.
Един посред нощ е. Ръмжи булевардът
с гърла на таксита и късни коли,
а улични лампи, с очи на клошари,
от локвите гледат как ситно вали.
Пияни, бездомници и закъснели
тропосват паважа на мокър тегел.
Прозорците горе – от мрак притъмнели,
чертаят съня си с невидим пергел.
А там – на витрината на магазина,
между папагала, приклюмващ с глава,
и хамстери, дремещи под стърготини,
е черното пале на бели петна.
И днес не го купиха – пак е самотно.
(А толкова сръчно опашка въртя…)
И всеки минаващ, макар през стъклото,
и близна, и моли, и кротко скимтя.
Поспираха, тропаха с пръст по стъклата
загърбили мокрия, сив тротоар.
И после си тръгваха – куп непознати,
делящи дъжда на един булевард.
В един магазин за домашни любимци,
в един през нощта на витрината седна
(тя често присяда до някой по принцип)
онази, която умира последна.
Тя дълго и тихо за нещо говори
на черното пале на бели петна.
И то я разбра! – Вдигна тяло нагоре
и с лапи витрината нощна подпря.
Вървят часовете. Под утринна шапка,
ръмжи булевардът, в октава по-хладна.
А там – на стъклото, две розови лапки
и днес ще подпират света да не падне.
Радост Даскалова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
