Из „Голямата червена книга“* на Петър Калинов
Издателство „Мейкър Артс“, София, 2016 г.
.
Не знам какво е цивилизация. Но има само две цивилизации. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не и цивилизация.
Не знам какво е култура. Но има само две култури. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не е и култура.
Не знам какво са хората. Но има само два типа хора. Панчарци и Кокалци. Те, Кокалци, даже не са и хора.
1.
Навремето Бог създаде панчарци. Даде им ум и разум. Направи ги силни, красиви, могъщи. Получиха панчарци най-хубавата земя. Най-плодородната. Получиха най-тлъстите овце. Най-бързите коне. Най-големите къщи. Кокошките по десет яйца на ден снасяли. Кравите по сто литра мляко давали. Прасетата по хиляда кила тежели. От един грозд виното в десет бъчви се събирало. От пчелен кошер медът милион души подслаждал.
Завидя дяволът на панчарци. Разгневи се. И направи кокалци, за да пречат на панчарци. От него те нищо не получиха, но той на едно ги научи – да се тепат. Та с бой да взимат от мирните панчарци. С насилие да влизат в къщите им, да пият от виното им, да ядат от меда им.
Видяха се панчарци в чудо. Чезне имуществото, топят се благата. И от нужда панчарци започнаха да краднат. Не толкова от нямане, колкото, за да респектират кокалци. Да си седят ония по домовете. Да пазят мизерната си покъщнина. Да ги е страх! Тръгнат ли да се тепат, оставят ли празни колибите си, ще дойде панчарец да ги обере, да ги оголи до голо, та да ги е срам да се видят.
Оттогава панчарци и кокалци са куче и котка. Панчарци дебнат да краднат. Кокалци търсят сгода да се степат. От много дебнене започнали да се мразят. Да се мразят, чак да се избиват. Войната между тях станала вечна. И вечността други хора в историята забравила да остави. Останали само панчарци и кокалци. И около тях едно голямо Нищо. А то не съществува.
2.
И малките деца знаят, че Земята е плоска и има начало и край. В началото е поставена бяла табелка с надпис „Панчарево”. В края е сложена друга табелка. На нея пише „Кокаляне”, зачертано с червена диагонална ивица. Понеже кокалци толкова си могат и си нямат езеро, а пък ние си имаме.
Преди първата табела и след втората се намира Нищото. Преди първата табела е Панчарското Нищо. То е мъгливо с едни бели стълбове по средата, които нощем светят. Вижда се, когато се качиш на върха на корията, където се намираха кошарите с овцете. Панчарското Нищо е красиво. Особено нощем.
След втората табела се намира Кокалското Нищо. То си няма бели стълбове по средата. Няма си и мъгла. И не се вижда. Макар и Кокаляне да е на по-високо място от Панчарево. Не се вижда, защото кокалци са необразовани и не го виждат.
Панчарци сме много образовани. Панчаревското училище е на първо място в света. То е и единственото, защото кокалци нямат училище. Уж учат в нашето, ама изобщо не искат да учат. Не ги бива в науките. То и в какво ли ги бива!?
На десет минути от Нищото идва рейса. Единицата. Върти на Ханчето и пак се връща в Нищото. Има и друг рейс – тройката. Тя не върти на Ханчето и направо продължава за Кокалското Нищо. За какво служат рейсовете никой не знае. А и не е необходимо да знае. Щом идват и отиват в Нищото, значи и те са Нищо и не служат за Нищо.
Преди години ние, панчарците, измислихме Телевизора. Той представлява черна кутия с прозрачно стъкло отпред. Като го пуснеш се появяват разни хора и уж говорят. Но това не са живи хора, а си е просто картинка – една такава движеща се. Там, в телевизора, всичко е наужким, но все едно е истина. Оня ден даваха война. Ама то не се биеха живи хора, а само така, на картинката. Едно кило слънчоглед излюпихме, докато ги гледахме. Голяма занимавка е. Не се усещаш как тече времето. Телевизорът служи за това – да убива времето. Вади пищов и го убива на място.
Веднъж решихме да подарим Телевизор на кокалци. Но те не искаха. Страх ги е, че ще излезнат ония от кутията и ще започнат да ги краднат, а отнесеното ще връщат обратно в кутията. „Върви ги гони после”- казаха кокалци и се отказаха от Телевизора. Глупава работа! Та нали панчарецът, който измисли Телевизора, направи така, че картинките да не излизат. Човечетата си стоят постоянно в кутията. Когато искаш да ги гледаш – пускаш, когато не искаш – гасиш. Нашенецът, преди да построи машината се посъветва с една много научна книга – „Три повести за Карлсон”. Телевизорът е правен по книга. Панчарецът само смени името – от „Телевизионен буркан” на „Телевизор”.
След Телевизора ние, панчарците, изобретихме и радиото, телефона, мобифона, супермаркета, автомобила, киното и много други средства за масова комуникация. Кокалци не пожелаха да използват нито едно от тези велики изобретения. Те поначало не обичат да комуникират масово. Мразят комуникацията. Изобщо мразят всичко и всички. Обичат само тепането, степването, тепанието и степванието. Толкова са първобитни, че им е чужда цивилизацията. Затова и тяхното не е цивилизация, а си е чиста „степванизация”.
3.
Нищото е голямо. Никой не отива там. Може да падне или пък да се изгуби. Панчарци не делят нищо с Нищото. Нямат досег с него. Не познават пределите му. Нищото си е Нищо. И толкова. А ние, кокалци, знаем, че в Нищото има Нещо. Макар и да сме по-необразовани. Макар и да не се ползваме от изобретенията на панчарци. Имаме си наш начин на живот. Казва се Традиция. Правим това, което са вършили предците ни. А те са правили това, което са вършили предците им. И така. До първия.
Ние почитаме мъдреците. Учим се от тях. Те ни казват, че загубим ли традицията, ще загубим Живота. Улесним ли бита, ще притъпим сетивата. Притъпим ли сетивата, ще загубим Желанията. Загубим ли Желанията, ще умъртвим Мечтите. Загубим ли мечтите, ще освободим Злото.
За това се „тепаме”. Пазим Традицията. Защото никой не иска да мре. Никой не обича смъртта. И се стреми, ако не да я избегне, което е невъзможно, то поне да я отложи. А още по-страшно от смъртта е Изчезването.
4.
Панчарци обявиха война на кокалци. Последна. И за последно. За да останат едните и за да заживеят на сигурно.
Кокалци бяха по-силни. Панчарци имаха повече техника.
Започна битката. Директно в ефир. По телевизията.
5.
Нашите нападат с нови супер оръжия. Ние сме Супер Панчарци. Ще завладеем света, за да го направим мирен. Само ние можем! Само ние Знаем!
Ние пратихме човек в Нищото. Сътворихме хиляди улеснения. Печелим много пари. Кокалци дори не познават парите.
Ще помогнем на всички кокалци, които са недоволни от кокалския режим. Ще помогнем на всички кокалци, които искат да станат панчарци. Тази война ще донесе Мир! Този Мир ще бъде вечен! Вечността ще е наша! Ако не иска да е наша, ще й начукаме канчето.
Уцелихме кокалското летище за щъркели и лястовици. Взривихме теления мост! Пардон, той бил наш!… Временно се преустановява пътуването до квартал Дебело Гуно.
Силата на Доброто гони мършата на Злото. Ние сме правите и следователно наше е правото да определяме правилата. Смущенията в програмата не са продукт на кокалско нападение. Повредата е във вашия телевизор!
6.
Нападнаха ни – бием се. И преди е имало битки. Откъде накъде тази да е последната. Панчарци обичат да дърдорят напразно. То и битките са им такива – дърдорения и фалшива пропаганда. Плашат гаргите! Ще им се всичко да е за първи и последен път, защото мразят да развиват нещата. Мислят си – раз-два и правим нова действителност, раз-два и правим трета действителност, раз-два и правим най-прекрасната действителност. А действителността винаги си е една и съща, напук на панчарските напъни.
Действителността е проста като кокалски боб. Панчарци винаги ще ни се дуят отдалече и никога няма да излязат в открита битка с нас. Най-много да ни уцелят с някое паве по главите. Тежко му на павето, когато се удари в кокалската глава!
Панчарците са пълни фантазьори. Бият се с нас във фантазиите си. Побеждават ни във фантазиите си. Нека си вдигат самочувствието, щом им е малко. Нямаме нищо против.
7.
Войната между Панчарево и Кокаляне приключи. Без жертви. Без битки. Без реални бойни действия. Войната между Панчарево и Кокаляне приключи като уговорен футболен мач. Резултатът е ясен. Футболистите се псуват, а публиката люпи семки и ругае съдията. Всъщност война нямаше – цивилизованите народи не правят война. Да му мислят ония от Нищото.
Някъде там се води реална война. Милиони хора умират заради глупостта на идиотите, които ги управляват. Нищото е застрашено да си остане нищо.
Някъде там хората страдат. Защото някой си иска да властва над другите. Желанието за власт е най-глупавото желание. Желанието за власт е Болна амбиция. Болните амбиции на жадните за власт са болест за всички по земята.
Някъде там глупостта победи цивилизацията. Голямата алчна ламя отвори устата си да погълне целия свят, без да се усети, че ще й приседне.
Войната между Панчарево и Кокаляне е бой със снежни топки между приятели. Няма жажда за власт. Има спорт. Затова Панчарево и Кокаляне винаги ще бъдат единственото Нещо в Нищото и Панчарската и Кокалската цивилизации ще си останат единствените реални цивилизации на света. Макар че, тя, кокалската, даже не е и цивилизация.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* „Голямата червена книга“ прилича на списание, което по думите на автора е търсено нарочно. Така, да кажем, можете да я прочетете и в „Едицината“, докато пътуванете до „началото“ и „края на света“. Които, както казва авторът, се намират точно между Панчарево и Колаляне 🙂
Желаем на „благия панчаревски изкормвач“ Петър Калинов, както го нарича неговият издател и приятел Борис Павлов, да открие още „цивилизации“, да ги опише за Голямата червена книга на застрашените човешки видове и отечества, и да направи следващия път по-малка, по-сериозна и още по-разсмиваща книга.
