Разказ от Елена Тодорова
.
– Ще поставим упойката, искам да броите от сто назад.
– Ще боли ли, докторе?
– Няма да боли, всичко ще бъде наред. Започвайте да броите.
– Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…
– Сестра, скалпел…
***
– Събуди се, майче. Чуваш ли, събуди се.
– Три кила и петстотин грама, 41 сантиметра. Честито, майче. Имаш си чудесно момченце… Събуди се!
Тогава са чули за първи път плача ми.
А аз помня всичко още от утробата. Плувах в един топъл океан, усещах ударите на сърцето си, както и на маминото. Усещах цялата обич на Вселената и Бог. Знаех историята на милиарди животи преди мен до първата жена и първия мъж. Знаех тайните на Космоса…
***
– Запишете в протокола: Раждане с цезарово сечение, тридесет и осма седмица, бяло дете, от мъжки пол, износено… А после шушукане, тих спор… И онзи непрекъснат звук, който толкова ме плашеше.
– Бързо, изпускаме я. Обдишвайте. Дефибрилатор…
Суетене. Говор. Тичане.
– Не мога да спра кървенето. Още две банки нулева…
– На три, пазете се.
– Няма пулс. Зареждам на 300… Пазете се.
– Ампула адреналин, направо в сърцето…
– Няма пулс. Изключете монитора. Час на смъртта…
– Някой трябва да съобщи на бащата.
– При постъпването е записано: Баща неизвестен.
– А близките?
– Няма посочени…
***
След това ме опипваха, опъваха краката и ръцете ми, направиха ми някаква инжекция, а аз крещях и исках да ме оставят на мира. Чувствах се уморен, исках топлите ръце на мама…
Но нямах майка, нямах татко, никого си нямах. Бях абсолютно сам на света.
Сирак. Малшанс за мен.
Доста по-късно щях да науча, че когато Господ затварял врата, отварял прозорец… Пълна глупост! Каквато люлка те е залюляла, такава ще те долюлее…
Детски домове за изоставени деца… Приемни семейства, които гледаха деца, не за да им дадат топлина и обич, а заради парите.
Институции… Помощи… Благотворители…
Отново домове, защитени жилища… Семейства без деца, търсещи…
Много пъти искаха да ме осиновят, но се отказваха. Аз не говорех. Не беше от заболяване. Не исках да говоря. Дори, когато на 8 години, двама от „батковците” в поредния дом ме изнасилиха, пак нищо не продумах. На никого не казах. Издебнах ги и си отмъстих мълчаливо. Единият го блъснах по стълбите, без да ме види. Потроши се целият. Докато беше в болница, мен ме преместиха в друг дом.
Другият го срещнах доста по-късно една вечер в парка. Разхождах се и се опитвах да подредя пламтящите си мисли. Когато човек съзнателно е избрал да мълчи, в главата му настава хаос от неизговорени думи. Иска му се да ги подреди по рафтовете и чекмеджетата на съзнанието си, а те все се блъскат и търсят пролука да избягат навън.
Точно в такъв момент го срещнах. Беше пиян до козирката. Вървеше срещу мен по алеята, преплитайки крака. В едната си ръка държеше празна бутилка вино.
– Ей, приятел, дай някой лев да удавя мъката. – Беше на две крачки от мен, когато ме позна. – Немчо (така ми викаха всички), това си бил ти, бе. Дай парите, съдран задник. Няма да забравя как те опраскахме с Иван тогава. – И посегна да ме хване за ръката, хилейки се гадно.
Отстъпих назад. Спомените пламтяха в съзнанието, болката, срамът…
Ударих го с юмрук в лицето. Падна тежко и захленчи като жена. Помня, че го ритах, а той пищеше. След това настъпи тишина. После се чуха сирените… Бях хванат на местопрестъплението.
***
Втора година излежавам присъда за убийство по особено жесток начин. Осъдиха ме на петнадесет години. Много приказки се изговориха в съдебната зала. Всеки разказваше фрагменти от живота ми, а аз мълчах. Толкова дълго бях мълчал, че не виждах смисъл да проговарям точно сега. Съдията, прокурорът, хората в залата ме гледаха като някакво странно, гнусно насекомо. Убиец!
Глупаци, тъпунгери, уж носят глави на раменете си, а нищо не знаят и не осъзнават. Слушах споровете им, опитвах се да им внуша мислено, че не искам помощта им. Защото знаех тайната, онази извечна тайна на природата, наречена „Обич”. Обич, от която съм бил лишен още с раждането си и никога не съм получил до този момент…
***
Докато течеха дебатите, аз си мислех за Живота.
Често съм си го представял като един крайпътен ресторант. Влизаш и оберкелнерът – Съдбата те настанява на подбрана от нея маса. Може да е близо до дансинга, но по-вероятно е да бъде близо до кухнята или до тонколоните. Подава ти менюто, а ти си много гладен и избираш най-вкусните ястия. Оказва се, че част от избраното точно днес е свършило или не се предлага, защото така е решил „главният готвач”. Правиш компромис и избираш друго. Носят ти го. Опитваш – нагарча. Искаш да го върнеш, но правилата са изрични – връщане няма. Или, да речем, поръчваш си супа, а към нея ти носят вилица. Чакаш да изстине, за да я изпиеш. Но изстинала вече не е вкусна, залоена е и получаваш киселини…
Странен ресторант е Животът. Там клиентът НИКОГА НЯМА ПРАВО. А „най-хубавото” е накрая, когато ти носят сметката.
Винаги е СОЛЕНА, повярвайте ми. Винаги!
***
Днес е първият ден от третата година в затвора. Голям ден за мен, защото реших да говоря. Беше наложително. Трябваше да изговоря всичко онова, което бях таил в сърцето си. Пък ме мъчеше и едно прозрение, основният принцип на Живота – „Дай, за да получиш”. До този момент, не бях получавал обич от никого, но и не бях давал такава. Време беше да опитам.
Дори „черните дупки” могат да обичат, защото са оплодени с частици материя и от тях се ражда нова вселена. Толкова е просто. Обичта е в основата на всяко чудо. А животът сам по себе си е чудо.
И се надявам, влизайки в онзи ресторант, да бъда настанен във ВИП сепаре и поне веднъж да вкуся нещо, което да остави сладост в устата ми. Ще започна с десерта. Нека е…
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Елена Тодорова е родена и живее в София. Завършила е гимназия и Техническия университет в родния си град. Специалността й е свързана с техника и технологии в областта на текстила. Публикува свои творби от три години насам в литературните сайтове „Стихове.БГ“ и „Откровения“, под псевдонимите eliboto и Лейди Фокс. Казва, че не се смята за поет или за писател, а че споделя свои емоционални състояния, или неща, които са я е докоснали и са оставили белег в сърцето й. Но ако нейните споделени състояния са способни да оставят белег в съзнанието на читателите, точно в това е смисълът на литературното творчество.