Старецът в метрото

Разказ от Анастасия Петрова

.

Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта. Уморените й пръсти стискаха телефон в едната ръка, а с другата придържаше пълна раница, която от тежестта се беше свлякла почти до земята. Метрото по това време винаги беше празно, явно не всеки се прибира от работа в тези часове. Детето й бе само, услужливата съседка леля Нанка отдавна го беше приспала и сигурно гледаше късния турския сериал в дома си. Алекс бе толкова вглъбена в себе си, че не забеляза приближаващия се към нея пътник. Възрастен мъж на около осемдесет, прилично облечен, но непран от доста време… Боже, какво прави този човек в метрото по това време, да не би да се връща от работа или може би е клошар…? Старецът приседна до нея, като едва-едва сгъваше краката си. Алекс се отмести малко уплашена: „Защо, по дяволите, сяда до нея, след като има толкова свободни места?“. Човекът я погледна и сякаш разбра какво си мисли.

– Докато сме живи, трябва да общуваме!

Алекс го погледна любопитно и се извърна към него, махайки слушалките от ушите си.

– Моля!?!

– Да си говорим, да общуваме, казвам, докато сме живи.

Младата жена го изгледа отегчена.

– Не искам да общувам – отговори иронично тя. – Цял ден говоря, такава ми е работата, уморена съм, извинете! – Алекс стана и се премести през една седалка от стареца.

– Ядосана ли си? – попита отново възрастният човек.

– Не, бясна съм!

– Сподели!

– …Че кой сте вие, за да ви споделям…?  – „Луди хора“ – помисли си Алекс.

– Никой съм, а ти защо работиш толкова много и толкова до късно?

– Не ви влиза в работата, пък и на вашата възраст също не е нормално да се возите в метрото по това време, освен ако не сте клошар или някой самотен откачен!

– Позна, самотен откачен съм, който има дом и в него никой не го чака. Самотата ме плаши, затова всеки ден пътувам в метрото от сутрин до вечер и говоря с хората. Някои от тях вече ме познават, други бягат от мен, но аз седя тук и ги гледам, чакам да си общуваме. Има такива, които се отпускат и споделят, и то какви неща… страшни, глупави, маловажни, важни, мъчни, абе житейски работи, но споделят, имат нужда да кажат на някого. Хората са самотни.

– Аз не съм самотна, имам дете, за което трябва да се грижа, и изобщо не ми е до вашите приказки.

Спирката на Алекс беше дошла и тя излетя от вагона без да се обръща назад. Следващите няколко дни срещаше стареца често в метрото и го наблюдаваше как говори с хората, как им се усмихва, ръкувайки се с тях, но винаги стоеше прав и гледаше, чакайки поредното си общуване. Когато погледите им се засичаха, той й намигаше, а Алекс поклащаше глава, все едно му казваше: „Ти си луд, човече“. Всяка вечер след края на работния ден младата жена виждаше стареца как седи в метрото на последния вагон и сякаш я чакаше, за да си говорят. В началото тя странеше от него и дори не го поглеждаше, но в последствие сама започна да сяда до Чудака и така…

Алекс му разказва за живота си, за майка си и баща си, за това „как започна всичко“, после за детето, трудностите в града, безпаричието и най-накрая за самотата… Старецът слушаше внимателно без да я прекъсва. Алекс понякога си мислеше, че е сама във вагона, но той беше там и само поклащаше глава, а от време на време леко потриваше ръцете си една в друга. Всяка вечер младата жена бързаше да хване метрото, за да срещне стария чудак, да му разкаже за работния си ден, за гадния началник, за гадния си живот, а той слушаше внимателно всяка нейна дума. Един път, докато пътуваха и Алекс споделяше своите премеждия, старецът й каза:

– Знаеш ли кой е Дънов?

Алекс се сепна и го погледна любопитно, сконфузи се.

– Чувала съм за него, ама честно казано не знам подробности.

– Той е бил мъдър човек и преди време е казал много неща, но има някои, които могат да ти послужат и на теб:

„Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живота.“

“Ако искате някой да ви обича, между него и вас трябва да има разлика, която да е хармонична, както между тоновете в музиката. В това правилно съчетание, в това различие именно седи хармонията, от която ние се възхищаваме.“

„Не можеш да убедиш хората в нещо, ако ти сам не вярваш в него.“

„Не може да събудиш доброто в човека, ако ти нямаш доброто в себе си.“

Вървейки към дома си или към работата, Алекс не спираше всеки ден да си повтаря наум думите на възрастния мъж. След няколко неуспешни опита да сподели своето ново виждане с околния свят, тя се разочарова и ядосана бързаше да хване метрото, за да каже на стареца, че това са пълни глупости и няма такова нещо като „хармония“, „успех… в теб или извън теб“, и че „доброто в човека“ не съществува. Докато се качваше във вагона, готова да „изригне“, забеляза, че той е абсолютно празен. Следващите дни и вечери от Чудака нямаше и следа. Сутрин Алекс се оглеждаше с надежда да го срещне и с нетърпение очакваше края на работния ден, тичайки да хване последния вагон, надявайки се, че той ще бъде вътре, но старецът все така не идваше и не идваше.

Изминаха няколко месеца. Алекс разпитваше хората в метрото за странния чудак, който пътува от сутрин до вечер и „общува“, но всеки я гледаше странно, все едно е луда. Някои казваха, че никога не са виждали такъв човек, други, че има много старци в метрото… и младата жена съвсем се отчая, накрая спря да се надява, че някога ще го види отново. След много време тя осъзна, че тази среща с Чудака, неговите думи и странното му изчезване са променили завинаги нещо в нейния живот. Тя започна да гледа на хората и на събитията около себе си по друг начин – по-изчистен, по-земен, опитваше се да говори, да споделя, да слуша… та нали трябва да общуваме, докато сме живи!

След 50 години…

Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта, но вагонът беше пълен с хора. Уморените й, изкривени пръсти тракаха по клавишите на малък компютър, когато млада жена, прилично облечена, се приближи и седна до нея. Алекс се усмихна и я попита:

– Искате ли да си поговорим…?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Анастасия Петрова (Ани Димитрова) е родена и живее в гр. София. Завършила е професионална гимназия „Индира Ганди“ в родния си град, а по-късно и Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1995 г. работи в IT отдел на университет в гр. София. Пише поезия от ученичка, но едва преди няколко години започва да публикува свои творби, първо в сайта „Откровения“, по-късно и в „Стихове БГ“. Публикуваният тук разказ е нейният първи опит в прозата.