Материал на Тhearabstates.weebly.com
Къде е мъдростта, която сме загубили заради знанието? Къде е знанието, което сме загубили заради сведенията?
Томас Елиът
В наши дни, когато много религии и вероучения претендират за правото на духовно наставничество, думите „суфи”, „суфии” и „суфизъм” си остават абсолютна тайна практически за всички хора.
Ако такава „религия” съществува, защо тогава нейните адепти не пропагандират своите възгледи по улиците и не разпространяват листовки, в които изрично да се посочва какво представляват те, суфите, и по какъв начин те възнамеряват да облагодетелстват човечеството? В продължение на хиляда години най-напред учените от Близкия и Средния Изток, а после и учените от цял свят са се опитвали да разберат същността на суфизма, но за успех на всички тези усилия дори сега, меко казано, е преждевременно да се говори. Затова каквито и да било опити накратко да се обясни, какви са суфите, могат да бъдат разглеждани само като първа стъпка по пътя към постигане на тази действително вълнуваща тайна…
И така, „суфи”, това е човек, вярващ във възможността за непосредствено приобщаване към Всевишния (Висшето същество) и подчиняващ целия си живот на стремежа към това приобщаване. Животът, подчинен на определена цел, обикновено се асоциира с Пътя, и суфите обикновено наричат себе си хора на Пътя, имайки предвид Пътя към Истината, която е едно от имената на Всевишния.
Суфизмът (на арабски – тасаввуф, в буквален превод, – облечен във вълна, от арабската дума „суф” – груба вълнена тъкан, власеница, отличителен белег на аскета) е религиозно-философско учение (мистическо аскетично течение), формирало се в рамките на исляма. Предполага се, че то е възникнало в средата на периода между II и VIII в. на територията на сегашен Ирак и Сирия, и е оказало огромно влияние върху арабската, персийската и тюркската литература. В основата на суфийската идеология лежи мистичната любов и приближението към Бог, непосредственото общуване (и сливане) с него по време на интуитивните екстатични озарения. За суфизма е характерно съчетанието на метафизиката с аскетичната практика. Членовете на някои суфийски ордени по време на своите събрания организират песнопения и танци, по време на които изпадат в мистичен екстаз.
От историческа гледна точка, суфизмът е свързан с исляма и това не е случайно. Благодарение на Мухаммад и неговите последователи светът на еднобожието е озарил обширни пространства на Ориента, така че на исляма било отредено да се превърне в мост между християнския западен свят, попил в себе си елинизма и юдейството, и света на Буда, Патанджали и Лао-Дзъ, откъдето било заимствано понятието „Път”, и някои съпътстващи това понятие възгледи, както и медитацията, използвана от суфите. Суфизмът се е развивал от практиката към теорията, а първоначални негови носители били дервишите-скитници, бродили по необятните простори на света, от Гибралтар до реката Ганг.
Суфите се опитвали да покажат на хората прекия път към Бог, без посредниците-свещеници, а това предизвикало враждебното отношение на ислямските ортодоксални богослови към тях. Суфите били подложени на преследвания и сред тях се появили мъченици, пострадали и наказани заради своите убеждения. Но така, както вече неведнъж е ставало в историята на човечеството и ще продължава да става, интересът към забраненото и преследвано учение само се повишавал, а самото то се превръщало в масово учение. При тези условия ортодоксалните последователи на исляма намерили единствения правилен изход: те признали учението на суфите като едно от разклоненията на исляма и го легализирали. Теоретиците на ранния суфизъм, също както Патанджали, Лао Дзъ и много други източни мъдреци, смятали за цел на своето учение нравственото усъвършенстване на човека, а не създаването на масови организации, вземащи участие в политическия живот на страните и народите. И именно политическата „неангажираност” на тяхното учение привлякла към него най-големите интелектуалци на ислямското Възраждане – както учени, така и поети. Привличала ги и дълбоката търпимост на това учение, допускащо всякакъв искрен Път към Бог! Именно този скрит, но мощен екуманизъм, омразен за онези, които манипулират вярата и убежденията на хората за политически цели, отворил пътя на суфизма към сърцата на европейците.
Суфите живеят в съответствие с формулировката „в света, но не от света”. В света те живеят както всички останали хора, изпълнявайки законите и правилата, предписани от заобикалящото ги общество (ако тези закони не противоречат на принципите на нравствеността и на човечността), и стараейки се да вършат колкото се може по-добре светската си работа. Но при това те съхраняват своята личност в пълна независимост от обществото и винаги са абсолютно свободни от честолюбието, алчността, интелектуалното високомерие, от сляпото подчинение и благоговейния страх пред висшестоящите в светската йерархия.
Никакви обществени закони не могат да променят нещо във Вселената на суфи. Те следват своите принципи на мислене и своите наклонности, оставайки съвършено независими от похвалите или порицанията на светските авторитети. Всичко по-горе казано се отнася до историческата съдба на суфийското учение, обаче то не дава отговор на въпроса, как да станеш суфи. Суфи не можеш да станеш – трябва да бъдеш такъв! И първата цел на суфийското учение е да помогне на човека, не знаещ за това, че той е суфи, да постигне своята истинска суфийска същност. „Да бъдеш суфи означава да бъдеш такъв, какъвто си бил още преди да се появиш на този свят” – е казал по този повод знаменитият суфи, багдадският шейх Абу-Бакр ас-Шибли. „Никога не съм принадлежал нито на страната, нито на държавата, нито на кръга от приятелите си, нито на своето семейство. Още като юноша вече съвсем ясно бях осъзнал безплодността на надеждите и копнежите, към чието изпълнение се стремят повечето хора през целия си живот” – е писал Алберт Айнщайн. Иранският теоретик и историк на суфизма, ал-Худжвири от Газна, още през XI в. е предвиждал съдбата на своето учение. Той е написал в книгата си „Разкритието на скритото зад завесата”, че на Земята във всички времена са живели и ще продължават да живеят няколко хиляди „тайни суфи”, при това мнозина от тях дори няма да се досещат за съвършенството на своето съзнание. Именно тези хора придават определена насока на историята на човечеството, осигурявайки й приближаване до Истината.
„Тайният суфи” може да премине пътя към своята цел заедно с учител и тогава, вероятно, този път ще бъде по-лек, по-приятен и по-бърз за него. Същият този път може да бъде преминат и самостоятелно, тъй като великите суфийски учители от миналото: Ибн-Араби, Маонайи, Хайям, Аттар, Руми, Хафиз, Джами, Ансари и мнозина други, са оставили по него своите знаци за онези, които вървят след тях. Обаче този самостоятелен път може да се окаже много по-труден, изпълнен с колебания и съмнения… А когато първата цел е постигната и човек вече се е осъзнал като суфи, пред него започва да се открива друг свят, друга Вселена, именно онази, която, по думите на ал-Худжвири, е скрита зад завесата на хорската суета. И тогава този човек придобива толкова необходимото в наше време спокойствие и увереност, започва да разпознава в света на нещата и събитията, Знаците на Всевишния и да се учи да анализира съдържащата се в тях информация, за възприемането на която е непригодна човешката логика. Втората и най-главна цел на суфийското учение е да помогне на суфи при възкачването му към Истината. Пътеводната звезда в това развитие е една и съща за всички суфи и нейното име е Любов. Значението на Любовта в суфийското учение е толкова огромно, че великият шейх ибн-Араби и неговите последователи са наричали суфийския светоглед „религия на Любовта”.
Както и всяко възкачване, Пътят на суфи има своите етапи, стадии или равнища. В суфийското учение няма единно мнение за количеството на тези равнища. Суфи може да ги достигне индивидуално и да върви по-нататък, към върха, а може да направи това и с помощта на великите Учители от миналото, както и в общуването със себеподобнит. „Заобиколената от стена градина на Истината” – така е нарекъл своята книга Санайи, велик суфи и поет от Хоросан. Трябва да се опиташ да намериш вратичката в тази стена и да я отвориш. Това не всички успяват да направят. Сергей Есенин, който в края на живота си попаднал под силното влияние на суфийската поезия, е писал: „…В Хоросан има такива врати, но аз не успях да ги отворя. Всеки има свой собствен Път към градината на Истината и не е лесно човек да го открие, но е необходимо да търси този път. Каквито и да било съвети в случая са безсмислени…” Легализацията на суфизма на първо време е способствала за засилване на неговата популярност. През средните векове в ислямския свят постоянно са възниквали, раздробявали се и изчезвали суфийските братства, носещи имената на основалите ги суфийски лидери. След това настъпил период на спад в суфийското движение, обаче отделни братства са запазили своето влияние до в наше време.
.
