Наближаваше Курбан Байрам. Цяла седмица вече продължаваше суматохата в къщата ни. Баба и мама варосаха стените на бабината стая, защото щеше да послужи за гостна, изпраха пъстрите тъкани черги и тюлените пердета. Изтупаха дебелите агнешки кожи и миндерите, с които застилаха пода и на които по-сетне гостите щяха да седнат, мъжете – по турски, а жените – свивайки единия си крак и сядайки връз него. Грейна старата кирпичена къща, като булка в нова премяна, усмихна се… А заедно с нея и ние -децата… Че как не?! Байрам идеше! Голяма радост! Щяхме да се съберем тайфата и да ходим из цялата махала, та и в другите, и всеки щеше да даде по нещо – кой паричка, кой лакомства, но никой не те отпращаше с празна торбичка. Хората ни очакваха… Из всяка селска улица се чуваше детска глъч и кипеше живот. Такава беше традицията. След обхода се кротвахме някъде на някоя пейка и започвахме да броим паричките си, да видим кой е събрал повече… Във всяка къща имаше по най-малко две деца… Всяко дете обличаше своята нова премяна и ставаше от зарана. Та лови ли го сън от радост? Искаше да тръгне веднага… Да, ама не ставаше тъй… Трябваше да чакаме завръщането на мъжете, които още по мръкнало отиваха в джамията, за да помолят Всевишния за опрощение на греховете на живите, а после до гробищата, за да почетат и мъртвите, та чак тогава се прибираха по домовете си.
– Айше, Айше, готова ли е къната? – провикна се дядо.
– Чакай бре, адам (бре, човече), не ми взимай душата! Закъде по-напред? – тросна му се баба. – Да нямам сто ръце… Ай, анасънъ (ех, майка му стара), всичко мене чака – продължаваше да мърмори някак сериозно и намръщено тя.
– Айде по-бързо, че няма време – продължаваше да недоволства той.
Всеки път виждах дядо да къносва курбанлъка – тъй наричаха коча, определен да бъде принесен в жертва в името на Всевишния.
– Сега ще видиш колко красив ще стане нашия курбанлък – казваше дядо, галейки коча по рунтавото чело, покрито с мека и пухкава вълна. – Ще му турим къна точно тук, между големите и извити рога, да грее като звезда, та да се отличава из между другите – нареждаше той.
– Дядо, защо се къносва кочът? – полюбопитствах аз.
– За да се знае, че точно той е избран из между другите. Че е на почит.
Но детското ми съзнание не побираше смисъла на истинското жертвоприношение и никак не искаше да бъде заклано горкото животинче. Някак свидно ми беше… Та нали и то носеше душа? И как можеше да бъде почитано нещо, което утре вече нямаше да живее? Как можеше това да бъде празник? Всичко това ми навяваше тъга и детската ми душа се бунтуваше.
– А, дядо, трябва ли непременно да го колим? Не може ли ние да празнуваме Байрама без курбан? Дядо Аллах ще се разсърди ли? Нали си ми казвал, че е милостив и прощава всичко?
– А ти би ли искала да бъде заклано някое дете? – ме попита дядо и поглеждайки ме разбра, че е предизвикал смут и страх в мен с въпроса си. Накара ме да седна на коляното му и заразказва:
– Виж сега… Едно време, преди много, много години е живял пророкът Ибрахим, който нямал дете. И на всяка своя молитва той молил Аллах да го дари с детенце и толкова бил запленен от тази мисъл и тази своя мечта, че му обещавал да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде:
„Да ми даде Господ едно дете – ще го заколя за курбан!“
Или:„Курбан ще заколя първото, само и само да ми се роди дете“ – наричал в молитвите си Ибрахим.
Не минало много време и Аллах чул молитвите му и го дарил със син – Исмаил. Името му значело „дар от Аллаха“. Та расъл Исмаил безгрижен и за гордост на баща си, а баща му бил забравил за дадения обет към Всевишния. И една вечер, в години, когато Исмаил вече проходил, баща му сънувал сън, който му напомнил за обещанието му да принесе в жертва неродения си все още тогава син. Нямало какво да стори Ибрахим. Трябвало да покаже своето смирение и послушание към онзи, който го бе дарил с най-голямата радост на тази земя – рожбата. Кръв капело от сърцето му… Завързал очите на сина си и вече бил готов да изпълни своето обещание, когато от небето се спуснал ангелът Джебраил, който бил пратеник на самия Аллах, и в ръцете си държал коч и му рекъл, че Аллах е повярвал в неговата вяра и искреност и му изпраща този коч, който трябва да принесе в жертва вместо сина си. Това, къзъм – продължаваше да разказва дядо – е знак, че Всевишният е милостив, че той отнема, но и дарява живот, че ние трябва да бъдем смирени пред неговата воля и той ще се смили над нас, че трябва да бъдем искрени и почтени. И от мен да знаеш,че това е най-големият наш празник, че когато човек си отиде от този свят, душата му ще бъде пренесена в Дженнета (Рая) от животното, което той е принесъл за себе си приживе на Курбан Байрам.
Смесени чувства нахлуха в детското ми съзнание и още мъничката ми душица… Чувства, с които на следващия ден, наред с радостта от бонбонките кръц-кръц и паричките в торбичката, щеше да дойде и тъгата по загубата на къносания коч. И се сетих тогава, че баба също бе къносала пръстите на ръцете и вътрешната част на дланите си. Не знаех защо и не попитах… По-важен бе урокът, който бях получила от дядо – урок за праведност, искреност и почтеност… Този урок, който и до днес нося в себе си, макар че и тези понятия отдавна са си отишли с дядо, баба и моето детство…
.
Вехлиджан Ахмедова
Добрич, 11 септември 2016 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Историята за Авраам /Ибрахим в Корана/, който се запътва да принесе в жертва своя син, в Стария Завет на Библията е със сина на Авраам Исак/Исхак от жена му Сара, а в Корана е с Исмаил, сина на Авраам/Ибрахим от Агар/Хаджар. Във връзка с Празника на Курбан Байрам, желаем здраве, щастие и благословение на всички, които го празнуват.
.
