Разказ от Хасан Ефраимов*
В детството ми неизменно съществуват два образа, които ако ги нямаше, то едва ли щеше да бъде толкова пълноценно. Щеше да загуби огромна част от чара си и да се превърне в сива и безлична, скучна приказка, за която щях да си спомням едва ли не и с неприязън. Това са образите на двамата чичовци на татко Махмуд и Али.
Във времената, когато се запознах с тях, вече бяха старци на преклонна възраст, но притежаваха дух, на който би завидял всеки младеж. Това бяха двамата мои герои, на които исках да приличам, и които изпълваха с безкрайни мечти нощите на детското ми въображение. Притежаваха неземен колорит и чар, на който нямаше човек, който да може да устои.
Бяха близнаци. Приличаха си като две капки вода. Едва ли имаше човек в селото, който да можеше да ги отличи. Застанали един до друг, с величествените си бели бради, изглеждаха като картинка, изкарана някъде от страниците на книжка с вълшебни приказки. Също толкова вълшебни бяха и всеки техен жест, мимика или изречена дума.
Бяха герои от Първата световна война. Поне така твърдяха, а и медалът, който притежаваха, потвърждаваше този факт. Седях с часове около тях и постоянно ги молех да ми разказват още и още случки от тяхното героично минало. Когато се умореше единият, започваше другият. В това отношение бях ощастливен от съдбата. Лошото беше, че разказваха едни и същи случки, но по различен начин. Героят в разказите беше винаги този, който разказваш,е и аз с моя детски наивитет не знаех на кого да вярвам.
– Ама, чичо Махмуд, тази случка ми я разказа чичо Али и каза, че е бил той – възмущавах се понякога.
Друг път се възмущавах пред чичо Али, че разказва случки на чичо Махмуд.
– Какво…? – изреваваше всеки един от тях тогава. – Как е посмял? Този долен лъжец и подлец…
Скоро след това отново започваше Голямата война, както я наричаха те. Отначало само със словесни престрелки, които ставаха все по-силни и по-обидни. После преминаваха към артилерийски обстрел, замервайки се с различни предмети, попаднали им под ръка. Накрая винаги завършваха с ръкопашен „бой на щик“.
– Тате, чичо и чичо пък пак се сбиха – тичах аз при баща ми.
– Пак ли… По-бетер и от деца са –изричаше той и хукваше да ги разтървава.
Тичаше, а след него запрашвах и аз. Дълго се опитваше тати да ги разтърве, а в суматохата много често отнасяше и по някой заблуден юмрук, но ги понасяше стоически. Прибираха се най-накрая, капнали и изморени по верандите си двамата бойци, и от там още дълго продължаваха с психо-атаки, насочени към врага.
По едно време, детската ми фантазия ми помогна да реша проблема с различията в разказите им. Просто започнах двамата да ги приемам като един човек и вече станаха чичо Махмудали. Без това не се и различаваха.
Навремето, тъкмо се заженили. Сватбите им била в един и същи ден. Но нямали щастието да легнат до невестите си дори. Дошли военните и ги мобилизирали, така, както били на сватбата и ги подкарали към фронта в Констанца.
Наредили ги в строя, а командирът им, като видял какви са стройни и снажни Делиормански хубавци и предвид това, че са близнаци, ги разделил. Просто сърце не му давало да умрат и двамата едновременно. Винаги държал единия да е в единия край на фронта, а другия в противоположния. Така и да паднела бомба щял да загине само единия, а другия да оживее. Някои разказваха че дори ги преместили в различни полкове.
Двамата ми чичовци даваха съвсем друго обяснение на този случай.
– Наредиха ни – разказваше чичо Махмуд. – Наредиха ни, а аз начело на строя. Просто нямаше по-висок и едър от мен. Опънах ремъка на „Манлихер“-ата и като нададох един рев… Ревнах като Дервишки караконджул, та чак оттатък румънските мокани напълниха гащите. Още тогава разбраха че ще загубят войната. Биха се след това, ама се биха без желание, знаеха че не ще спечелят. Знаеха, че нямат шанс да победят във война някой, който може да реве така. А чичо ти Али, като го видя командира че е заспал в строя и едва стои на крака, подпрян на другите войници го прати да събира трупове с волските каруци. Веднага разбра че за друго не става. Там си и изкара войната.
После същия разказ слушах от чичо Али, само че тогава той ревеше като караконджул, а чичо Махмуд събираше труповете.
– Чичо… – наливаше много често масло в огъня и татко, обръщайки се към някой от тях. – Оня, Муса, разправя, че само той бил на фронта, а вие двамата сте събирали трупове с волските каруци. А медала, вика, сигурно са го свалили от някой труп.
Да, проблемът беше в това, че се върнали само с един медал. Така и никой не разбра чий е медала. Един ден го носеше единия чичо, а не следващия ден – другия. Много често в някои дни, до обяд висеше гордо на гърдите на чичо Махмуд, а след обяд на гърдите на чичо Али. Но чий беше, никой си нямаше идея. Знаех единствено аз – медала беше на чичо Махмудали.
Дядо Муса беше другият герой от фронта. Били са заедно, чичовците ми, дядо ми и много мъже от селото. Дядо Муса беше с един крак. Другия го беше загубил на фронта, там до Констанца.
– Кой…? Какво…? – скачаха изведнъж чичовците ми при тази коварна провокация от страна на тати. – Него го раниха още в първия бой. Даже още боят не беше почнал. Гръмнаха оттатък румънските мамалигари и оня женчо Муса се свлече на земята. Така си загуби крака. После го уволниха и го върнаха на село, а ние три години се мъкнахме из окопите. Дъжд, студ, пек, ние бяхме там и пречупихме волята на врага.
Естествено, дядо Муса не беше казвал такова нещо, но татко много често така ги навиваше чичовците и после се подхилкваше отстрани, докато двамата попържваха не на шега. В такива моменти ставаха като едно цяло и изведнъж се оказваше че и двамата са били на фронта.
– Ами медалът на кого е? – не спираше тати, продължавайки да се хили.
– Румънците пробиха фронта – започваше веднага чичо Махмуд, без да се замисли. – Дойдоха досущ до окопите ни. Стреляхме, стреляхме, но онези продължаваха да напират и нямаха край. Бяха като побеснели. „На нож…“ – извика командирът и се изправи. Изправи се и веднага го покосиха. Падна досущ до мен. И като се ядосах… И като се изправих… Като ревнах. Нанизвах ги по седем на щика. Жив румънец не остана около мен. Скочиха и другите момчета след мен и като ги емнахме. Гонихме ги така чак до делтата на Дунава, та да видят какво е да ги гони Делиормански караконджул. Скочиха в реката, без да се замислят дори. Така и се издавиха.
– Скочил си… ама си скочил от волската каруца – обаждаше се веднага и чичо Али. – И като се събуди, гащите ти мокри, нали? Аз ги гоних, аз. Ти къде беше бе, сине майчин? Та ти не си виждал кьорав румънец даже. А, може и да си виждал, ама си видял труповете им, дето ги натръшках аз на щика си.
– Какво..?
– Кой бе, ти ли?
Скоро започваше нов бой и татко веднага съжаляваше за това, че ги е предизвикал. Отново отнасяше някой юмрук, докато ги разтърваваше, а по пътя, докато се прибирахме, не спираше да се смее.
– Ей, пустите му старци… Ей, пустите му чичовци… Живи караконджули… – изричаше постоянно.
Целият живот на чичовците на татко беше една непрекъсната война. Веднага след като се върнали от фронта в Румъния започнали нова война. Тази война, за разлика от другата, не беше приключила и дори аз с моя детски мозък знаех, че няма и да приключи никога. Това беше войната между тях самите.
Баща им оставил в наследство една къща. Но както и да я разделял, все не се получавало по равно. Накрая той решил въпроса кардинално. Разделил земята на две, но върху земята на единия попаднала една стая на другия. Така заложил бомбата на раздора между тях.
– Земята е моя – пенеше се единият.
– Да, ама стаята е моя – не оставаше по-назад и другият.
– Да, но земята е моя.
– Да, ама виж какво пише в натуралния акт.
Така и викаха – натурален акт. Натуралният акт беше важен, а в него пишеше точно така, както и казваха и двамата, но това по никакъв начин не им помагаше.
Понеже не могли да си разрешат спора, бяха го отнесли до съда в Шумен, с надежда да им помогнат, но повече половин век след това адвокатите, съдиите и прокурорите не бяха успели да се преборят с казуса в натуралния им акт. Така спорът им продължаваше със същите люти страсти и нямаше надежда да се намери някой на този свят, който да може да го разреши.
– Що адвокати изгледаха, що съдии храниха, що прокурори – хилеше се тати. – Цял живот това правеха. Каквото припечелят, го дават по съдилищата. Адвокатите идват, пенсионират се, умират, идват нови, а нашите все се съдят. Пристигне нов съдия и се заеме с делото с младешки плам, аха и ще реши делото, което целият съд не е успял. Не минава много време и се отказва. През това време чичовците му мъкнат кокошки, петли, патки, агнета, каквото се сетят. И скоро оня, седнал там в кабинета си, се запитва, за какво ли му е пък да го реши този спор. Дадоха пари сигурно за пет такива къщи, а продължаваха да се съдят за една стая.
Това, че делото им е в ход, не беше причина чичовците да не търсят извънсъдебно споразумение и начини да разрешат спора и сами. Не минаваше и ден без да предизвикат нова Голяма война, и да си нанесат сериозни наранявания. Постоянно и двамата бяха с насинени очи, превързани глави и какви ли не още травми по целите им тела. В селото хората ги знаеха и вече никой не се и опитваше да ги разтърве при поредния бой. Някакъв се беше опитал и за благодарност беше получил хубав бой от двамата чичовци. Затова никой освен татко не се опитваше и да го прави.
Някой може и да каже, че са били глупаци, но аз не съм на същото мнение. Те прекрасно знаеха интересите си и ги търсеха навсякъде, където се наложеше.
Издаваше някакво нареждане селският кмет Кирчо. Секретарката го начаткваше на пишещата машина, кметът се подписваше, поставяха печата на кметството и закачаха бележката на вратата на фурната, за да може всеки да я види. Четат я и чичовците на татко, четат, ама нещо не им харесва.
– Кирчо – изричаха тогава. – Дядо ти, като спеше до топлия гъз на баба ти, ние блъскахме светкавици по румънците, там в Кюстенджа. Така щяха и да дойдат и да ги изхванат и двамата голи, както са си в леглото, ако не бяхме ние. Кмет ли щеше да си сега? Щеше да лъскаш ботушите на някой чокой. Ние за тази държава сме дали три години от живота си. Кални, гладни, боси, там в окопите. Душите ни изгнихи там. Три години до невестите си не можахме да се докоснем. А какво получаваме насреща? Дори благодарност няма… Уж имаме български кмет, а той виж какви наредби написал…
Да, баща му на Кирчо също бил кмет, а и дядо му. А да сте видели кмет да блъска светкавици по румънците? Кметовете си седят на топло и не блъскат светкавици, нито по румънци, нито по когото да било. Те затова са и кметове, за да не се налага да блъскат светкавици там, в мръсните и кални окопи до Констанца.
Изричаха тези думи чичовците и сядаха на бордюра пред кметството и заплакваха горко. Започваха да се събират хората и да се чудят и питат, защо плачат двамата герои от войната, след като войната отдавна е спечелена, благодарение на тях. Като разберат за какво иде реч, започваха да гледат с ненавист и омраза Кирчо в очите, за неговата неблагодарност, а наближаваха избори.
Засрамваше се Кирчо от тази си постъпка и с наведена глава веднага нареждаше на секретарката да добави под наредбата, в кавички „С изключение на двамата герои“.
Да, ама на следващия ден се изсипваха още герои, останали живи. Идваше и дядо Муса, с дървения си крак и с патериците, и нарочно блъскаше дървения крак, така че да кънти по тротоара. Кънтеше дървеният крак, а тътенът му се чуваше сякаш в главата на Кирчо. Обхващаше той с двете си ръце глава и му идеше да зареве чак. Толкова засрамен се чувстваше. Имаше чувството, че е написал нареждане, с което е изпратил героите на страната на бесило. Героите, без които не би имало дори държава сега. Дали по три години от живота си, а някои и крайници. Дори имаше такива, оставили душите си в окопите. Герои, без които той самият сега не би бил кмет, а просто един обикновен ваксаджия, лъскащ чепиците на някой румънски чокой.
Веднага извикваше секретарката и със сълзи на очи й нареждаше да добави под предателското си послание в кавички: „И всички останали герои, от всички войни“.
Така се възцаряваше отново мир в селото. Чичовците подхващаха Голямата си война, дядо Муса повличаше дървения си крак. Само че този път той не кънтеше, а тихо и кротко, като някой пергел подчиняваше разстоянията на волята си, а Кирчо, успокоен мечтаеше за следващите избори, седнал на топличко, там в кметството.
Най-интересни на село бяха вечерите. Събираха се възрастните мъже в някоя одая и цяла вечер лъжеха и се надлъгваха, ту за войните, ту за политика, ту обсъждаха кмета или новия даскал. Централно място в тези обсъждания заемаха чичовците на тати. Единият винаги сядаше в единия ъгъл на одаята, а другият в срещуположния. Между тях се накачулваха подръжниците им с филджани с кафе в ръце и ги подкрепяха разпалено. Каже нещо единият чичо, а другият почва да ръси огън и жупел. Подръжниците подкрепят ту единия, ту другия, и скоро вече никой не можеше да си чуе приказката.
Така се нижеха дните един след друг и с всеки изминал ден обичта ми към двамата чичовци ставаше все по-голяма. Нямаше вече тяхна история от героичното им минало, която да не знаех. Нещо повече. Всяка една от тях ми бе разказана и преразказана десетки и стотици пъти. Нищо, че всеки път се дооукрасяваха. Това им придаваше чар, а и аз постоянно търсех нови и нови подробности. Жаден за техните разкази, изобщо не се занимавах с другите деца, а по цял ден се навъртах около тях. Много често вечер заспивах при тях и татко така ме оставяше да спя, за да не ме буди по нощите.
Тогава сънувах много.
Изведнъж къщата изчезваше и аз се озовавах редом до двамата ми чичовци, там до Констанца.
– Опъни ремъка на карабината, боецо – изричаше някой от тях.
– Изправи глава, герой – допълваше и другият.
Не закъсняваха и снарадите. Свистяха и гърмяха навсякъде около нас, но слепи и неми за тях, ние, надянали щиковете на „Манлихер“-ите, вървяхме сред грохота и пушека. Вееха се белите бради на чичовците от вятъра, тракаше гордо и дървеният крак на дядо Муса. Да, и той беше сред нас. Какво като беше с един крак? Героят си е герой. Той може да се бие и с един крак, и отново ще победи. Ще победи, защото това да бъде герой е заложено в кръвта му.
– Ура-а-а-а-а-а… – се отприщваше по някое време мощен рев от караконджулската ни дружина и враговете, ужасени се разбягваха, без да имат смелостта да влязат в бой.
Събуждах се сутринта след поредната битка, а някой от чичовците вече направил чай, жена му омесила топла питка, софрата опъната, с неизменната бучка домашно сирене на нея…
Най-големият бой между двамата се случи, когато чичо Махмуд реши да изкопае тоалетна точно под прозореца на чичо Али. Не, че й беше мястото там. Къде се е чуло и видяло тоалетна да се изкопае близо до къща, камо ли под прозорец? Но го правеше нарочно, за да го дразни. Караха се дълго време и до консенсус така и не стигнаха. Единият твърдеше, че трябва да има минимум три метра от прозореца му, а другият му обясняваше, че спазва закона за трите метра и прозорецът му без това е разположен на неговото място.
Караха се със седмици и когато един ден чичо Али отиде до Шумен, по негови си работи, свързани с вековното дело, чичо Махмуд грабна лопатата и почна. Копа цял ден, както си гонеше стотака вече, и изобщо не му пукаше. Постоянно ме пращаше до магазина да му купувам бира, че беше станал вир вода в жегата. Копаеше и цял ден ми разказваше случки от безбройните им битки на фронта. Така, неусетно до вечерта под прозореца на чичо Али се появи двуметрова яма, от която вече не се виждаше главата на татковия чичо-исполин.
По едно време, привечер, изведнъж се появи чичо Али с един огромен камък в ръце. Тежеше сигурно над 20 кила.
– Дръпни се настрани, моето момче – ми изрече.
После се показа над току-що изкопаната дупка и вдигна камъка над главата си.
– Аз какво ти казах на тебе, сине майчин? Казах ли ти да не копаеш тука? – изрече към чичо Махмуд.
Оня, долу в дупката, противно на очакванията ми, като видя за какво иде рече, изобщо не се възпротиви.
– Добре, братко… Щом си рекъл, няма да копая… Няма да ти троша хатъра, я. Ето спрях – изрече и хвърли лопатата си извън ямата. После издърпа стълбата, на която единия край се показваше до ръба на ямата, намести я и лека-полека, без да бърза, почна да се изкачва.
Чичо Али, успокоен, че най-накрая е постигнал победа в дългогодишната патова война, захвърли камъка и видимо смирен започна да си свива цигара.
Не така мислеше обаче чичо Махмуд. Веднага като излезе от ямата, без да се замисли, грабна лопатата и я стовари по гърба на чичо Али, с все сила.
Чух как издрънча лопатата по гърба му и едновременно с това пращенето на ребрата му. Мислех, че направо го уби. Чичо Али се строполи на земята, изтървал цигарата, която свиваше, и когато вече коварния му брат беше замахнал, за да стовари лопатата отново, той първо се претърколи, после скочи, побягна и така стигна до плета. Без да се замисли извади един кол и обръщайки се го стовари по главата на брат си, който го преследваше с лопатата в ръка.
Размениха си още по някой друг удар, като не пестяха псувните и когато вече щях да тръгвам да викам тати, за да ги разтърве, чичо Али, псувайки влезе на бегом в къщата си.
– Ей сега те убих, сине майчин – повтаряше през цялото време.
Не мина много време и се показа на прага с една бойна пушка в ръка, зареждайки я в движение.
– Бягай, моето момче… Отивай си… – изкрещя по посока на мен и не след дълго почнаха да свистят куршуми. Този път се претърколи чичо Махмуд и така, търкаляйки се, стигна до къщата си. Куршумите го следваха по петите.
Само след няколко секунди проехтя изстрел и от прозореца на чичо Махмуд. Опрял своята пушка на черчевето на прозореца, той даваше сериозен отпор на врага.
Хукнах надолу към нас, а по пътя цялата махала беше излязла на улицата, чудейки се какво става.
– Чичо и чичо правят война – крещях по целия път и изведнъж всички налягаха по земята.
Стигнах до нас и този път дори татко не се опита да ги разтърве.
Мина доста време, а изстрелите не намаляваха и проехтяваха все по-начесто.
– Стана тя, каквато стана – изрече татко и после се обърна към мен: – Стой зад дувара и не се показвай от там за нищо на света.
– Стрелят нашите… В Кюстенджа ли сме? – запита след малко дядо Муса и грабна патерицата си, мислейки, че е пушка. Скочи да се бие, забравил, че има само един крак, и веднага се строполи на земята.
Напоследък нещо не беше добре. По цяла нощ сънуваше, че отново е на фронта и виковете му се носеха из цялото село, за ужас на бабите. Но сега, като чу и изстрелите на Манлихерите, за него вече нямаше никакво съмнение къде се намира.
Скоро пристигнаха кметът Кирчо и селският милиционер, и като видяха най-голямото сражение в историята на селото, се стреснаха не на шега.
– Не е за мене работа – изрече милиционерът Гошо и хукна към кметството, за да се обади на военните по телефона.
Започна да се стъмва, но бойците нямаха никакво намерение да прекратят бойните действия.
Скоро по пътя откъм Шумен се зададе военна колона от камиони и Кирчо побърза да ги посрещне.
Спряха камионите и изведнъж наизкачаха войници с автомати в ръце.
– Разпръсни се в боен ред – закрещя някакъв с мустаци, който явно им беше командир.
Кирчо му обясни,„ кои са воюващите и скоро от увереността му не остана и следа, разбрал, че ще си има работа с калени в битките бойци.
– Предайте се, обградени сте – крещя дълго време с някакъв мегафон в ръка, но ветераните изобщо не го отразиха и продължиха да правят война.
Тръгнаха напред командирът и войниците, и изведнъж изсвистя куршум близо до ухото на офицера. Захвърли той тогава мегафона и падна по очи на земята.
– Всички на земята – крещеше вече и на войниците.
Там си и останаха цяла нощ. Не посмя командирът да поведе войниците срещу двамата герои от войната, макар че имаха само един медал.
Битката между чичовците продължи цяла нощ. Свистяха куршумите над селото и не остана човек, който не залегна зад дуварите. Залегнаха дори Кирчо и милиционерът.
– Стана тя… стана. Въх… въх… въх… Изгорях, изгорях – повтаряше непрестанно Кирчо и по едно време, залегнал зад дувара, заплака като малко дете.
Не остана по-назад и милиционерът Гошо и скоро и той се включи в общия рев.
– Ще ни пратят в Белене – заповторя и той. – Дано поне не ни разстрелят. Дано…
Плакаха те, а с тях плакаха и големците на селото, и всички, които заемаха някакъв пост.
Вече виждаха как на сутринта се изсипва цялата милиция на Шумен и ги натикват в джипките с белезници на ръце.
– Слепи ли бяхте? Цял боен арсенал в селото, достатъчен да събори комунизма, а вие спите. Признайте съучастието си – щяха да изричат милиционерите.
Да, така щеше да стане. Естествено, ако не ги застреляха на място, изправени до стената пред кметството.
Ако си мислите, че съм стоял цяла нощ безучастно, жестоко се лъжете.
По едно време до мен, зад дувара, се дотътри дядо Муса с дървения си крак. Веднага намести патерицата си над дувара и започна да се цели и да гърми по врага.
– Дай муниции… Още… Дай и гранати – ми повтаряше цяла нощ.
Хукнах аз и скоро наоколо не остана камък. Всичките дядо Муса изстреля през каменния дувар.
– Дядо Муса, изморих се – запротестирах по едно време.
– А, няма такива работи – развика се той, продължавайки да мята камъни. – Война е това… Няма измаряне… Воюваш до победа или до смърт.
Накрая, виждайки че повече няма муниции, дядо Муса започна да мята керемидите от дувара.
– А, тая вече няма да стане – изрече татко, вдигна го на рамо и го евакуира от полесражението.
– Врагът идва… Остави ме – протестираше той през цялото време.
– Ранен си… Няма ти го кракът. Трябва да ти се окаже помощ – успокояваше го татко.
На разсъмване, най-накрая изстрелите спряха. Явно бяха привършили мунициите на воюващите армии. Но не и войната.
Чичовците изкараха огромни щикове и ги надянаха на карабините. Тогава започна най-голямата битка на щик в историята на селото.
Втурнаха се двамата исполини и щиковете и карабините затракаха. Тътенът от величествената битка се носеше навред, а от искрите, които прескачаха при досега на двата щика, скоро се запали сухата трева наоколо. Пламна тревата и след малко цялата околност се изпълни с тъмен дим, но героите не обърнаха внимание и на него.
Пристъпиха командирът и войниците и скоро се наредиха около двамата воюващи, наблюдавайки с нескрита завист двамата старци-герои.
Насъбра се и цялото село.
Най-накрая, някъде по пладне, силите на двете армии привършиха и те се строполиха на земята.
Нареди тогава командира войниците като за парад, а сам застана пред тях и изкозирува.
Станаха чичовците, изкозируваха и си предадоха оръжията на командира, и скоро пред него се образува огромна камара от карабини, щикове, каски, ножове, патрондаши и какви ле не още бойни приспособления.
Така завърши последната битка в живота на двамата герои. Отдадоха им почит войниците с три залпа в небето и после ги качиха на джипките и запрашиха към Шумен.
Всъщност, помолиха ги да се качат. С героите е така. Никой не си позволява да им заповядва.
Цял месец се влачиха татко и Кирчо в Шумен, докато освободят двамата чичовци. По цял ден разправяха на всички, че не са много наред с главите, че са просто двама изкуфели старци, по-скоро старци-деца, непораснали никога. Накрая военните кандисаха и ги освободиха. Освободиха ги ей така, без дело, без съд и присъда. Само им наложиха леки глоби за незаконно притежание на оръжие, за хулиганство, поради вдигнатия шум и за подпалване на стърнището, но глобите отпаднаха още на първа инстанция в съда. Не се намери съдия, който да удари с чука и да потвърди, че са извършили престъпление.
Върнаха се двамата герои на село. Докараха ги с военна кола, с духова музика и почести, а цялото село се струпа на мегдана, за да им окаже почест за трите години, когато са защитавали страната си в калните и мръсни окопи.
Застанаха те на площада, а до тях веднага се нареди и дядо Муса с дървения си крак, който се беше изпънал в цялата си гордост.
До тука бяха хубавите мигове в селото. После изведнъж свършиха, както някой ден приключва всичко на този свят, и хубаво и лошо, и навсякъде се настани плачът и страданието.
В началото на седемдесетте години започна изселническа кампания и една трета от селото се пресели на юг.
Завлякоха и дядо Муса синовете му, а той през цялото време крещеше и виеше като вълк:
– Кракът ми… Кракът ми е тука…
Така и го качиха на влака. Тръгна влакът, оставил далеч назад на перона плачещите Кирчо и Гошо, а гласът на дядо Муса се чуваше още дълго време след това. Издигаше се над черната композиция, блъскаше се в отсрешните чукари и ехтеше над целия Делиорман.
След няколко дни получихме и новината. Дядо Муса починал във влака. Умрял си така, както си виел. Плакал цяла нощ и на расъмване, някъде преди границата, сърцето на героя не издържало и най-накрая той се предал, загубил битката с живота.
Единствен от всички аз разбрах истината. Не беше загубил битката. Героите никога не губят. Не губят, защото се бият с вяра в душата. Просто не е искал да се бори повече и накрая е затворил очи и заспал. Сигурен съм в това.
Така и го погребали там, накъде около Свиленград. Спрял влакът, наредили се всички, изчели молитвата, погребали го и продължили. Продължил влакът, а пътуването вече приличало по-скоро на погребение, отколкото на преселение.
– Ние за тази къща сме се били – изрекоха чичовците на татко в един глас и повече никой не посмя да им каже да тръгнат.
Тръгнаха само синовете и внуците им, оставили далеч назад зад себе си там, в Делиормана, двамата герои, които не искаха да напуснат земята, за която се бяха били.
Да, така става в живота. Те се бяха били за земята, за да има за синовете им и за внуците им, а сега те я напускаха и заминаваха.
– Воювали сте напразно – сякаш им казваха, и те, разбрали посланието, седнаха пред къщите си и така си останаха.
Стояха замислени с дни. Беше изчезнала детската глъч около тях.
На няколко пъти подновиха битките си за стаята, но бойните действия протичаха вече някак си вяло, без желание и без ентусиазъм.
– За какво се биете още? Никой не иска вече вашата война. И стаята ви не искат. Къщите ви дори не искат – караше им се татко.
И те, осъзнали накрая това, прекратиха веднъж завинаги бойните действия.
Така си и посърнаха, седнали пред никому непотребните си къщи.
Един ден чичо Махмуд се хвана за корема и се присви. Не знам, може да е бил и чичо Али. Беше отдавна и нямам спомен, а и бях много малък. Без това нямаше значение, кой от двамата е бил. Веднага след това го последва и чичо Али и двамата се затъркаляха по земята.
Не след дълго единият се хвана за сърцето. Прегъна се на две и се свлече пред къщата. Веднага го последва и другият, който сякаш като на повторение падна до него.
– Сякаш им свършиха батериите – коментираха дълго време селяните.
– Не батериите, а батерията – поправях ги аз, знаейки за Махмудали, но никой не ме чуваше.
Така умряха двамата последни караконджули на Делиормана, спечелили всички битки в живота… Без загубена война, но победени накрая от собствените си деца, обезсмислили целия им живот.
Погребаха ги в един гроб, а медалът поставиха между двамата.
И само аз знаех, че всъщност е умрял последния караконджул, защото това беше моят любим караканоджул Махмудали.
ЕПИЛОГ
Минаха години и пораснах. Вятърът ме запиля по широкия свят. В моето село повече не се върнах. Без това вече нямаше при кого да се завърна. Миналото беше заличено отдавна… Беше останало някъде там, далеч в Делиормана, набучено по върховете на щиковете на чичовците.
Навсякъде носех спомена за последния караконджул в сърцето си.
В трудни моменти двамата чичовци ми даваха сила. Представях си как надяват щиковете на „Манлихер“-ите си и застават до мен.
– Кой? – изричаше единият.
– Ще ги набуча по седем на щика си – не оставаше по-назад и другият.
А белите им бради се вееха гордо на вятъра.
Скоро се завърнах в родния си край. Не устоях повече на повика на моите караконджули.
Един ден отидох там, където са погребани.
Още отдалеч видях извисяващите се гордо чинари. Бяха израснали два, един до друг.
Седнах под сянката им, там до гроба им, и дълго плаках.
После се излегнах по гръб и се загледах в клоните им и към небето.
Да, това бяха те.
Клоните им се бяха преплели и продължаваха вековната си битка. Вятърът свиреше в листата им и, изведнъж укротен, губеше яростта си и се подчиняваше на волята им. Битката между доброто и злото, които всеки носи в душата си. Битката между деня и нощта… Между бялото и черното… Между миналото и бъдещето. Между младостта и старостта. Между живота и смъртта… Битка, която някой ден всеки губи.
Чичовците ми все още са тук. Не са напуснали земята си и няма да я напуснат никога. Караконджулите са така. Умират, но не я напускат никога. Продължават да извисяват гордо снаги над пустия, брулен от студените северни ветрове Делиорман. И ако се наложи, някой ден пак ще надянат щикове на Манлихерите си.
Но няма да избягат никога… Не и караконджулите.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.
.
Чела съм този разказ и пак го прочетох ред по ред с чувството, че гледам филм!
Не мога да повярвам, че почти 40 години след дипломирането ми като български филолог, изчел хиляди книги на български автори, и стойностни, и фалшиви, попадам на автор от ранга на Ивайло Петров, който ме кара отново да мечтая да уча българска литература и език! Поклон, докторе, не знам дали напълно осъзнавате с каква невероятна дарба сте се родил. Благодаря.
Д-р Хасан Ефраимов е жесток писател! Който не го е чел, много е изтървал!