Разказ от Виктор Хинов
.
– Sir, we are Frontier airline. We have no flights to Bulgaria. Please try Delta or US airlines at the next counter.
– Аъ?
Мильо усети как в него се надига ярост. Откакто стъпи на американска земя, всичко го ядосваше. Едвам се сдържаше да не ги подпука тези самодоволни американци.
Ето че, независимо, че си е тръгнал вече оттук, нещата пак не вървят като хората.
К’во й трябва сега па на тая? Защо не го пуска в самолета за България? Иде му да й прасне един шамар, та да й се завърти сополът около врата, ама тук в тая проклета държава е пълно с полицаи. Ей ги там онези двамата, вече почнаха да го заглеждат. На поясите им пистолети, в ръцете палки, а на лицата дежурната американска усмивка. Гадове мръсни.
Мильо вече беше наясно, че с американските полицаи шега не бива. Разбра го много добре, когато го повалиха на пода, сложиха му белезниците и го изхвърлиха от апартамента на Васе предишната вечер. И какво му стана тук в Америка на този мухльо – Васе? Откъде накъде ще се държи така с него? С него? С Мильо?
Гадна държава е тази, ченгеджийска държава. Човек не може и крачка да стъпи, без да се спъне в някой закон или правило. Не може да пиеш на обществени места, не можеш да пушиш в заведение, не можеш да си хвърлиш фаса на улицата, не можеш да псуваш на всеослушание, не можеш това, не можеш онова… Егати свободата!
*
От три месеца само е тук, а толкова му е мъка за Станке. Уж било отнемало дълго време да го хванела оная, как и викаха, носталигията. Дрън, дрън. От първият ден тук не може да я търпи тая държава и с всеки ден все по-малко я понася.
Мильо не е като онези нещастници – българските емигранти. Той е човек с характер. Още от малък разбра, че характерът е най-важното нещо на този свят. Ако не биеш – теб ще те бият. Ако не ебеш, теб ще те ебат. Мильо си беше едър още от детските години. Така си и израсна, биейки, а когато му дойде времето и другото, който и където свари. Така си изгради име. В Станке му викаха Мильо Ебиячо заради любимата му приказка: „Хем, че те бием, хем че те ебем.“
Добре си беше Мильо в Станке, а след осемдесет и девета стана още по-добре. Мильо биеше наред и отгоре на всичкото му плащаха за това. Винаги имаше по някой бивш комсомолски секретар или партиен другар, преродил се в бизнесмен, който да има нужда от бодигард, бияч или просто човек за сплашване на непослушните. Мильо се позамогна, купи си чисто ново БМВ, издържаше няколко любовници, угаждаше си и с най-качественото пиене и най-чистата дрога, които можеха да се купят в България.
Страхотен живот си живееше, докато не уби оня копелдак. Той оня, сам си беше виновен – знаеше с кого си има работа и никой не го караше да му се дръвчи толкова.
Разбира се адвокатът му го отърва за нула време. Пуснаха го под смешна гаранция. След това обаче нещата взеха да се закучват. Копелдакът се оказа някаква важна клечка, намериха се свидетели и адвокатът посъветва Мильо просто да изчезне за някой и друг месец, докато се поуталожат нещата.
Намери му фалшив международен паспорт на името на Стефан Гаджоков с туристическа виза за Америка. Уредиха му да премине нелегално границата в Турция. От там с истинския си паспорт – самолет до Мексико сити, където каналджия, за сумата от хиляда и петстотин долара, го преведе през границата в Тексас.
Така Мильо се озова в Америка – страната на неограничените възможности, дяволите да я вземат.
*
От начало всичко вървеше добре. Мильо се сети за Васе. Като деца си играеха заедно. Васе беше тръгнал по гурбет веднага след казармата. Беше работил и в Германия, и в Италия, и на остров Малта. Сега се подвизаваше в Индианаполис с изтекла преди шест години туристическа виза и се опитваше да се легализира.
Това Мильо знаеше от жена му, която спохождаше от време на време в Станке. Не, че му пукаше за нея. Просто му правеше кеф да си мисли, че докато Васе разнася пици в Америка, жена му в България се забавлява с него – Мильо. Така и трябва да бъде. Та той – Мильо, е човек с характер – истински мъж, а Васе е просто един неудачник и мухльо.
Е, сега този мухльо ще му уреди престоя тука в Америка. Голям майтап.
Мильо му се обади на мобилният телефон от крайпътен мотел, в който каналджиите го бяха уредили, и му каза къде да дойде да го вземе.
Васе не знаеше за жена му и Мильо, но знаеше за репутацията му. Дойде със старата си „Тойота“ чак от Индианаполис. Хиляда километра каране. Посрещна го, като цар. Настани го в апартамента си в комплекса „Лейк Нора“.
Те живееха там с Любо и Мишо. Всичките от Станке. Деляха си наема на двустайният апартамент, записан на името на Васе, работеха в пиците и чистеха магазини през нощта. Работеха по осемдесет и повече часа на седмица и издържаха семействата си в България. От години бяха така.
Който не е работил дванайсет часа на ден без съботи и недели, само той не знае какво е.
Мишо, горкият, заспиваше понякога на волана, докато караше пиците. На косъм се бе разминавал с катастрофа на няколко пъти, но успя да построи апартамент на дъщеря си в София и да го обзаведе по последна мода. Любимата му приказка беше: „Ти, момче, гълтал ли си на американците живите жаби?“
На Любо сърцето му се късаше от мъка по жената и децата му, но проклетите пари, дето в България посмъртно не можеш ги изкара с честен труд, го държаха тук в този концентрационен лагер на свободен режим. И така ден след ден, година след година. Единствено отпускаше от време на време на по ракийка с другите българи в града.
Васе беше нещо като тартор на групата. Беше в Америка от най-отдавна и говореше най-добре езика. Веднъж им разказа как от пицата, в която работеха, мениджърът уволнил един американец заради проблеми с комуникацията с клиенти. Момчето било от Кентъки и говорило такъв тежък диалект, че никой нищо не му схващал. „Абе направо американски дупничанин“ – шегуваше се Васе.
Една вечер Васе, докато носил пицата на адреса, някаква чернилка с маска му извадил пистолет и му казал да си даде парите. Васе го погледнал с кръвясалите си от недоспиване очи, па като го замлатил с чантата за пици по главата. В тази чанта имало метална подгряваща плоча, за да не изстиват пиците. Пистолетът хвръкнал на една страна, маската на друга, чернилката едвам се спасил.
После полицаите питали Васе защо не е дал парите. „Как че му ги дам, бре? Така лесно ли се изкарват тия долари? Главата че му пръснем на тоя черняк. Само лежат и пърдят, а ние ги храним с данъците си.“ – обяснил впоследствие Васе в българска компания. На полицаите разбира се казал, че не премислил и действал инстинктивно, с което предизвикал уважението им.
*
Мильо още с пристигането си започна да ги командва. Взе да им показва кой е тарторът. Разказва им как е живял в България, колко народ е изпопребил, какви луди пари е правел и какви мацки са му се слагали непрекъснато. Живееше си в апартамента им без да плаща и цент, не работеше – и никъде, освен до басейна, не излизаше. Не знаеше езика, не разбираше живота около себе си и се чувстваше спокойно само между българи. Фукаше се безкрайно всеки път, когато ги виждаше. Добре, че не ги виждаше често. Те непрекъснато бяха на работа. Това обаче не можеше да продължава вечно и един ден се стигна до сблъсък.
Бяха Мильо, Васе и Любо. Мишо бе чистил в един магазин. Пийваха си ракийка, замезваха с шопска салата и луканка и си слушаха Екстра Нина. Мильо направо се разтапяше. Чувстваше се като в България. Почна от Америка, но скоро взе да псува и Васе, и Любо, и да им разправя, че хем, че ги бие, хем че ги ебе. Васе първом обръщаше всичко на шега, но Мильо не мирясваше. Накрая Мильо му каза, че Васе е нещастник, който бърше задниците на американците за жълти стотинки, а той, Мильо, без да се поти е червив от пари в България и може да го купи съ се партакешите му. Каза и, че жена му на Васе предпочита истинските мъже пред мухльовци като него.
На Васе му изчезна усмивката, изправи се бавно и каза:. „Мильо, измитай се от тук. Нямаш повече работа в апартамента ми. Оправяй се сам.“
– К’ъв си ти бе, нещастник? Е са ти ебах мамицата! – скочи Мильо със свити юмруци и тръгна към Васе, с намерението да му размаже физиономията. Както си вървеше обаче, се закова на място и пребледня начаса.
Васе държеше револвер – 45 калибър, насочен към главата му. Мильо и преди бе виждал пистолети. Но това, което го спря, бе погледът на Васе. Това беше поглед на човек, който няма никакви съмнения. Поглед, който виждаш секунда преди изстрела.
– Любо – каза спокойно Васе, не изпускайки Мильо от поглед. – Обади се моля те на 911 и им кажи, че в къщи има натрапник, който ме напада. Да изпратят патрул. После ми подай зелената папка от ей онзи шкаф там.
След това той се обърна към Мильо:
– А ти, говедо, слушай сега. Мръднеш ли, ще ти пръсна черепа гнусен. Тук да не ти е Станке, та да ме заплашваш и да ми скачаш? Тука мутренските ти номера не вървят! Гледай сега насам. Това са ксерокопия от двата ти паспорта – истинския и фалшивия. Направих ги за всеки случай миналата седмица. Тези документи могат да те вкарат в американски затвор много задълго. Там чернилките ще ти покажат какво е биене и какво е ебане. Били сме с тебе приятели като деца. Засега просто ще те разкарам оттук, но посмееш ли нещо да направиш на семейството ми, тези документи ще ги пратя, където трябва, и окото ми няма да мигне. Ясно ли ти е?
– Глупости – просъска Мильо. – Ей сега ще дойдат полицаите, ще ти сложат на тебе прангите, че ми вадиш пистолет, а на мен ще ми се извиняват за причинените неудобства.
Васе и Любо се разсмяха с глас, а Мильо ги гледаше неразбиращо. Долу свирна сирена. Любо отворл вратата и вътре влязоха един след друг четирима полицаи с пистолети в ръцете.
– Сър, сложете пистолета си на земята и вдигнете ръце – каза единият на Васе. Васе спокойно сложи пистолета си на земята по-далече от Мильо и си вдигна ръцете.
След броени секунди и тримата българи бяха с белезници. Полицаят разпита Васе и той му обясни, че е собственикът на апартамента и не желае този господин да бъде в дома му. Обясни, че господинът не си е тръгнал след като бил учтиво помолен, а започнал да се държи агресивно с очевидното намерение да му нанесе вреда. Любо потвърди думите на Васе. Полицаят провери револвера в системата и установил, че той е легално закупен на името на Васе. Провери и кой е собственикът на апартамента. Обърна внимание на факта, че Васе е в процедура за легализация, но това не му попречи да свали на Васе и на Любо белезниците.
Полицаите оставиха с белезници само Мильо и го взеха със себе си в управлението. Там Мильо изкара една доста безпокойна нощ в изолатора, докато му намерят преводач. С помощта на преводача полицаят обясни на Мильо, че не само е нарушил закона, като не е напуснал дом, в който не го искат, но и е на път да си просрочи туристическата виза, ако не напусне до два дена Америка. Каза му, че ще го откарат до летището, където Мильо трябва да си вземе билет за самолета, и му обясни, че ако не го направи, ще си има много по-сериозни проблеми от един обикновен арест.
*
И ето го сега Мильо на летище Индианаполис. Вбесен, но и доста объркан и уплашен. Той не може да се разбере със служителката на гишето, не разбира какво му се говори, полицията само чака повод да го тикне обратно в дрънголника и няма нито една близка душа наоколо.
И яростта му постепенно започва да се трансформира в страх. Мильо започва да се чувства като глиган в капан, от който няма измъкване.
Изведнъж Мильо видя в далечината платен телефон. Някаква нова за него мисъл проблясва в погледа му. Отиде до телефона, пусна монета и набра номера.
– Yes, this is Vassil“ – каза мъжки глас оттатък.
– Васе, молим ти се, извинявай. Сгреших. Ела ми помогни, че самолето ме нече, бе… друже.
Човекът с характер за пръв път в живота си изричаше думичката „моля“.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Разказът се публикува извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго. Прототипи на някои от героите в него са български емигранти в САЩ.
.
