на баща си Стоян Павлов, бил е председател на Родовия съюз на кожарите в България и член на бюрото на Русенската търговско-индустриална камара. Ангел Павлов е два пъти кмет на Русе (12.05.1908 – 17.09.1911 и втори мандат през периода 20.09.1918 – 09.05.1919). По време на първия му мандат са разширени водопроводната мрежа и канализацията на града, проектирана е електрификационната мрежа на Русе, открит е Паметника на свободата (11.08.1909), регулирани и павирани са седем централни улици, с дължина над 3200 м., а още 8200 м. са заслани с трошен камък, завършена е сградата на училище „Братя Миладинови“, положени са 700 кв. м тротоари. С братята си, дейни индустриалци, инж. Йордан Павлов (също кмет на Русе) и инж. Александър Павлов разширяват производството на кожената фабрика.

.

4. 100 р. Андрей Петров Малчев (21.01.1915, Русе – † 5.07.1994, София) – шахматист, съдия по шах, редактор, организатор.

Андрей Малчев е известен български шахматист и шахматен съдия, един от най-старите талантливи възпитаници на Русенската шахматна школа. Завършва право в Софийския университет. Печели второ място на първенството на България по шах през (1945), което е най-доброто му класиране в спортно състезание. Участва на неофициалната шахматна олимпиада в Мюнхен (1936), където изиграва 8 партии (2 победи, 2 равенства, 4 загуби). През април 1936 г. печели партията си с Александър Алехин на сеанса му в София. През 1985 г. е главен съдия на мача между Анатоли Карпов и Гари Каспаров за титлата Световен шампион по шахмат. Дълги години е главен редактор на списание „Шахматна мисъл“. Работил е също в Българската федерация по шахмат и ФИДЕ.

.

5. 100 † Димитър Минков Ценович (1834, Свищов – † 31.10.1915, Русе) – адвокат, национал-революционер, финансист, общественик.

Учи в родния си град, през 1852 г. се преселва в Букурещ. Занимава се със сарафство, банкерство и комисионерство (1860-1878). Участвува дейно в обществено-политическия живот на българската емиграция. Член на Добродетелната дружина, а след това на Българското общество в Букурещ, Димитър Ценович е един от основателите на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и негов касиер. Подпомага материално В. Левски при обиколките му в българските земи, подготовката на четата на Хр. Ботев и българското национално-освободително движение. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876). Един от видните дейци на българското читалище в Букурещ, той има свое място в културно-образователното дело, като търговец на книги с патриотично съдържание. Помага материално Л. Каравелов за издаването на в. „Свобода“, и в. „Тъпан“. След Освобождението е разорен, премества се със семейството си в Русе, където работи като адвокат, съдейства за решаването на училищния проблем и търсене на средства за русенските училища. Умира в Русе през 1915 г. Автор на мемоари за възрожденската епоха. Животът му е описан от Хр. Цеков в Д. Ценович със съпругата си книгата „Димитър Ценович. Касиерът на БРЦК“ (1997). Екатерина в Букурещ (1868)

.

6. 100† Евстати Георгиев Винаров (17.09.1874, Русчук – † 6.05.1915, Русе) – капитан-лейтенант, морски офицер, конструктор.

Евстати Винаров е виден български флотски офицер и конструктор. Учи в Русе, завършва Военното училище в София (1894), специализира минно дело в Кронщад, Русия (1902-1903). Изобретява първата българска електроударна морска мина (1905). Деен пропагандатор на морската идея у нас. Служи на различни длъжности в Дунавската флотилия (началник 1910-1913) в Русе и във военния флот – Варна, до началото на Балканската война е командир на миноносец. От 1912 г. е първия началник на Българските морски служби в Бяло море и Мраморно море. Структурира бреговите погранични служби и новосъздадените морски разчети. Организира снабдяването на крайбрежните поделения на действащата армия с муниции и продоволствие чрез моторници и ветроходи. На 13.06.1913 г. под негово командване отряд български военни моряци поставя първите минни заграждения пред беломорските пристанища Кавала и Порто Лагос, които възпрепятстват гръцкия флот да обстрелва крайбрежието. Минните заграждения значително намаляват опасността от противников десант в тила на българската армия в Тракия. В израз на признателност, на името на този славен български офицер признателните потомци са нарекли в Русе една малка улица, в близост до Военния клуб, „Капитан-лейтенант Евстати Винаров“.

.

7. 175 р. Иван Цачев (30.01.1840, Русчук – † 1937, Русе) – майстор корабостроител на различни плавателни съдове.

Иван Цачев от дете проявява интерес към строежа на гемии и лодки и още през младежките си години става известен лодкостроител. През 1865 г. е заставен от властите да напусне частната си работа и да построи два нови шлепа за държавен флот на Дунава. Доказал майсторството си той остава до Освобождението на турска служба, след което отново работи частно гемии и лодки. На 3.08.1889 г. е назначен на длъжност дърводелец във Флотския арсенал в Русе, където участва в построяването на първите български самоходни плавателни съдове – парните катери „Амалия“ (1891) и „Калиакра“ (1898) и изработва голям брой лодки. Служи в българския военен флот близо четири десетилетия, пенсионира се на достолепна възраст през 1923 г. На 17.02.1926 г. в Русе е спусната на вода моторната лодка „Майстор Иван“, наречена „на името на многозаслужилия самоук майстор-лодкар Иван Цачев“. За безспорните си приноси в българското корабостроене, той е считан от специалистите в тази област за „велик майстор, сравним с приносите си в корабостроенето с тези на Колю Фичето в строителството и архитектурата“.

.

8. 175 р. Иван Петров Чорапчиев (ок.1840, Копривщица – † края на 1904, Русе) – учител, редактор, преводач, общественик, участник в църковно-националните борби.

Този известен русенец е роден в Копривщица, учи в Пловдив при Йоаким Груев, брат е на пловдивския лекар и близък приятел на Левски – д-р Рашко П. Чорапчиев. Пристига в града през 1861 г., по покана на Русенската община и препоръка от Йоаким Груев. Назначен е за учител по френски език в Русенското народно класно училище и допринася то да стане едно от модерните и авторитетни училища в българските земи. Издава учебник по френски език (Букурещ, 1863) и Турско-български буквар (Дунавската печатница в Русчук, 1864, 1866, 1867). Със Стоил Д. Попов редактират българската част на в. „Дунав“. Председател на читалище „Зора“ (1871), участник в борбите за изгонване от града (1863) на гръцкия владика Синесий. Близък с братята Тома и Георги Кърджиеви и Ан. Кънчев, инициира и осъществява изпращането му в Табор. Избиран е за член на: Привременния епархийски съвет, Русенската църковно-народна община, участва в комисии за образованието в града и др. След Освобождението е съдия в Русенския апелативен съд, оглавява Гражданското му отделение до края на 1885 г., председател е на: комитета “Единство” и на културно-просветно дружество “Дунав”, което основава градската библиотека (1888) и организира културните събития в града – концерти, сказки, балове и др. Съосновател на русенското дружество “Червен кръст”; член на ръководството на учредената в Русе Първа българска търговска банка; председател (1890–1903) и член на управителния съвет на Първо българско застрахователно дружество “България”. На хулителите му се препоръчва първо да прочетат какво са написали в спомените си Добри Ганчев, Тодор Хаджистанчев във в. „Славянин“ и други техни съвременници за възрожденеца Ив. Чорапчиев и едва след това да говорят и пишат скудоумия по негов адрес, а и на други забележителни русенци от тази епоха.

.

9. 100 р. доц. инж. Минчо Дончев Цочев (1.08.1915, Дряново – † 10.11.2001, Русе) – инженер, преподавател, учен, администратор.

След завършване на висше образование в Прага (Чехия) постъпва като проектант в Русенската корабостроителница. През 1947 г. е хонорован асистент по Машинно чертане в първото Висше техническо училище в Русе. След закриването му (1949 г.) е учител във Вечерния механотехникум. От октомври 1954 г. е хоноруван преподавател по Машинно чертане в Института по механизация на селското стопанство (сега Русенски университет), а от 1955 г. е старши преподавател. По-късно чете лекции по Машинно чертане и Охрана на труда. Хабилитира се като доцент по Машинно чертане. Основател и първи ръководител до 1977 г., когато се пенсионира, на катедра „Организация и защита на населението и народното стопанство“, създадена през 1973 г., преименувана на „Инженерна защита на труда и околната среда“ (1989 г.), а от 1996 г. – в „Екология и опазване на околната среда“. Работил е като зам. декан по задочно обучение на Машинно-технологичния факултет. Кавалер на три ордена и медали. Забележителната му студия му за историята на машинното чертане в България (1963) продължава да се цитира и сега.

10. 175 р. Михалаки Стефанович (1840, Русчук – † 1890, Русе) – търговец, учител, издател, редактор, общественик.

Възрожденски деятел, в близки отношения с художника Николай Павлович и с д-р Иван Касабов, който е съратник на Г. С. Раковски. През 1867 г. е избран за член на комисията по образованието към Русенската община. Издава календар (1866) в печатницата на Дунавския вилает. Член-основател на читалище „Зора“, внася (април 1871) в касата на читалището 297 гроша за подпомагане на вестниците: „Македония“, „Право“ и „Турция“. След Освобождението е управител на русенската митница, осъден (1879) на затвор за парични злоупотреби. Издава в Русе сатиричния вестник „Дяволско шило“ – „политически, юмористичен-сатиричен вестник и куриер на пресносолни новини“, излизал от 8 януари до 31 май 1881 г., с издател-редактор Михалаки Стефанов. Автор на стихосбирката „Лира …, Русчук, 1880 г.“, определена от Иван Вазов като „нелепо произведение на поезията“.

.

11. 250 р. Мустафа паша Байрактар (Алдемар паша, 1765, Русчук – † 15.11.1808, Истанбул) – висш политически и държавен деец, управител на Русчук и Разград, 190-и Велик везир на Османската империя.

Син на яничар, постъпва в армията и бързо израства в йерархията. Като знаменосец на еничарска рота получава прякора „Байрактар“. Оценен от русенския аянин (управител) Исмаил ага Тръстеникладзе-оглу (покровител на Мустафа Байрактар и на Манук бей), един от най-големите румелийски феодали, съперник на Осман Пазвантоглу, той е назначен за ковчежник и управител на личните му дела, аянин на Разград от 1803 г. След убийството на Тръстеникладзе (август 1806) се връща в Русчук, наказва убийците и се включва в ожесточената борба с претендентите за поста русенски управител. Побеждава с военна сила и е утвърден за аянин, паша на Русчук и валия на Силистренския еялет (териториална област, по-късно вилает). Приютява прокудени от Истанбул политици (1807) и възглавява първата тайна политическа организация у нас, наречена „Русенски приятели“, която се стреми да възстанови детронирания султан Селим ІІІ. Влиза с многочислена войска в Цариград (юли 1808), по негова инициатива Махмуд II става султан, а той – 190-я Велик везир. Опитва се да реформира империята и да ограничи влиянието на еничарите, но те въстават и той е изгорен жив в двореца си.

.

12. 125 р. проф. Петър Лазаров Петков (псев. Петър Осоговец, 24.09.1890, Русе – † 20.06.1972, София) – биолог, учен, преподавател, белетрист, учител, изследовател, администратор, общественик, редактор.

Проф. Петър Петков е първият български ентомолог, изучил подробно устройството на тялото на насекомите. На негово име е наречено насекомото Asophia Petkovi. Завършва в Софийския университет (СУ) естествени науки (1914), специализира в Пастьоровия университет в Париж (1923). Работи като учител в Бургас и Самоков и директор на Ихтиманската гимназия. Асистент по зоология (1918), доцент (1925) и професор (1930) в СУ, един от основателите на Агрономическия факултет (АФ) на СУ (1921) и на Медицинския факултет на Пловдивския университет (1945). Декан на АФ и ръководител на катедра „Приложна зоология“ (1947-1972) в Селскостопанската академия (СА). Преподава и издава учебници по анатомия и физиология на домашните животни; обща, приложна и горска зоология; земеделска и горска ентомология; бубарство и рибовъдство. Научен сътрудник в Биологичния институт при БАН и съветник в Научноизследователския институт по рибовъдство, Зоологическия музей при Института по морфология и хистология, Института по малария и паразитология, Научния съвет по бубарство към СА и др. Основател и редактор на библиотеките “Биосоциални проблеми”, “Четиво по природознание”, на сп. “Простори” (1946-1947) и др. Член на Българското и на Хърватското природоизпитателни дружества, на Дружеството на френските зоолози (единствен българин!) и на Линеевото общество. Публикувал е над 90 научни труда в български и чуждестранни списания и вестници, както и множество научно-популярни статии. Автор е на: „Ентомология. Лекции“ (1942), „Горска зоология“ (1943), „Зоология“ (1947, 1948, 1964, 1970), „Приложна зоология“ (1950) и др.; на научнопопулярните книги: “Нашите ловни бозайници”, “Защитните средства у растенията”, “Разбулени тайни”, „Гьоте като природоизпитател“, „1000 рецепти. Полезни съвети по всички отрасли на земеделието“ и др. Известен е като белетрист и литературен критик с псевдонима Петър Осоговец, както и с книгите си “Петър Осоговец”, “Тайните на живота”, “Кръвта говори”, “Безмълвният Париж”, „Следи из планините“, „Нашите млади питомци“ и др. Енциклопедичната дейност на проф. П. Петков и постигнатите от него значими резултати в областите, в които работи, са достойни за уважение и преклонение.

.

13. 100 р. Райна Георгиева Михайлова (20.09.1915, Русе – † 07.04.2008, София) – оперна певица, преподавател.

Райна Михайлова е родена в бедно работническо семейство в Русе. Като ученичка в Девическата гимназия „Баба Тонка”, училище с театрални и музикални традиции (до 60-те години на ХХ в. има ученически симфоничен оркестър), тя се изявява в хора, учи виола, участва в оперетни спектакли, откроява се с красив глас, с музикалност и очарование на сцената и концертния подиум. При едно от гостуванията си в Русе я открива великата Христина Мрфова й я кани за нейна ученичка в Музикалната академия. Райна няма средства да учи в столицата, но кметът на Русе й отпуска стипендия и тя се записва в класа на Хр. Морфова и Людмила Прокопова, където гласът ѝ е поставен правилно и солидно. Завършва класическо пеене и се дипломира се с отличие (1937). През сезон 1937/38 г. изпълнява с успех редица роли от Щраус, Калман и Лехар в оперетния театър „Одеон”. В Софийската опера не я приемат, заради ярко изразените ѝ леви убеждения, но тя все пак дебютира на сцената на Софийска опера на 17.12.1943 г. Въпреки това, тя е принудена да стане чиновничка в банка. Едва след войната достъпът до Операта ѝ е разрешен и започва успешната ѝ сценична кариера, продължила близо две десетилетия. Сред най-запомнящите й роли са: Марженка в „Продадена невеста”, Мими в „Бохеми”, Виолета в „Травиата”, Неда в „Палячи”, Графинята в „Сватбата на Фигаро”, Памина в „Вълшебната флейта”, Микаела в „Кармен” и др. Пенсионира се в Софийската опера и е назначена за преподавател в Държавната музикална академия „П. Владигеров” (1971-1997), а след това – в Нов български университет. През 2000 г. е избрана за „почетен професор на Нов български университет за заслуги към музикалното изкуство и вокалната педагогика”. Носител на редица отличия: Почетен гражданин на София, Юбилеен медал „1300 години България”; „Медал на София”; орден „Св. св. Кирил и Методий”, медал на „Световния съвет за мир”, тя е първата „Народна артиска” в България.

.

14. 125 р. Тодор Христов Дашков (3.11.1890, Русе – † 10.06.1966, Русе) – учител, драматург, писател, училищен инспектор, редактор, администратор, общественик, литературен критик.

Тодор Дашков завършва Русенската мъжка гимназия и славянска филология в Софийския университет (1919). Дългогодишен учител (1919-1943) и директор (1936-1943) на Русенската мъжка народна гимназия „Княз Борис“, областен училищен инспектор (1943-1944), директор на Силистренска смесена гимназия (1940 г.), администратор, масон. След 9.09.1944 г. е уволнен като учител и е принуден да работи като касиер във фабрика „Бор“, администратор в „Дунавия“ и учител в Тутракан 1948-1951), където се пенсионира. Автор е на сборника с разкази „Синият вир”, на две драми – „Маркови кули“ (поставена в Русе) и „Русалина“ (отличена за най-добра българска драма, 1932 г.). Редактор на сп. „Здравец“ и в. „Баба Тонка“, на библиотека „Родна реч“, на сборниците „Юбилейна книга на русенската народна гимназия „Княз Борис“, „Театралното дело в Русе. Исторически бележки и спомени 1871 – 1926“ и „По бранните поля с 9-ти конен полк“. Има много неиздадени ръкописи, между които са един обемист том за творчеството на Иван Вазов, трилогията „Кипежи“, две драми, сборници с разкази. Сътрудничи на различни списания и вестници: „Гражданка“ (Бургас); „Гребец“ (Ловеч); „Литературен глас“, „Демократически преглед“, „Родна реч“ и „Мисъл“ (София), „Чернозем“ (Плевен); на русенските: „Северянин“, „Извор“, „Последни русенски новини“, „Родна мисъл“, „Изгрев“, „Светлоструй“ (Щръклево) и др. Дейно участва в различни културно-просветни организации: Дома на изкуствата и печата, Съюза на писателите в провинцията, председател на Дружеството на просветните служители, Съюза на запасните офицери, Народния университет и др. Син е на известния русенски фотограф Христо Драшков.

.

КРЪГЛИ ГОДИШНИНИ:

1. 110 р. Апостол Георгиев Арнаудов (23.09.1905, Русе – † 07.07.1985, Русе) – учител, администратор, общественик, Почетен гражданин на Русе.

Апостол Арнаудов, наричан от русенци с уважение Апото завършва средно образование в Русенската мъжка гимназия. Прекъсва от 1922 до 1928 г. и работи като шлосер във фабриките “Нафта” (уволнен след организирането на стачка), “Мюлхаупт” и Креватна фабрика на М. Йорданов. През учебната 1928-1929 г. е студент в Софийския университет (СУ) – юридически факултет. Финансови затруднения го принуждават да напусне и да работи в русенската Захарна фабрика. Следващата година се записва в дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет, но продължава следването си и в юридическия факултет на СУ. След дипломирането си е назначен за съдебен кандидат в Русенския окръжен съд. От 1.12.1936 г. е подначалник на занаятчийския отдел на Русенската търговско-индустриална камара. След 1944 г. е заместник-главен секретар на Камарата, редактор на камарното списание “Икономически преглед” (1946-1947), директор на фабрично-заводското училище в Русе (1948-1964), директор на новосъздадения Техникум по електротехника, сега Професионална гимназия по електротехника и електроника „Апостол Арнаудов“ (1964-1974), занимава се и с педагогически проблеми, относно професионалното образование в България, в съавторство с П. Бояджиев издават книгата “История на професионалното образование в Русе”. След пенсионирането си и е обявен за “Почетен директор на Техникума по електротехника”. Удостоен е посмъртно със званието „Почетен гражданин на гр. Русе” (2005) за изключителен принос към образователното дело в Русе и по повод 100 години от рождението му.

.

2. 120 р. Борис Филипов Пинтев (28.11.1895, Русе – † март 1956, Русе) – хоров диригент и общественик.

Борис Пинтев завършва в Русе основно образование и постъпва в Русенската мъжка гимназия, където свири в тамбурашкия оркестър на гимназията при Михаил Константинов. Завършва търговската гимназия в Свищов, връща се в Русе (1921), възстановява и ръководи 25 години народния хор „Св. Георги“ (1921-1946). Има изключителни заслуги за развитието на хоровото изкуство през първата половина на ХХ век и за изграждането и укрепването на Съюза на народните хорове в България. Б. Пинтев е един от организаторите на Събора на певческите хорове в Русе през 1929 г. и на ІV конгрес на Съюза на народните хорове в Русе през 1931 г. Създател и диригент на детския хор „Дунавски вълни“ (1947).

.

3. 110 † Величка Иванова Шипкалиева (1856, Русчук – † 1905, Русе) – учителка, актриса, общественичка.

Величка Шипкалиева (Петкович) е родена в Мечка махала „с красиво лице, горящи очи, с изразителен мелодичен глас“. Приобщава се към театралните изяви под въздействието на брат си Ради Иванов, секретар на Русенския революционен комитет. Омъжва се за Христо Шипкалиев, но млада остава вдовица и свързва живота си с търговеца Георги Петкович, член на Русенския революционен комитет, „също голям революционер, жертвал много свои средства за революцията“. Включва се към трупата на Добри Войников в Гюргево. Заедно с Мариола Хаджистанчева (първата българка актриса) и Теодора Бакърджиева участва в представления. Съчетава театралната дейност с революционната, като куриер на русенския комитет, пренася писма и документи, прехвърля в Гюргево ушитото от Петрана Обретенова и Тодор Чунчулов знаме на Червеноводската чета, което става знаме на Ботевата чета. Русенското поборническо-опълченско дружество й дава свидетелство (1901) за революционната дейност и участията й в театрални представления, „давани от въстанниците в Гюргево и Русчук“, с което е призната за „поборница без оръжие“, „помагала морално и пренасяла комитетска кореспонденция през 1875 и 1876 г.“ След Освобождението е старша учителка в Девическото училище, участва в театрални спектакли и концерти, заема видно място в културния живот на града, като активистка на женското благотворително дружество „Добродетел“ (председателка 1886–1888). По сведения на дъщеря ѝ Величка Шипкалиева тя е „първата жена в България, записала песни на грамфонна плоча“, нейна правнучка по майчина линия е известната пианистка и клавирен педагог в Ню Йорк Павлина Доковска.

.

4. 110 р. проф. Георги Димитров Златев-Черкин (23.04.1905, Русе – † 29.03.1977, София) – композитор, вокален педагог, преподавател.

Учи пиано от девет годишен, основател и диригент на ученически хор, започва и първите си опити да композира песни и пиеси за цигулка и пиано. Завършва Русенската мъжка гимназия (1923) и записва в Държавната консерватория – първа специалност пиано и втора – пеене. Прекъсва следването си (1925) и заминава за Виена, където изучава сценично майсторство и пеене, взема и частни уроци по композиция в Държавната академия за музикално и драматично изкуство, написва много солови и хорови песни, няколко инструментални пиеси, участва в оперни спектакли. Завръща в България (1929) и е назначен за преподавател по пеене в Консерваторията и редовен професор (1944). Ректор на Музикалната академия „Проф. П. Владигеров“ (1948-1954), вокален педагог в Пекин, Шанхай и Тиен Цин, Китай (1955-1958). Негови ученици са примата на световната оперна сцена Люба Велич (Люба Величкова, която той открива и изпраща във Виена), Любомир Панчев, Никола Христов, Виолета Симеонова, Александрина Милчева, Анна Томова-Синтова и други известни певци. Автор е на: две оперети, кантати, пиеси за пиано, хорови песни, 50 солови песни, камерна музика и др. През 40-те и 50-те години на ХХ в. създава най-хубавите си камерни произведения: “Пасторал” за флейта и пиано, “Севдана” за цигулка и пиано (с транскрипции за различни инструменти), цикълът “Бекярски песни”. В творчеството му преобладават кратките лирически и инструментални пиеси, но след 1944 г. пише песни и на актуални политически теми, и по-големи композиционни форми. Носител е на много отличия и награди: ордените „Червено знаме на труда“ (1965), „Георги Димитров“ (1975), китайския „За изкуството и дружбата“; на званието „Народен артист“ (1970); Голямата награда на Съюза на българските композитори за цялостно творчество (1976) и др.

.

5. 130 р. проф. д-р Димитър Христов Баларев (27.12.1885, Русе – † 19.02.1964, София) – учител, химик-неорганик, и университетски преподавател.

Завършва Русенската мъжка гимназия (1904), след това учи химия в Софийския университет (СУ), но завършва в Загребския университет със защита на докторат (1908). Загубил до голяма степен зрението си, като участник в Балканската война, Баларев е стажант, после и редовен учител в мъжката гимназия в Русе, където организира учебната лаборатория за провеждане на научни изследвания върху фосфорните киселини. Като учител публикува 30 научни труда, от които 23 – в реномираното “Списание по неорганична химия” (Германия 1910-1920). За част от тези трудове получава наградата “Напредък” (1916) на Българската академия на науките. Днес няма книга върху фосфорните киселини, в която да не се използват резултатите от изследванията на Д. Баларев в русенската гимназиална лаборатория. Редовен доцент по Неорганична и аналитична химия в СУ (1920), специализира в Гьотинген, Германия (1922-1923), извънреден професор по химия (1923), редовен професор (1930), ръководител на катедрата по неорганична химия в СУ (1930-1958). Близо 40 години той чете лекции, издава оригинален учебник в две части с ръководство за практически упражнения и обучава поколения химици, между които: проф. Н. Коларов, проф. д-р Д. Трендафилов, доц. Д. Владов и мн. др. Създава оригинална теория за дисперсния строеж на твърдото тяло (1927), отпечатана като монография в Германия (1939). Той е един от често цитираните в световната литература български учени и един от малцината, от които Нобеловият комитет иска мнения и предложения за ежегодното присъждане на Нобелова награда. Оставя над 170 научни труда по неорганична, аналитична и колоидна химия, изградили европейския облик на неорганичната химия у нас и обогатили науката за строежа на кристалните системи с нови постижения, чието признание надхвърля границите на България.
Други учени от фамилията Балареви са: проф. д.х.н Христо Баларев (племенник на Д. Баларев, братов син) известен химик; дъщерята на проф. Д. Баларев – Агапия Баларева, е музиковед; дъщерята на Агапия – Санка Величкова Гатева-Костова завършва специалност “атомна физика” и работи в Института по електроника на БАН като ст. н. с. ІІ ст., а до 2005 г. и негов зам.- директор.

.

6. 330 † св. Димитър Басарбовски (неизв., с. Басарбово, Русенско – † ок. 1685) – християнски светец.

Преподобни Димитър Басарбовски, наричен още Св. Димитър Нови, е роден в с. Басарбово, на 8-9 километра от Русе. Паисий Хилендарски сочи в „Славноболгарская история“ като вероятна година на смъртта му 1685 г. Димитър бил цивилно лице, живеел просто. Имал няколко овци, засадил си лозе до р. Лом и си направил малка колиба. Прекарал целия си живот сам и със светия си живот угодил на Бога. На същото място умрял и там бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи. Последните били пренесени в с. Басарбово, Русенско. Край тях ставали изцеления. Така с простото си житие св. Димитрий просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса. Според румънския синаксар той бил селски пастир с чувствителна съвест. Веднъж, като изкарвал животните на полето, по невнимание стъпкал птиче гнездо с птиченцата. Това така му подействало, че се самонаказал три години зиме и лете да не обува виновния крак. Друго предание говори, че бил женен, но без деца. След смъртта на жена си постъпил в скалния манастир до родното си село, където бил подстриган за монах. Подвизавал се усърдно и възпитал в себе си всички възвишени добродетели на истински монах. Предвидил смъртта си. Излязъл от манастира, легнал между два камъка на брега на близката река Лом и там предал Богу дух. Мощите му лежали във водата. Преподобни Димитрий се явил на сън на бесновата девица от с. Басарбово и й обещал, че ще я излекува от болестта й, ако извади мощите му от реката. Те били извадени, положени в църквата и бесноватата девица се излекувала. Такова благодатно изцеление получавали и други болни от различни болести. По време на една от руско-турските войни, мощите на светеца са пренесени от руския ген. Иван П. Салтиков в Букурещ и поставени на 13.07.1774 г. в митрополитската, днес патриаршеска църква „Св. Св. Константин и Елена“, където се съхраняват и до днес. Св. Димитър Басарбовски е покровител на Букурещ. Паметта му се чества, с изключителна тържественост на 27 октомври в Букурещ, в Русе и в с. Басарбово.

.

7. 110 р. Елиас Жак Канети (25.07.1905, Русе – † 14.08.1994, Цюрих) – писател и драматург със световна известност. Нобелов лауреат за литература (1981).

“Всичко, което преживях по-късно,
вече се беше случвало някога в Русчук.”

Елиас Канети е първородния син на търговеца Жак Канети и съпругата му Матилде. Напуска България (1911), забравя езика, но споменът за българските приказки, разказвани от бавачката му остава. Семейството се преселва в гр. Манчестър (Англия), но дядо му проклина сина си и внезапната смърт на баща му, починал на 31 години, оставя отпечатък върху психиката на малкия Елиас за цял живот. Учи в Австрия, Швейцария и Германия, завършва средно образование във Франкфурт на Майн. Завършва с докторат (1929) химия във Виенския университет, където се запознава с Веза Таубнер-Калдерон, негова съпруга (1934), починала от рак (1963). В края на 20-те години работи върху незавършения роман “Враг на смъртта”. Омразата към смъртта заема централно място в творчеството на Канети. Въпреки влиянието на Франц Кафка, Георг Бюхнер и Зигмунд Фройд, той не приема съществуването на нагон към смъртта, т. нар. танатос: „Не само смятам формулирането на нагона към смъртта за погрешно, но и не вярвам той да съществува“. Основните теми в творчеството му са смъртта и агресията, въплътени в пиесите „Сватба“ (1932) и „Комедия на суетата“ (1934). Публикува (1935) единствения си роман „Заслепението“ и се преселва в Англия (1938). В Лондон завършва (1960) философския труд „Маси и власт“, негов opus magnum, в който разкрива различни състояния и динамика на масите: „Масите са единствената среда, в която човек може да отхвърли страха от съприкосновението“, и също: „Заради благодатния миг, когато никой не е нещо повече от другия и не е по-добър от него, хората се превръщат в маса“. Публикува записките си (1965), получава наградата за литература на Виена (1966), наградата на немските критици, голямата награда на Австрия (1968), наградата за литература на Баварската академия на изящните изкуства (1969), излиза от печат „Прахосаното уважение” (1970). Получава Нобелова награда за литература (1981) за ранните си спомени „Спасеният език“, наградата “Франц Кафка” (1981), Големия орден за заслуги на Федерална република Германия (1983). Канети оставя огромно творчество, преведено на над 25 езика. В Русе е учредена (2005), в негова чест, национална литературна награда „Елиас Канети“, връчвана на две години.

Родната къща на Канети днес, на ул. „Гурко“ №13, днес е в незавидно състояние. Търговската сграда на фамилията в Русе, където е бил магазинът на дядо му, описан в книгата „Спасеният език“, се използва от дружество „Елиас Канети“ под името „Дом Канети“. На международно ниво уважението към нобеловия лауреат е изразено с наименуването на връх “Канети“ в Антарктида.

.

8. 90 р. Жечка Илиева Сиромахова (5.12.1925, с. Лъвино, Разградско – † 20.04.2004, Русе) – историк, учен.

Родена е на 5.12.1925 г. в с. Лъвино, община Исперих, Русенски окръг. Завършва специалност История във Философско-историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1949). През периода 1958-1984 г. работи в Русенския исторически музей като уредник и завеждащ отдел „Национално-освободителни борби ХV – ХІХ в., експозиции – „Баба Тонка“, „Захари Стоянов“ и „Пантеон на възрожденците, главен уредник и завеждащ отдел „Възраждане“ (от 1958 г.), старши научен сътрудник ІІ степен (1980). Основните й публикации са за Русе, публикува монографията „Русе през Възраждането“ (1997), чиито енциклопедичен характер е съществен принос за изясняване на този етап от цялостното развитие на дунавската столица Русчук. Наградена е с ордените: „Св.св. Кирил и Методий“ ІІ степен (1975) и І степен (1981), „Орден на труда“ – златен (1985) и др. награди.

.

9. 110 р. Змей Горянин (Светлозар Акендиев Димитров, 11.01.1905, Русе – † 25.08.1958, София) – поет, писател, сатирик, общественик, художник, редактор.

Светлозар Димитров е енциклопедична личност. Опитва се да учи финанси в София, но без издръжка, не си намира работа и след 5 месеца се връща в Русе, където пише за местния вестник, работи в печатница, издава първата си книга „Аз и другият“, публикува стихове в местния печат. Премества се в София (1930), заедно със съпругата си Соня Балканска, където работи като счетоводител в Храноизнос. Змей Горянин написва 1200 стиховорения, над 3000 епиграми, около 20 белетристични творби, (автобиографичните повести „Червеният хотел“ и „Моят приятел Елин Пелин“; историческите романи: „Дунавът тече“ (трилогия), „Бачо Киро“ (1937), „Ний умряхме – да живей народа“ (1938), „Силата на робите“ (1939); повестите: „Кнез Иван Кулин“, „Звезда керванджийка“, „Поп Харитон“, исторически разкази за юноши, приказки за деца, подписани с 35 псевдонима, най-известният от които е Змей Горянин. Списва и редактира списание „Българска марка“. Змей Горянин е оставил трайно наследство в 21 области като поет, писател, сатирик, художник, дърворезбар, филателист, общественик, преводач, любител химик, фармаколог, композитор, счетоводител, езотерик, калиграф (калиграфски оформя самиздатските си книжки), приготвя различни лекарства на билкова основа и др. За кратко е цензор в Дирекцията на печата след което работи в Дирекцията по пропагандата (до 1942), което се оказва фатално за съдбата му на творец. На 31.01.1945 г. е арестуван, осъден и лежи една година в затвора, по обвинение, че като сътрудник на Националната пропаганда е спирал книгите на прогресивни писатели. Съдът го обвинява във „великобългарски шовинизъм“ и произведенията му са иззети от библиотеките. Името му потъва в забрава, но той не спира да твори. Последните години от живота си прекарва в самота, в манастира „Седемте престола“, където пише стихове с християнски мотиви, води дневник, оставя два недовършени романа, умира самотен и е погребан в двора на манастира. На 17.09.2015 г. Общинският съвет на Русе „удостоява, посмъртно, със званието “Почетен гражданин на град Русе” Змей Горянин за неговите значими постижения в областта на културния и духовен живот на Община Русе и богатата му творческа дейност, посветена на град Русе“.

.

10. 130 † Иван Атанасов Златев (18.02.1854, Русчук – † 12.11.1885, Цариброд) – учител, военен деец, капитан, герой от Сръбско-българската война.

След завършване на основно образование (IV клас, сега 8 клас), когато е вече 20 годишен работи като първоначален учител. На 8.08.1878 г. постъпва на служба в Русчукска №23 пеша дружина. Завършва Военното училище в София с чин подпоручик и е зачислен в Варненска №20 пеша дружина, където е ротен командир, завеждащ въоръжението, ковчежник и др. От 30.08.1882 г. е поручик и командир на 3-та дружина от 8-и приморски полк. През зимата на 1884 г. Иван Златев сключва граждански брак, а на 30.08. 1885 г. е произведен в чин капитан. След Съединението, 8-и приморски полк е на южната граница при гр. Ямбол. След обявявената от Сърбия война полкът се дислоциира на сръбската граница. На 12.11.1885 г. при настъплението командирът на 3-та дружина кап. Ив. Златев, който води ротите от резерва на кон, с извадена сабя, пада пронизан от куршум в гърдите. Вечерта кап. Иван Златев умира от раните си. На следващия ден е погребан в Царибродските гробища. През 1894 г. във Варна пред Съборния храм е изграден „Паметник на падналите чинове от Осми приморски полк в Сръбско-българската война“, на чиято западна страна е паметната плоча на капитан Иван Златев. На негово име са кръстени няколко улици в страната.

.

11. 130 р. Иван Николов Каролев (13.05.1885, Русе – † 24.05.1922, София) – авиомеханик, изпитател, изобретател.

Иван Николов Каролев – един от първите български авиомеханици – завършва техническо училище във Виена и специализира автомобилно дело. През 1910 г. се завръща в България с познания и умения на механик на бензинов мотор. Специализира аеромеханика и обслужване на самолетите „Албатрос“ (1912) в Германия. Под ръководството на майор Васил Златаров и поручик Радул Милков разгръща и ръководи дейността на първата полева аеропланна работилница у нас и в света по време на война. Подготвя и обслужва самолета “Албатрос Ф-2”, с който на 16.10.1912 г. поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първия боен полет в историята на авиацията у нас, като разузнават и бомбардират крепостта Одрин по време на Балканската война. След войната строи “сборен” самолет на основата на “Албатрос”. Летец пилот от първия випуск на българското Аеропланно училище, участва в Първата световна война, един от организаторите на гражданската ни авиация след Ньойския диктат. Загива в самолетна катастрофа, при полет за проучване на трасето София-Пловдив.

.

12. 90 р. проф. дтн Иван Николов Георгиев (1.09.1925, гр. Болярово – † 4.11.2000, Русе) – учен, преподавател, администратор, изобретател.

Иван Георгиев завършва Държавната политехника в София (1951), работи като инженер в производството и асистент по “Селскостопански машини” към Факултета по механизация на селското стопанство при Селскостопанската академия в София. Завършва аспирантура в Московския институт по механизация на селското стопанство (1957), и се връща в Русе като д-р инж., преподавател и ръководител на катедра “Селскостопански машини”, хабилитира се като доцент (1961), избран е за заместник-ректор на ВИМЕСС, професор (1971), защитава голяма докторска дисертация и става първия доктор на техническите науки на Русенския университет (РУ), отново е зам. ректор, директор на Института по селскостопанско машиностроене в Русе, председател на Специализирания научен съвет по механизация на селското стопанство – София. Създал е над 20 оригинални земеделски машини, някои от които продължават да се произвеждат. Получава почетната научна степен “Доктор хонорис кауза” на Дрезденския технически университет и на Русенския университет (1992). Над 33 години проф. Георгиев е централна фигура в страната по проблемите на механизацията на селското стопанство. Пенсионира се през 1990 г. Автор е на първото изобретение, регистрирано от преподавател на РУ. За значимите му заслуги за създаване и укрепване на Русенския университет, лекционна зала 407 в централния корпус на РУ е наречена “Зала проф. дтн Иван Георгиев” (2001). Автор е на 3 монографии, 5 учебника, 20 изобретения, над 100 научни публикации в наши и чуждестранни списания. Под негово ръководство са защитили докторска степен над 20 аспиранти, в т.ч. и чуждестранни граждани.

.

13. 160 р. Иван Петров Божков (1855, с. Конгаз, Бесарабия – † 19.11.1923, Русе) – юрист, общественик.

Завършва средно образование в българската гимназия в гр. Болград, Бесарабия (1875) и работи в общината в с. Конгаз на различни служби. След Освобождението се завръща в България и е назначен за съдия във Варненския окръжен съд (1880). От 1882 г. е председател на Русенския окръжен съд близо 20 години (1882-1902) и семейството му се установява в Русе. Уволнен по политически причини, той до края на живота си работи като адвокат-инспектор в Първото застрахователно дружество „България“ в Русе. Впечатляваща е обществената дейност на Иван П. Божков е – участва в създаването и ръководството на русенския клон на Червения кръст, на музикално д-во „Лира“, на д-во „Дунав“, създало Русенската градска библиотека и др., а като юрист – и в съставянето на уставите им. Член е на инициативните комитети за отбелязване на важни исторически събития в града: 25-години от Априлското въстание, от Освобождението, за изграждането на Паметника на свободата. Той е сред създателите на: катедралния хор, Чиновническа потребителска кооперация, взаимоспомагателна каса при застрахователно д-во „България“, един от основателите на масонската ложа „Дунавска звезда“ на 1.10.1921 г.

.

14. 120 р. инж. Кирил Василев Старцев (02.01.1895, Белоградчик – † 12.12.1962, Русе) – кмет на Русе, общественик, администратор.

Завършва Държавната мъжка гимназия “Княз Борис” в Русе (1914) и Военното училище в София (1916). През Първата световна война е запасен офицер (взводен командир, а по-късно – военен пилот в І аеропланно отделение). Дипломира се като строителен инженер (1922) в Политехниката на Лозана (Швейцария) и постъпва като помощник-секционен инженер в ж п секция – Русе. От 1925 г. е началник на водоснабдителното бюро към Окръжната постоянна комисия в Русе. През 1934 г. е началник-отдел в Министерството на земеделието и държавните имоти, от 10. І. 1935 г. до 14. ІХ. 1944 г. е кмет на Русе; с две прекъсвания като кмет на гр. Добрич (1940), където организира управлението на региона, след присъединяването на Южна Добруджа и като кмет на гр. Видин (от юни до края на 1942 г.), където подпомага възстановяването на града, след голямото наводнение. Той преобразява центъра на Русе с построяването: на Халите, на съдебната палата и на съвременна кланица; с ново оформление на центъра на града. Благоустроен е крайбрежния булевард с твърда настилка, тротоари, парапет и засадени кестени, построен е „Мостът на въздишките“ – любимо място за срещи на младите русенци. Строи се голяма модерна баня, разширява се електрическата централа, изграждат се водоснабдителна, канализационна и електрическа мрежа, за крайните квартали се прокарва вода и се построяват временни тротоари. Завършени са училищата „Ан. Кънчев“ и „Ст. Караджа“. Особено внимание се отделя на театъра, който за кмета е „културната физиономия на града“. Умението му да ръководи общината и благоустрояването на града го определят като един от най-способните кметове в страната. Избран е за председател на Съюза на българските градове. След като предава поста си на новата комунистическа власт на 14.09.1944 г. той е назначен за началник на водния синдикат „Русенски Лом“, а по-късно се занимава с водоснабдяването на Лудогорието. Арестуван (1956) и изпратен в Белене, освободен през 1959 г., след кратко лечение постъпва на работа в проектантска организация, но скоро през 1962 г. умира в Русе. С направеното от него за града, в сравнение с някои русенски кметове той се издига като хималайски връх сред могили.

.

15. 130 † Костаки Димитров Маринович (1829, Русчук – † 29.07. 1885, Русе) – търговец, възрожденски деец, общественик.

Завършва Варошкото и Славяно-българското училище при Параскев Дамянов, посещава и гръцкото училище в Русчук. През 1845 г. отива в Цариград, първоначално като писар във фирмата на Р. Мавриди, а по-късно е съдружник на Н. Тъпчилещов. Регистрира (1856) с търновския търговиц Хаджи Николи Минчооглу търговската фирма „Н. Д. Минчооглу & Маринович“. Представител е на Русенската българска община в Цариград, спонсорира (1850) отпечатването на превода на Христаки Драганов на книгата „Наполеон Бонапарт“ в Цариград. Завръща се в Русчук (1864) и започва търговия с жито и сол в партньорство с цариградския търговец Хр. Тъпчилещов. Член и касиер на Русенската българска община до 21.07.1866 г. Активен общественик и дарител на читалище “Зора”, на русенските училища и др. Участник в борбите за църковна независимост, член на общинския (1869-1870) и на Епархийския (1873) съвет в Русчук. След Освобождението е сред изявените консерватори в града, апелативен съдия (1879-1880), Председател на Русенския окръжен управителен съвет (1881-1884), общински съветник. Зет е на известния русенски възрожденец Иван Мавриди.

.

16. 120 р. Майкъл Арлен (Дикран Сатеник Куюмджиян, 16.11.1895, Русе – † 23.06.1956, Ню Йорк) – писател, сценарист, журналист.

Семейство на богатия арменски търговец Саркис Куюмджиян се преселва (1892) в Русе, където се ражда най-малкият им син – Дикран, който има трима братя – Таквор, Крикор, Рупен, и сестра – Ахавни. Родният дом на Куюмджиян, на ул. „Отец Паисий“ 5, е огромният търговски дом на Саркис Куюмджиян, завършен през 1900 г., сега популярно битово заведение „Чифлика“. Саркис Куюмджиян се установява семейството си (1901) в Саутпорт, Англия и младият Дикран решава да се занимава с писане и влиза в конфликт със семейството си, избира си псевдонима Майкъл Арлен, с който придобива световна слава и се превръща в известен журналист и писател, романист от ранга на Скот Фицджералд през 20 и 30-те години на ХХ в.

Шеметната му кариера го отвежда в Холивуд, където е един от най-търсените сценаристи. В първия филм, по негов сценарий, участва световноизвестната звезда, актрисата Грета Гарбо. Пише и разкази на ужаса – Хичкок снима по негови текстове. До преди 10 -15 години името Майкъл Арлен беше известно на малцина литературно изкушени русенци. Единственият писател от България със снимка върху корицата на списание „Тайм“ е автор на популярния му роман „Зелената шапка“, номиниран за Нобелова награда, филмиран с участието на Грета Гарбо, а филмът „Авантюристката“, с Грета Гарбо и Дъглас Феърбанкс, е номиниран за „Оскар“. Освен русенци, малко хора в България, знаят за известния писател Куюмджиян-Арлен и все още предстои издаването на български език на негови произведения. Единствено в. „Форум“ миналата година, в няколко поредни броя отпечата откъс от „Зелената шапка“.

.

17. 130 † Марин Янакиев Маринов (25.03.1856, Русчук – † 18.12.1885, Русе) – книговодител, офицер, герой от Сръбско-българската война.

След завършване на училище (1870) се дипломира в престижния Робърт колеж в Цариград. Предлагат му да следва медицина в Америка, но той се завръща в Русчук и започва работа като писар при местен търговец на жито. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е книговодител в клона на Отоманска банка. На 8.08.1878 г. Маринов постъпва на военна служба в 14-а русенска дружина. Изпратен е в София, където завършва с първия випуск на Военното училище (1879) и като прапоршчик е назначен в 23-а русенска пехотна дружина. По-късно е произведен в чин подпоручик и е назначен за адютант на княз Александър I. От 1882 г. е поручик в 1-ва софийска дружина и постъпва в Офицерската пехотна школа в Русия, която завършва през 1883 г. От 1885 г. е капитан и продължава да е флигел-адютант на княза. На 21.09.1885 г. по негова молба е назначен за командир на 3-ти пехотен бдински полк. През Сръбско-българската война (1885) полкът му се сражава при Сливница, където увличайки след себе си войниците в атаката на височините „Три уши“, на 7 ноември е тежко ранен и откаран в София, където умира от раните си. Погребан е в Русе. За показаната храброст в сраженията е награден с орден „За храброст“ IV степен. Получил е още наградите: Орден „За заслуга“; Пруски орден на червения орден IV степен; Руски орден „Св. Станислав“ III степен; Румънска звезда V степен; Сръбски орден „Такова“ IV и V степен; Орден на Филип Великодушний от Хесенското Велико Херцогство. Паметникът на връх „Мека Црев“, на русенския капитан Марин Янакиев Маринов, е изграден през 2007 г. по инициатива и с участието на членовете на Регионален съюз на офицерите и сержантите от резерва–Русе Стоян Икониев и Илия Лютов, с помощта на дарители от Русенския край.

.

18. 120 р. митрополит Никодим Стобийски (Николай Н. Пиперов, 18.01.1895, Русе – † 23.01.1990, Сливен) – епископ, митрополит, учен- богослов, преподавател, администратор.

Митрополит Никодим (свет. име Николай Николов Пиперов) е Стобийски епископ на Българска православна църква, митрополит Сливенски. Роден на 18.01. (30.01 н. ст.) 1895 г. в Русе. Закърмен от малък с християнската вяра, той посвещава целия си живот на Църквата. Завършва с отличие Софийската духовна семинария и Оксфорд, където получава степен бакалавър по богословие. Започва служението си на Българската православна църква от протосингел на Пловдивска митрополия (1925-1927), след това е игумен на Бачковския манастир (1927-1929); учител в Пловдивската духовна семинария (1929-1936 ); отново протосингел на Пловдивска митрополия (1936- 1938); Главен секретар на Св. Синод (1939 – 1941); ректор на Пловдивската духовна семинария (1941-1947). На 6.07.1947 г. е избран за Сливенски митрополит. Скромен, с разностранни културни интереси, той ръководи делата на Митрополията при първата, високо настъпваща вълна на безбожие. Високо ерудиран учен-богослов, ползва свободно основните европейски езици, както и класическите: еврейски, гръцки и латински, в продължение на десетилетия той оглавява отдела за междуцърковни връзки на Българската православна църква. С решаващия му глас е узаконен изборът на патриарх Максим. Удостоен е със званието „почетен гражданин на Сливен” (1970).

.

19. 140 р. Никола Тодоров Топалджиков (13.03.1875, Русчук – † 8.05.1925, Кюстендил) – висш военен деец, генерал.

Никола Топалджиков заминава за София, където на издръжката на заможни роднини, завършва с отличие Военното училище (1899), произведен е в чин подпоручик и е зачислен към 1-ви конен полк, където служи до 1902 г. От 1903 до 1905 г. следва в Императорската николаевска военна академия в Санкт-Петербург, Русия. Преди и по време на Балканските войни е военно аташе в Цариград. Като началник на разузнавателната секция в щаба на действащата армия (1912), той участва в разработването на Одринската операция, командир на 7-ма дивизия (1920) и началник-щаб на армията (1920–1923). Назначен е за началник на щаба на армията при опитите на министър-председателя и военен министър Ал. Стамболийски да ликвидира Военния съюз, уволнявайки много негови членове, сред които дотогавашния началник Петър Мидилев. На 20.04.1923 г. е произведен в чин генерал-майор и преминава към запаса. Генерал-майор Никола Топалджиков е убит през 1925 г. в Кюстендил.

.

20. 90 р. акад. Николай Янков Кауфман (23.09.1925, Русе) – музиковед, фолклорист, учен, преподавател, композитор, академик.

Роден в Русе, но израства в Габрово. Николай Кауфман завършва специалностите тромпет и музикална теория (1952) в Държавната музикалната академия (ДМА), доктор на изкуствознанието (1973), работи в Института по музикознание (днес сектор „Музика“ в Института за изкуствознание до 1988 г.) в¬ БАН, в Института за фолклор към¬ БАН, професор в ДМА (1978), преподава в Свободния университет – Варна, член-кореспондент на БАН (1997), академик (2003), носител на медал „Марин Дринов“ и наградата „Паисий Хилендарски“, на международната награда „Пиетре” (2007), „равна на Нобел в антропологията” и много други творчески награди, член е на Националния съвет по нематериално културно наследство към Министерството на културата, „Почетен гражданин на Габрово“ (2007). Акад. Кауфман е от големите фигури в музикална ни култура. Посвещава пет десетилетия на българската хуманитаристика като музиковед, фолклорист, композитор и педагог. Известен е не само сред българската музикална, фолклористична и културна общественост, но и сред учени хуманитаристи, музиканти, диригенти, учители и др. Теоретичните му изследвания и теренната дейност (записи на 40 хиляди народни песни и инструментални мелодии) са основополагащи за българския фолклор, има над 1000 обработки на български и еврейски (сефарадски и ашкеназки) народни песни за различни състави, клавирни пиеси, в т.ч. и четири тома „Антология на българските метроритми“ за пиано. Автор на над 2000 хорови песни, 240 оркестрови творби, на музика за танцовите постановки: „В момини двори“, „По жетва“, „Капанска сюита“ и др. Най-популярните му песни са: „Петруно, пиле шарено“, „Мома лозе садила“, „Цвето моме“, „Заро моме“, на триптих „Сефарадски еврейски песни“. Сред изследванията му се открояват „Българската многогласна народна песен“ (1968), „Български градски песни“ (1968), „Българската сватбена песен“ (1976), „Погребални и други оплаквания в България“ (1988), „Неделински двуглас“ (2002) и др. Негови обработки на народни песни са включени в световноизвестните албуми на швейцарския продуцент Марсел Селие „Мистерия на българските гласове“. Във втория албум (с награда „Грами“, 1990 г.) той участва с три авторски хорови песни. Акад. Николай Кауфман продължава да работи активно и днес.

.

21. 110 † архиепископ Нил Изворов (Никола Добрев Чешмеджиев, епископ Смоленски, август 1823, Русчук – † 19.03.1905, София) – висш религиозен деец, виден възрожденец, администратор, общественик.

Основно образование завършва в Русчук, постъпва на 21.11.1842 г. в манастира Кокош, Тулчанско, като монах, след това игумен, където остава до 1862 г., когато постъпва свещеник в родния си град, ръкоположен за протосингел (1860) от гръцкия владика Дионисий в епархийното средище, където е енорийски свещеник, въздигнат по-късно в архимандритски сан (преди 1872). През 1858 г. е назначен за протосингел в епархията на гръцкия владика Синесий. По-късно заема поста началник на българската община и взема дейно участие в национално-църковните борби на българска страна. Председател на Русенската община (1863-1868), дарява къщата си за училище, наречено на името му „поп Ниловото училище“ (1865). Ръководи Доростоло-Червенската митрополия до избирането на Григорий за русенски владика (1872), огорчен че не е избран на този пост, заминава за Цариград, където за компенсация е ръкоположен за епископ Смоленски (1873). Подпомага устрояването в Солун на структурите на Българската Екзархия, но скоро приема униатството и отпътува за Цариград (1874). С декрет на Светия престол в Рим, е назначен за епископ на съединените българи (1876-1895) със седалище Одрин, същата година е епископ на Българо-униатската църква, назначен е за апостолически администратор в Цариград и архиепископ (1882). Организира дейността на католическата църква в Одрин (1876-1877), Кукуш (1877), Цариград. В началото на 80-те години на ХІХ в. изживява катарзис и след дълги колебания подава молба с разкаяние до Св. синод (1895), приет е отново в Православната църква и се установява в София. Оттеглянето му води до сътресения за Българската католическа архиепископия, но те не могат да се сравняват с кризата (1861) след отвличането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия. Погребан е в двора на софийската църква „Св. Седмочисленици”, на която завещава архиерейските си одежди и владишкия жезъл.

.

22. 110 р. Павел Христов Спасов Ганев (17.11.1905, Русе – † 23.06.1980, София) – поет, писател, преводач, драматург, редактор, публицист, театрален деец.

Братята Павел и Петър Спасови, наричани от изкуствоведа К. Кръстев „елитарни интелигенти”, „владеят по четири езика като майчини“. Павел Хр. Спасов, внук по майчина линия на Петър Оджаков, завършва Русенската мъжка гимназия (1924), право и държавни науки в Свободния университет в София (1931). Печата първия си разказ в ученическото сп. „Юноша” (Русе, 1919), като ученик заедно с брат си издават литературно списание „Светли зари”. Главен редактор на сп. „Трезвеност” (1922-1924), на сп. „Стяг”, редактор на вестниците „Стара планина” и „Утре”. Сътрудничи със свои произведения и преводи от немски, френски, английски и чешки на сп. „Хиперион”, „Златорог”, „Българска мисъл”, в. „Огнище” и др. След 9.091944 г. е заклеймен, като писател с „най-подчертан фашистки облик“, заедно с Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Змей Горянин и др., изключени от Съюза на писателите. Съгласно чл. 14 от новия устав на комунистическия съюз на писателите, „ако някой от изключените, но неосъдени от Народния съд, след време покаже добра воля и със своята литературна дейност заличи вината, поради която е изключен, може по преценка на Управителния съвет да бъде приет отново за член“. Драматург на Държавния музикален театър „Ст. Македонски” (1951-1974). Автор е на: „Репортажи” (стихове), „Зеленият принц” (приказки), „Повест за похода на Конте Верде” (повест), „Огледало” (стихове), „Шлеповете пътуват” (роман), „Десети януари” (роман), „Пътешественик” (приказки), „Господата от Запад” (разкази), „Хлябът на хората” (роман, пет издания), „Белите коминочистачи” (детски разкази), „Случка във Виена” (повест), „Бунтовна песен” (пиеса), „Мацко при войводата” (роман, три издания), „В началото на века” (роман), „Имало едно време” (либрето комична опера), „Шумът на тишината” (пиеса), „Греховната любов на зографа Захарий” (1960, четири издания), „Орелът” (приказки), „Мадам Сан Жен” (пиеса), „Спуснете завесата” (роман), „Любовни сигнали” (разкази), „Захари Зограф” (очерк), „Подкрепи и мен ръката” (пиеса), „Чародеецът от Париж” (разкази). Негови произведения са превеждани на руски, френски, немски, английски език. Заслужил деятел на културата (1969).

.

26. 170 р.  Петрана Тихова Обретенова – „Българска сестра“ (1845, Русе – † 07.03.1932, Варна) – националреволюционерка, учителка, служителка.

Петрана Обретенова, наречена от революционерите Българска сестра, като майка си обича да се занимава с народни работи, участва дейно в революционните дела, пренася тайна поща между Русе и Гюргево, разпространява вестниците на Л. Каравелов и стихосбирката на Хр. Ботев и Ст. Стамболов „Песни и стихотворения“, помага по време на Априлското въстание на братята си и приятелите им. Тя е дясната ръка на Баба Тонка. По молба на брат си Никола ушива, две знамена: едно за Червеноводската чета (1875), което по-късно се развява от Ботев на кораба „Радецки“, и второ – за Сливенската чета. Тя не се отчайва след разгрома на Априлското въстание и твърди, че свободата вече се вижда. По време на Освободителната война е милосърдна сестра в болницата на руската армия в Свищов. След 1878 г. е учителка и телеграфистка в Русе, получава скромна пенсия, с която едва свързва двата края. Подарява къщата си на русенската девическа гимназия „Баба Тонка“ и се преселва (1926) при осиновената си дъщеря Марийка Георгиева във Варна, където умира.

.

23. 90 р. Петър Георгиев Петров – Попето (6.12.1925, гр. Полски Тръмбеш – † 3.01.1985, Русе) – художник, сценограф.

Петър Петров, наричан от приятелите си Попето, след завършване на Художествената академия (1949), живее в Русе. Участва в национални и регионални изложби (1952-1985) със живопис, но го считат за един от най – добрите майстори на пастела. Трайно е свързан с Русенската опера, рисува малки композиции на балерини, циркови артисти, колоездачи, конни съзтезания…(1960-1965). Израз на стремежа на художника към синтез в линия и цвят са темите: „дъжд“, „чадъри“, „заливи“, „портове“, „промишлени пейзажи”. Смятан за един от най-добрите майстори на пастела, негови характерни творби са: „Пейзаж от Прага“, „Червените коне“ в НХГ; „Бетоновия център“, „Пейзаж в бяло“ в СГХГ; „Моето ателие в Нисово“, „Нисово в червено“, „Лиман І“ в Русенска Художествена Галерия. В оперната сценография Петър Попов (проектант-художник в Русенската опера 1958 – 1985 г.) се насочва към националното оперно творчество: „Мост“ от Ал. Райчев, наградена; „Антигона 43“ от Л. Пипков; оперите на П. Хаджиев и мн. др. Независимо от „оперните” ангажименти Попето е широкоспектърен живописец, а „дунавските” му сюжети се групират в условни цикли: „пристанища”, „заливи”, „лимани”, „плавателни средства”, „речни промишлени пейзажи”, „реката” и др. Работи и в областта на монументалната пластика – дърво, метал. Самостоятелни изложби в София (1975) и Русе (1976). Излагал е и в чужбина : Дамаск (1961), Кан (1976), Рига (1976), Виена (1978), Рига, Букурещ, Полша, Германия, Русия, Холандия и др. Награден е с ордените „Кирил и Методий“ І и ІІ степен и медали.

.

24. 130 † иконом Петър Костов Арнаудов (29.07.1838, Елена – † 7.03.1885, Русе) – свещеник, учител, възрожденски и църковен деец, участник в църковно-националните борби, общественик.

Петър Костов Арнаудов – (иконом, масон) завършва Московската семинария (1858) и се установява в Русе. Девет години е учител по българска история в Главното училище, заедно с даскал Параскев Бояджиев отделят (1865) основното от класното училище. Свещеник иконом (1869) и заместник-председател на Русенската църковна община (до 1873 г.), председател на комисията за построяване сграда на девическо училище, един от основателите на читалище „Зора“ в Русе и негов касиер (1867), председател на училищното настоятелство (1876), временен дописник на сп. „България“, преводач на учебника на П. Дамянович „Кратка естествена история със 113 образа на разни животни и растения“ (1861). Русенски представител и председател на Църковния събор в Цариград (1871) за уреждане на Българската екзархия, член и секретар на епархийския съвет (1872-1879), действителен иконом на Доростоло-Червенската митрополия, училищен настоятел. Той е учител на Ангел Кънчев и един от последните, с които младият революционер разговаря, преди смъртта си, на 3.03.1872 г. на път от Бяла за Русчук. След Освобождението последователно е окръжен училищен инспектор, представител по уреждането на църковните дела в София, преподава „закон божи“ в русенски училища и земеделското училище в Образцов чифлик, депутат.

.

25. 120 р. Руси Ганев Ганчев (28.09.1895, Русе – † 30.10.1965, Русе) – живописец, общественик.

Руси Ганчев, докато учи в свищовската търговска гимназия, решава да стане художник и напуска гимназията. Баща му е против и спира издръжката му, но бъдещият художник проявява характер, издържа се сам с приложна работа, правейки плакати и рекламни материали и завършва Художествената академия (1924). Завръща се в родния си град и става един от основателите на Дома на изкуствата и на русенската Художествена галерия. Освен неоспоримия си талант на пейзажист, за да се издържа Ганчев е учител в Русе и селата. Премества се в София в края на 40-те години се и работи като художник до 1960 г. в Етнографския музей. Той е от чудесните стари автори, чиито творчески път преминава тихо, почти незабележимо от някогашната критика, а и за русенци. Много малко са биографичните данни за този забележителен русенски творец. Изкуствоведката Анелия Николаева го преоткрива и организира негова изложба (1997) в Националната художествена галерия. Непознатият свят на художника-класик, роден в Русе, оживя и в изложба, представена в Русенската художествена галерия, с 55 картини на Руси Ганчев, рисувани в периода от 30-те до 60-те години на миналия век, с речни сюжети от Дунавското крайбрежие, морски и планински пейзажи, природни картини и няколко натюрморта и портрета. Интересното е, че цялото творчество на този великолепен художник е притежание на частни лица, Русенската галерия има само три негови картини, а националната – нито една.

.

27. 130 р. Стефан Балаш (29.04.1885, Нови Сад – 19.01. 1959, Русе) – фотограф, общественик, основател и председател на сдружението на русенските фотографи.

Стефан Балаш, един от най-добрите български фотографи, е роден е в Нови Сад, Австро-Унгария, в семейство на хлебар. Завършва средно образование и учи фотографско изкуство (1899) при художник-фотографа Стефан Олдан, а след чиракуването, става негов помощник. Постъпва на работа при Артур Кулчар (1904), притежател на фотоателиета в гр. Вараждин и курорта Рогачка Слатина, Хърватско. Заминава за Марбург на Драва и постъпва на работа при художник-фотографа Лудвиг Кизер (1906). Научава, че русенският фотограф Карл Курциус търси ръководител на фотоателието си, след размяна на писма двамата се споразумяват и Ст. Балаш се установява в Русе (1907), откупува ателието (1910) и открива в двора на застрахователно дружество „България“ фотографска фирма. След основно преустройство, при което покривът е остъклен, фотоателието става едно от най-модерните у нас. Утвърдил се, като талантлив български художник-фотограф и признат майстор на фотопортрета и реставрирането на стари снимки, чрез умело използване на оцветяване и модерни фотографски техники, в резултат, през първата половина на ХХ в., много русенски семейства се сдобиват с портрет, с печата на неговото студио. Фотоателието му поддържа витрина в центъра на града, в партера на банка „Гирдап“, където излага новите портрети. Ст. Балаш е основател и дългогодишен председател на сдружението на русенските фотографи, активен член на русенската масонска ложа „Дунавска звезда“.

.

28. 130 р. Стефан Атанасов Узунов (1885, Русе – † 1946, Русе) – юрист, културен деец, учител, журналист, редактор, общественик, есперантист, администратор.

Завършва Русенската мъжка гимназия, а след това право в Лозана, Швейцария, където се дипломира със степен „лисансие на правото“. Работи като учител по френски език в Свищов, юрисконсулт в русенския клон на Българска земеделска банка (1911), държавен адвокат и председател на първостепенната Русенска адвокатска колегия (1912-1942). Специален кореспондент от Лозана на софийските вестници „Вечерна поща (с псевдоним Наумова) и „Дневник“, журналист (сътрудничи на „Русенска поща“, „Последни русенски новини“и някои столични вестници, на русенското списание „Сцена“ през 1919 г.), редактира в.“Русенско ехо“, в. „Летопис“ и др. Един от основателите и меценат на Русенския професионален театър и на художествената галерия (1933), един от основателите, трети председател и деен сътрудник на Дома на изкуствата и печата – Русе. Създава първата есперантска група „Файреро“ в Русе (1903), преименувана на „Есперо“, делегат на международните есперантски конгреси, организатор на ХІ есперантски конгрес в Русе (1924). Води безплатни курсове, пише брошури за необходимостта от този международен език. Стефан Узунов е виден русенски масон в ложа „Дунавска звезда“, директор на дирекция „Митници“ при Министерството на финансите (1940-1944), заради което е заклеймен като народен враг след 9.09.1944 г.

.

29. 130 р. д-р юрист Стефан Стоянов Поборников (30.05.1885, Русе – 1952, Русе) – учител, адвокат, дипломат, администратор.

Стефан Поборников е известен русенски адвокат (1915-1952). Син на известния русенец С. Хаджигенов, майка ме умира рано и той е осиновен от опълченеца Поборников и с новото си семейство живее в с. Тръстеник. Завършва Русенската мъжка гимназия (1905) и е учител в с. Юделник и с. Тръстеник. Следва право в Софийския университет, продължава образованието си в Женева и завършва Брюкселския университет с отличие и докторат по право (1914). В Русе открива адвокатска кантораД-р Ст. Поборников е несменяем председател на УС на Русенска популярна банка през периода 1922 – 1945 г. През периода 1929 – 1944 год., независимо от стопанските и финансови кризи Русенска популярна банка заема първо място сред финансовите институции в Русе по обществено доверие и обем на операциите. Той е последният почетен френски консул в Русе по време на Втората световна война.

.

30. 110 р. проф. Стоян Христов Петров (17.01.1905, с. Полска Скакавица, Кюстендилско – † 13.07.1991, Русе) – учен, преподавател, администратор.

Завършва гимназия (1925) и специалност физика в Софийския университет (1929), назначен е за асистент, но е съкратен (1931), поради стопанската криза, като най-млад асистент и работи като учител. След конкурс е преместен в ІІІ Мъжка гимназия в София (1934), където работи до 1943 г. Получава Хумболтова стипендия и заминава за Гьотинген, Германия, където специализира и работи с известния учен проф. Роберт Вихард Пол. Под негово ръководство открива и изследва нови видове цветни центрове в йонни кристали. Открива метод за получаване на свръхчисти вещества. Връща се в България (27.08.1944 г.) „с ясен план какво трябва да правя, но когато дойдох тук се намерих при такива условия, при които нищо не можех да правя“, споделя той. Постъпва във Варненския свободен университет, където е първия декан на Техническия факултет на университета (1945) и основава катедра по физика. След закриването на този университет се премества в Русе (1954), със съпругата си (също физик), във ВИМЕСС (сега Русенски университет), където създава (1954) и ръководи дълги години катедрата по физика. Това е последното му работно място. Почетен член е на Съюза на физиците в България и един от основателите на Съюза на учените в Русе. Проф. Петров е един от създателите на Русенския университет, но сега никой не го споменава. Съпругата му споделя за него: „Не правя разлика между физика и човека, защото във физиката винаги се проявява човекът, а той е с много широки интереси, с много лоялно отношение към всички хора около него, с желание да създаде спокойна атмосфера, за да могат и други да се изявят. Тези качества, заедно с неговата любезност, са допринесли за израстването му като физик“, а на въпроса за мястото му сред физиците тя отговаря: „Той е малко известен в България и повече известен в чужбина“.

.

31. 170 р. даскал Тони Иванов Тонев (ок.1755, Русчук – † 1845, Русчук) – учител, пионер на училищното физическо възпитание, общественик.

Тони Тонев, известен като даскал Тони и „учения“ даскал, не е свещеник, както „колегите“ му преди него, а дългогодишен професионален килиен учител, преподавал над 60 години и положил началото на светското образование в града. Той е племенник на йеромонах Аверкий и учи при него в Русенския метох, където по-късно замества Аверкий и се занимава с преписване на книги. Започва да преподава в къщата си през 1785 г., превърната в килийно училище, опожарена (1811) след войната между Турция и Русия (1806-1812) и подпалването на града при отстъплението на русите. Построява нова къща (около сегашната поща в центъра) и въвежда в килийното обучение нови моменти: учебни предмети, заместващи чисто църковните, като преразкази от библейската история; смятане; провежда учебни занимания на открито; води учениците на разходка (събития в училищния живот за онова време); организира игри на открито, с което става основоположник на училищното физическо възпитание у нас. Образованието, получавано в училището му се счита за престижно, затова негови ученици са всички видни русенски граждани. Даскал Тони придобива голяма известност със съвременното обучение и поради постъпващия все по-голям брой ученици, привлечени от другите килийни училища в школото на „учения даскал“, русенската християнска община осигурява специална сграда. Общото школо на брега на Дунава, в махала „Варош“, е отворено (1820) в дарена къща, преустроена от русенци за тази цел. В двете огромни класни стаи са настанени славяно-българското на даскал Тони и елино-греческото училище, в което преподава даскал Константин. Така се поставя началото на първото общинско „общо русенско школо“, в което Даскал Тони учителства до края на живота си. Заради новаторската си учителска и патриотична дейност е задържан, затварян и малтретиран от турската власт. Син е на И. Тонев и племенник на Аверкий (Тодор Тонев).

.

32. 130 р. Тонка Николова Обретенова-Просеничкова (8.12. 1885, Тутракан – † 2.11.1944, Русе) – общественичка, учителка, медицинска сестра.

Тонка Н. Обретенова, дъщеря на Н. Обретенов и внучка на Баба Тонка, завършва френския пансион Notre Dame de Sion в Русе и агрономство в Париж, Франция – първата българка, завършила агрономство. До 1918 г. е учителка в земеделското училище в Образцов чифлик край Русе и в Орхание (дн. Ботевград) Сключва брак с Нико Просеничков (1921), със сватовството на Стоян и Клавдия Заимови. Посвещава се на благотворителна дейност и близо 20 години е касиерка на женското дружество „Добродетел“, основателка и първа председателка, на което е майка й Димитра Обретенова. Грижи се за бедни деца, за обучението на девойките, включва се активно в дейността на Червения кръст, медицинска сестра е в русенската дивизионна болница (1912-1913). По време на Втората световна война събира средства и помощи за ранени войници и за депортирани евреи. По своя инициатива русенци събират през август 1940 г. храни, медикаменти, пари и пр. за акостиралия на брега на река Дунав кораб „Пенчо“, който транспортира 509 германски евреи за Палестина. „На 2 срещу 3.11. 1944 г. Тонка и съпругът й Н. Просеничков – директор на Мъжката гимназия „Княз Борис Първи” в Русе, са застреляни заедно с десетки други русенци в местността „Балюв дол“ между селата Щръклево и Нисово“ по донос на бивш учител, станал комунистически сатрап. По-голямата й дъщеря Лиляна е изпратена в концентрационен лагер, по-късно се омъжва за художника Ненко Балкански, а по-малката Милкана умира от мъка по родителите си малко след това. Единствения мъж сега, наследник на рода Обретенови, е внукът на Лиляна – Ненко Балкански – млад и обещаващ художник.

.

33. 90 † Филип Симидов (25.05.1852, Търново – † 26.08.1925, Русе) – учител, революционер, писател, индустриалец, общественик, редактор, издател, виден масон.

Посветен е в тайните на комитетските дела, като ученик, от Христо Ив. Големия – Книговезеца и отец Матей Преображенски – близки съратници и другари на Левски, пред когото полага клетва. Завършва Земеделското горско училище в Букурещ (1870-1871), учителства в Лясковец, Цариград, Велес и Бяла Слатина, където основава революционните комитети. Превеждат и издават със Ст. Стамболов в Цариград „Народно четение. За парите”, публикува стихове във в. „Шутош” (1874). Създава революционни комитети в Търнава, Струпец, Еница, Галиче, Кнежа, Долни Луковит и Бреница. След Априлското въстание емигрира в Гюргево, където е член на Българското благотворително общество, писар и взводен командир в четата на Филип Тотю, участник в Сръбско-турската война (1877-1878). Редактира в. „Нова България” и отпечатва свои стихове в него. Написва записки за българските чети, по които Ив. Вазов създава повестта си „Немили-недраги”. В свободна България Симидов е учител, инспектор, кмет на гр. Оряхово, народен представител (1883 г.), основава фабрика за мастило и червен восък, изгоряла при пожар. След 1895 г. се установява в Русе, открива химическа фабрика за производство на восък, мастила и лепила (1898), оглавява поборническо-опълченското дружество и развива богата книжовна дейност, автор е на поезия, драми и публицистика, на романизираната биография „Прочутият Филип Тотю войвода“, историческите му съчинения се родеят с тези на Захари Стоянов. Собственик, съставител и редактор на сп. „Поборник-опълченец“. Оставя богат архив със сведения за национално-освободителното движение, възстановява масонството в Русе (1920).

.

34. 120 р. инж. Хелмут Франц Брокс (17.05.1895, Русе – † 15.06.1969, Перник) – инженер, туристически организатор, общественик, родоначалник на алпинизма у нас.

Хелмут Брокс е значима историческа фигура в минно дело и туристическо движение в България. Неговото име носи връх на ледения континент Антарктида, като признание за огромния му принос в българското алпийското и туристическото дело. Син на австрийци, установили се в Русе, Хелмут учи в Мъжката гимназия “Княз Борис“, където с група приятели – К. Мазнев, В. Кулев, Арман Пришак и Борис Корабов, създават ученическо туристическо дружество „Геолог“, по-късно „Дунав“ (1908) (първообраза на Юношеския Туристически Съюз). През лятото на 1910 г. Брокс прави първото катерене с въже на скалите край р. Русенски Лом, до пещерата “Света Петка“. Тези младежи са пионерите на алпинизма, а скалата „Дикили Таш“ – първия обект на българския алпинизъм. За участието си в първата Световна война е награден с военен орден и много отличия. Завършва минния университет в Фрайбург – Саксония (1924), връща се в България и работи в мина „Орел“ с. Мъглиш, рудник „Бобов дол“ и Мини Перник от началник смяна, до началник на рудника. Той е един от основателите на минната спасителна служба (1928), станала от следващата година национална служба. Инициатор и деен участник в построяването на хижите: „Селимица“, „Кумата“, „Славей“, „Мальовица“, „Орлите“, „Студенец“. След пенсионирането си (1950) работи като планински водач и преподавател по минно спасяване, оставя прекрасни пътеписи и описания на Рила и Пирин. Българският туристически съюз го обяви за един от десетте заслужили личности през 2000 г.

.

35. 160 р. генерал Христо Попкостов Драндаревски (1855, Троян – † 26.09.1920, Русе) – националреволюционер, военен деец, организатор, общественик.

Служи в Ямбол, Пловдив, Варна, 26 години е началник на Пета Дунавска дивизия в Русе. Участва в сръбско-турската (1876) и в сръбско-българската война (1885). Награждаван е с много български и чуждестранни отличия: Народен орден за военна заслуга I ст. със звезда; орден „Свети Александър“ II и III ст.; Орден за 20 годишна отлична служба; Сребърен медал за участие в Сръбско-българската война (1885); от сръбския крал – с Таковския орден II ст.; от румънския крал – с орден Корона I ст. и др. Христо Драндаревски е от стар чирпански дръндарски род, от където е и фамилното му име. Млад се включва в освободителната борба, осъден е на смърт, но помилван с помощта на влиятелни близки. Записва се в Одеската семинария, напуска я (1875) и постъпва в двугодишното Одеско пехотно училище, което завършва като офицерски кандидат. Подпоручик (1879) в Руския окупационен корпус, адютант на генерал-губернатора на Пловдив. Поручик (1881), а като капитан (1884) е командир на Ямболската пеша дружина (1885). След началото на Сливнишките боеве дружината му се придвижва с бърз марш и участва в превземането на Ниш през Сръбско-българската война. Потушава бунта в Силистра (1887) и от 1.04.1887 г. е майор. Заема се с построяването на сграда за военен клуб в Русе (1889), подполковник (1891) и ръководител на строежа на нови казарми и Щаб-квартира на 5-ти Дунавски пехотен полк. До края на ХХ в. те са емблематично място за града, тясно свързано с историята му, но заради немарата на русенските общински власти през последния четвърт век, този военен паметник вече не съществува. От 1895 г. е полковник и командир на 3-та бригада. На 15.09. 1900 г. полк. Драндаревски е произведен в чин генерал-майор и е един от първите генерали в българската армия. Преминал в запаса (1905), той е един от видните граждани в Русе, основател на Съюза на запасните офицери в България и негов председател (1911). През Балканската война, като началник на 5-а Дунавска дивизионна област, той дава заповед за отстъпление на Русенския гарнизон (юли 1913 г.) и за потопяване на Дунавската флотилия, за да не бъде ограбена от настъпващите румънци.

.

36. 110 р. Христо Николов Дюлгеров (21.03.1905, Стражица – † 17.08.1982, Русе) – цигулар, музикален педагог, диригент, концерт-майстор.

Учи цигулка в прогимназията в Стражица, завършва гимназия в гр. Попово и Музикалната академия в София в класа на големия цигулков педагог проф.Тодор Торчанов (завършил Русенската мъжка гимназия и работил в Русе) и хорово дирижиране при класика Добри Христов. Дипломира се с отличие (1928), работи като волнонаемен музикант (1924) във Военното училище, учител в София (1928-1929) и Попово (1929-1938), където концертира като цигулар, основава смесен градски хор и симфоничен оркестър. В Русе идва през 1939 г. като учител в Мъжката гимназия (1939-1944) и Девическата гимназия. Член е на „Просветното дружество“, „Противогазова отбрана“ и „Червения кръст“. Диригент на оркестъра на дружество „Лира“, на катедралния хор, главен диригент на хор „Родина“ (1942-1963), инициатор и създател на Русенския симфоничен оркестър, на Русенската опера (концерт-майстор, ръководи оркестъра близо 30 години), на мъжкия хор към Дома на културата и на смесения хор към завод „Георги Димитров“, дирижира симфонични концерти и оперни спектакли. Неуморен и всеотдаен „жрец на Евтерпа“, той оставя значими следи в различни области на музикалната история на Русе. Баща е на клавирния педагог проф. Никола Дюлгеров.

.

37. 120 † Янко Ангелов Маринов (01.02.1853, Търново – † 19.10. 1895, Русе) – деец на националноосвободителното движение, учител, фармацевт, общественик.

Янко Ангелов (псевдоними: Аврамчо, Чорапчиев) получава първоначално образование в родния си град. Завършва фар¬мация в Букурещ (1877), учи¬тел в Гюргево (1876), където е привлечен в Гюргевския револю¬ционен комитет, осъществява свръзките, закупува и из¬праща оръжие и медикаменти за Априлското въс¬тание (1876). Участва в организацията и прехвърлянето на Ботевата чета, съставя на френски, заедно с Хр. Ботев, писмото до капитана на парахода „Радецки“. Той е сред основателите на Българското централно благотворително общество (БЦБО) в Гюргево, негов секретар и агент в гр. Турну Северин (Румъния). След Освобождението се установява в Русе, където открива аптека и заема високи административни постове в областта на санитарното дело и медицината. Началник е на аптечната част при Гражданската санитарна дирекция, основава в Русе първото аптечно дружество в България (1884), създател е на Русенския клон на „Червен кръст“, един от основателите на комитет „Единство“ (1878) за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, избран е за депутат в народното събрание, носител е на орден за гражданска заслуга.

.

В известните източници не бяха открити данни за следните видни русенци:

– 110 р. Йордан Василев Иванов – Змейски (1905 – неизв.) – музикант изпълнител на 18 духови инструмента, композитор.

– 110 р. Стоянка Драгнева – Йованович (17.07.1873, Русчук – † 19.03.1905, гр. Бон, Германия) – учителка.

– 220 † Юмер Зарифи (неизв., Русчук – 1795/6, Русчук) – дервишки шейх.

– 100 р. Александър Спиров Вълчев, един от създателите на Българската кинематография, роден в Русе.

– 140 † Петър Сакелариев (неизв. – † 1875, Русе) – богат търговец, участник в църковно-националните борби, спомоществовател за издаването на книги

Добре би било, ако хората, разполагащи с информация за тях, я публикуват, за да се попълни Пантеонът на видните русенци с техните биографии.

Доц. Атанас Колев