Божидара

Разказ от Мая Ангелова

.

– Божанкеее!.. Слизай от дървото! Майкооо… ще ме умори това дете! Слизай, ти казвам! Глуха ли си? Череши ли не си се наяла? Боже, божке.. що ме наказваш така? Дете ли родих или сврака? Все по дърветата…

– Слизам, бе майко. Не викай, че събра комшиите. Леле, каква си! Тате ми е казвал, че най-сладките череши са високо. Та рекох да видя…

– Още ли не си слязла?! Сега ще взема тоягата и ще ми станеш само на череши и на черешовици! Ще го опухам и него, дъртия умник, дето все ти пълни главата с разни измишльотини… Ох, сърцето ми се разби от вас… Ей, ще ме уморите, ей… Ох, въздух нямам… Майчице… умирам…

Възрастната жена се строполи на земята. Ръцете и краката й се гърчеха в конвулсии. Очите се оцъклиха, а клепачите потрепваха като екрана на развален телевизор. Лицето й избледняваше с всяка изминала минута, докато цветът му не се изравни с този на камъка, до който беше паднала.

– Слизам, мамо. Мамо, мамооо… Ох, пак ли си паднала! Дръж се! Сега идвам. Момичето скочи и се затича към близките храсти. Върна се тичешком като стискаше в ръцете си няколко треви. Започна да ги мачка с длани и когато ръцете му позеленяха, ги приближи до лицето на майка си. Шепнеше някакви неразбираеми звуци и втриваше зеления сок в лицето на майка си. Не спря, докато възрастната жена не отвори очи и не каза с немощен глас.

– Божанке… ще ме умориш, Божанке…

– Няма, мамо! – усмихна се момичето. – Винаги ще те спасявам, Любчице!

– Ти повече ме слушай, че… – старата жена не можа да продължи. Кризата се повтори с нова сила. Този път тревите не помогнаха.

Повече не проговори. Остана на едно място.

Нито при живите – жива, нито при мъртвите – мъртва.

Късно се ожени Люба. Тъкмо беше станала за женене и откраднаха чеиза й. Пак на ново предене, тъкане, шиене, че невеста без зестра невеста ли е?

Мъжът, който я искаше, се ожени и деца му се родиха, тя докато приготви нови дарове.

Годините се точеха леко-полеко и ако скоро никой не я поискаше, така щеше да си кукува.

Ама, както казват: „Господ не е скитач, а събирач“. Намери се мъж и за нея.

Един ден дойде комшийката й да я види. Мъж й била намерила.

Не бил в първа младост, сираче бил, ама иначе работник и хубавец. Е, малко му била рядка косата, ама и тя не била много млада. Нямало за кога да пробира.

Отначало Люба се дърпаше, само че скоро любопитството и желанието да си има семейство надделяха и тя прие да се види с този, който може би щеше да й донесе щастие. Може би…

Когато видя Танко за първи път, се стъписа. Не вярваше на късмета си. Той беше висок и снажен, с хубави бели зъби. Измери я с поглед изпод вежди и тя цялата се разтрепери. Беше готова да тръгне веднага. Това не беше мъжът от сънищата й. Беше нещо много по-хубаво, защото беше истинско и можеше да го докосне.

От време на време дочуваше как братовите й снахи подмятат приказки, че къщата е тясна и е добре да си намери мъж. Беше и болно, но разбираше, че са прави, и не им се сърдеше.

Танко като че ли я хареса. Каза, че нещо била дребничка и слабичка, но при него ще живее добре, ще я позахрани, че на село има работа много и тя трябва да има сили да работи.

– Ааа, Танко, да ме прощаваш, ама момичето ни е работно. Може да работи и мъжка, и женска работа. А е и хубавица, няма по-хубаво момиче в околията.

Комшийката не спираше да говори и да хвали Люба.

– Добре, добре! Ще я взема! Добре, че лесно се предумвам.

Люба изтръпна след тия думи. Ами ако е някой пияница или побойник?

И какви ги приказва. Дали ще е стабилен и добър с нея?

Времето щеше да покаже.

На другата година Люба стана майка. Това беше най-голямото щастие, което можеше да получи от съдбата.

Кръстиха детето Божидара. Танко искаше момче и не дойде д я види в родилното. Намери някаква причина и не се весна.

Люба прехвърли обичта си към детето. Непрекъснато го обгрижваше. Стараеше се нищо да не липсва на малката. Късно беше да има и друго дете, и затова насочи огромната си любов само към него. Беше готова да се труди денем и нощем, та детето да има всичко. Не делеше работата на мъжка и женска. Всичко умееше да работи. Танко я ценеше и уважаваше за това. Нищо не започваше да работи без да е до него.

Ама хората не случайно са казали: „От много баби – бебето хилаво“. Детето често боледуваше. Де що се явеше вирус, не подминаваше малката.

И все така се случваше, че да се разболее точно, когато в селото нямаше дежурен лекар. Така беше и в оная зимна нощ, когато вдигна много висока температура. Танко беше нощна смяна и Люба беше сама с детето. То изгаряше от треска и бълнуваше. Тя се уплаши много. Грабна го на ръце и тръгна да търси доктор.

Измина цели осем километра до близкия град. Снегът не беше голям, но и два метра да беше, пак щеше да тръгне.

Когато пристигна в болницата, беше премръзнала. От студа треската на детето беше преминала и то спеше. Щом лекарят го взе от ръцете й, тя се строполи в несвяст. Трябваше нея първо да лекуват. На детето бързо му премина, оказа се шарка, но Люба боледува цял месец. Появиха и се някакви припадъци. Ей така от нищото. Когато нещо я стресне, припадаше.

От толкова обич, Божидара растеше своенравна. Винаги имаше мнение и го отстояваше. Беше умно дете и бързо разви умения за много неща.

Една комшийка предложи да я научи да бае и да познава билките. Божидара се оказа отлична ученичка. А и сръчна беше. С каквото и да се захванеше, все ставаше.

Бог обича силните хора, но като че ли на тях изпраща повече премеждия, за да изпита силата им. Така се случи и с Божидара.

Първо пострада Танко. Били на работа в полето и една машина му премаза крака. Залежа се. Беше половин човек. Измъчваше се, че яде хляба напразно, но нямаше как да помага вече. Люба работеше за двама, за да може да смогне с работата, но човек душа носи. Пристъпите й се увеличиха. Божидара беше неотлъчно до майка си. Научи се да работи всякаква работа. От сутрин до вечер.

А беше едва на шестнадесет години.

Когато пострада и майка й, светът й се срина. Искаше да учи, да стане лекарка, но не било писано. Беше болнична сестра на родителите си, без да е учила за това.

Работеше по цял ден да осигури прехраната и на тримата.

Беше красива и момчетата я заглеждаха, но тя като че ли не ги забелязваше.

Вечер лягаше и заспиваше веднага. Младите момичета сънуват принцове, мечтаят за нови рокли и приказни балове.

Тя не сънуваше, трябваше да си почине, за да има сили да работи. Образът на нейният принц се беше размил някъде между прането, готвенето и другите домакински работи.

Нямаше го, а и тя не го чакаше.

Докато не се появи Иван. Той пристигна от близкото градче, където работеше като фотограф. Купи си къща в селото, че било по-спокойно. Имаше мотор и с него пътуваше всеки ден до града.

Хубав беше Иван. И ерген при това. Всичките млади момичета в селото го харесаха. Всяка вечер се обличаха с новите си дрехи и минаваха като на парад покрай къщата му. Дано да хареса някоя и да я снима. Но той не ги забелязваше.

Беше видял едно красиво момиче на реката, което переше всеки ден. По-изразително лице не беше снимал. Имаше черти и на светица, и на грешница. С подходящи дрехи би била отличен модел. Скрит зад храстите, я наблюдаваше и снимаше. Направи й хиляди снимки.

Когато разпита за нея, разбра, че се казва Божидара. Разбра и за родителите й.

Не можеше да си позволи да я изпусне. Трябваше да я покани да му позира.

След няколко дни се реши да я заговори. Отблизо беше още по-красива.

Отначало беше сдържана, но след това събирана мъка се отприщи и тя не спря да говори. Почувства го близък и всичко му довери. Отвори душата си и го пусна вътре. Само него.

Поиска да я снима без дрехи. Не му отказа. Довери му се напълно.

Разбраха се вечерта да се видят на реката. Иван поиска да я снима на лунна светлина. Очакваше от тези снимки да спечели много пари. Обеща да плати и на нея.

Божидара беше вече в реката и се къпеше, когато Иван пристигна. Луната осветяваше наоколо с тайнствена светлина. Сенките от върбите на брега сякаш протягаха клоните си като грабливи птици и се опитваха да уловят момичето.

То се изплъзваше в последният момент и бялата му риза се разстилаше като огромна водна лилия.

Излезе на брега и се съблече. Иван я снимаше от всички страни. Божидара не беше професионален модел, но сякаш усещаше как точно да застане пред обектива.

Не познаваше и мъжките желания, но женският инстинкт я водеше и я караше да прави такива неща, които не познаваше.

Вече не се срамуваше от мъжа. Не се срамуваше и когато той я пожела.

Светът, който си беше изградила, вече не беше същият. Образът на фотографа трайно и безвъзвратно се настани в него, като засенчи всички други събития и любими хора. Тя дишаше, живееше и се радваше заради него. Никога не беше подозирала, че може да я сполети такова щастие. Любовта, която изпитваше, извираше от цялото й тяло, от ръцете, от очите, от усмивката й. Няма нищо по-красиво от влюбена жена. Беше благодарна, че точно на нея се е случило.

Това състояние продължи няколко месеца. И приключи внезапно, както беше започнало.

Една вечер Иван дойде с новини.

– Знаеш ли, имам предложение за нова работа в столицата. Много са харесали някои твои снимки. Мисля да приема. Тръгвам след два дена. Нови хора, нови срещи…

– Ами аз…? – прозвуча тих глас.

– Е, ако искаш ела и ти. Ще си наемеш квартира, работа ще ти намерим…

– А мама и тате? Няма на кого да ги оставя.

– Виж сега! Това за мен е нова възможност. Аз искам да се развивам. Няма да мога да се грижа за вас. Ти остани тук, понякога ще идвам да се виждаме. Но в крайна сметка може да си намериш някое селско момче, което да ви хрантути…

Аз съм творец и не мога да стоя на едно място…

Божидара вече не го чуваше. Бягаше с всички сили към къщи. За първи път от много време плачеше и искаше да крещи. Искаше съвет какво да направи, но нямаше кой да й го даде.

Майка й я усети, когато се прибра. Момичето се приближи до леглото и се взря в очите й. Видя само стичащи се сълзи, които допълнително я натовариха.

Не можеше да ги изостави.

Нямаше право да си тръгне.

Нямаше право на щастие.

Едва сега осъзна, че приказката й е свършила и ще си остане бедно селско момиче без мечти. Плака цяла нощ, но и това не помогна. Всичко и се струваше противно и гадно. Никого не обвини. Просто искаше малко щастие. Трябваше да го задържи. На всяка цена. Ще му се помоли, докато не се съгласи, пък ако не иска… Нещо просветна в главата й. Вече знаеше как да го задържи.

Вечерта отиде до тях. Помоли го да се разходят до реката. Той се съгласи.

Когато пристигнаха, тя започна да го моли да не заминава. В началото Иван просто се усмихваше, но когато тя стана по-настоятелна, стана раздразнителен и груб. Започна да я обижда и накрая си тръгна. Тогава тя взе един камък и го хвърли по него. Иван дори не успя да извика. Строполи се на пътеката и след малко притихна. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устата му.

Беше мъртъв.

Тя го прегърна и започна да го люлее като малко дете. Дори не заплака. Иван беше само неин. И тя беше щастлива.

Ще събере от тези треви, с които майка й съхраняваше месо. Ще го увие в тях и той ще се запази цял. Само тя щеше да го вижда. И много щеше да го обича.

Завинаги.

Пренесе Иван в стаята едва призори. Стараеше се никой да не я види и никой да не разбере тайната. Разказа всичко на майка си. Търсеше нейната подкрепа. Майка й я гледаше уплашено, с широко отворени очи. Усети обвинението в очите й. Беше свикнала да вижда в очите й само обич, а сега тази обич я нямаше. Имаше само ужас и упрек. Не се покая, не съжали. Вече имаше свое щастие. То лежеше на нейното легло и лека-полека изпълваше стаята с воня. Тя не я усещаше. Гледаше само любимото лице и беше доволна от себе си. Не излизаше от къщата. Престана да се грижи за домакинството и родителите си. От време на време им даваше по малко вода и коричка хляб. Тя забрави да се храни.

След седмица комшиите се оплакаха на кмета, че от къщата на Любка и Танко нещо много лошо мирише.

Когато влязоха в къщата, на приземния етаж откриха мъжът и жената в безпомощно състояние. Бяха живи, но измършавели и миришещи лошо.

На вторият етаж обаче гледката беше ужасяваща.

Дъщеря им Божидара лежеше в леглото и прегръщаше нещо, което наподобяващо чучело. Говореше несвързано. Хората се приближиха и видяха, че е умрял човек. Когато видя наблюдаващите я хора, тя изпищя и притисна мъртвеца до себе си.

Познаха по дрехите, че това е Иван фотографът.

Осъдиха я, но тя така и не разбра какво се случва. Бяха й го взели.

Другото просто нямаше значение.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Мая Ангелова е родена през 1970 г. във Враца. Завършила е Института за детски и начални учители „Лазар Станев” в Плевен. Семейна, с две деда и приемен родител на още три. 26 работи като старши начален учител в НУ „Васил Левски“ във Вършец. Мая започва да пише поезия от пролетта на 2015 г. Има три първи награди и една трета в рубриката „Стани четен автор за месеца“ на онлайн списанието „Клуб 50+“. Стихотворението й „Събуждане“ е включено в сборника „Стръкче време“ от Седмия национален конкурс за учители творци на издателства „Анубис“ и „Булвест 2000“. През ноември 2015 г. излиза първата й стихосбирка „Сърце на парчета“. През август 2016 г. издава втора книга – „Пропуснати мигове“, която е със стихове и разкази. Още творби на Мая Ангелова могат да се видят в сайта „Откровения“.