Разказ от Вехлиджан Ахмедова
.
Събуди ме суматохата в двора на селската ни кирпичена къща. Баба сновеше като совалка насам-натам и носеше дамаджани, бидончета, шишета, въобще всичко, за което се сетеше, и ги слагаше в каруцата.
– Чакай де, не бързай толкоз! – мъмреше я дядо. – А слама сложи ли под тях, че бързаш да ги мъкнеш? – продължаваше да упорства той.
– Не, не съм. Забравих – виновно смутолеви баба и започна да сваля от каруцата един подир друг всички съдове, които бе примъкнала от мазето.
Слънцето осветяваше стаята ни и пердетата от руска, цветна басма, която беше доста модерна, пускайки малки, игриви зайчета право в очите ми. Веднага се сетих, че дядо стягаше каруцата за път, щеше да ходи някъде. Не можех да го изпусна! Че изпуска ли се такова приключение? Дядо ходеше на най-интересните и живописни места из околността. Беше като книга, на чиято страниците й оживяваха в пъстри и неповторими приключения. Жива книга…
– Дядо, къде? – попитах, заприпквайки с боси крака, които сутрешната роса мокреше и ме караше да настръхвам от хлад.
– Ще ходя за вода, къзъм – отговори той и продължи да нарежда на дъното на каруцата сламата, която носеше от сайванта.
– Откъде, дядо?
– От една чешма, която се намира в една далечна, далечна гора.
– Искам и аз! Искам и аз!
Баба набързо ми спретна закуска от филия селски хляб, намазана с лютеница, приготвена от нея, и дядо ме метна в каруцата, на една дъска в предната й част, върху която тя бе постлала една от тъканите й шарени черги. Завърза за страничните колчета на каруцата една торбичка от тъкана аба, в която имаше малко домашно сиренце, хляб, някой доматец, вода, и ни изпроводи.
Затракаха колелетата на писаната каруца по селския каменен път, покрай който се редуваха къщи – някои кирпичени и варосани с бяла вар, а други – тухлени и по-модерни, чиито дворове бяха като нарисувани с най-различни палитри картини – пъстроцветни лехи, натежали от грозде асми и лозя, прави като конец редове с всякакъв зеленчук и варосани фиданки, клоните на които лежаха на подпирки, за да не се счупят от натежалия плод. Целият човешки живот бе събран в тези дворове.
Минахме покрай училището, което се огласяше от детска глъч и смях, като че ли приличаше на истински пчелен кошер; после по дългия селски централен път, от двете страни на който се перчеха цветни розови лехи, прилежно поддържани и красиви; покрай високата водна кула, която гордо бе изправила ръст, защото нямаше по-висока от нея. Гледаше и виждаше всичко отвисоко, а тънкият й връх сякаш искаше да стигне там, където само човешкият поглед можеше.
Дядо пришпорваше от време на време сивото магаре, пошляпвайки го леко по гърбината с тънката пръчка, а то сякаш в знак на протест току махаше с опашка и леко засилваше ход.
Неусетно селските къщи вече бяха оредели и на тяхно място се заредиха дървета. Пред погледа ми се ширнаха поля – царевични, слънчогледови и житни, между които прокарваше своята снага пътят – черен и прашен, и се губеше нейде в далечината. Наоколо прелитаха най-различни животинки – пъстри пеперуди, кацащи по всяко цветче и стръкче, полски жътварки и малки гущерчета, които мързелуваха на припек, необезпокоявани от никого. Селото бе останало зад гърба ни и полека-лека изчезваше от погледите ни.
– Дядо, къде сме?
– В Коджа анлък (Голям синор), къзъм. Нарича се тъй, защото е граница между нашето и съседното село, та всеки да си знае двора и да няма кавги. Хе го там и Ак пънар (с. Бистра), сгушило се е в ниското и кротува – рече дядо, притискайки между устните си цигарата, за да не падне, и посочи едно селце в далечината, вдигайки пръчката в ръката си. Тъй го запомних завинаги – с цигара между устните.
Навлязохме в дебрите на гората…
Пътят бе неравен и набразден от дирите на многобройните каруци, минали от тук. Порои от навалелите дъждове бяха оставили своите следи по него, оголвайки корените на дърветата и оставайки ги без защита.
– Дали ги болеше?! – чудех се аз и ми ставаше мъчно, че не мога да поправя онова, което природата бе сторила.
А мислите ми се изпаряваха при вида на величието й…
Навсякъде бе божествено… жужаха непознати за мен гласчета на горски обитатели и птички им пригласяха с невероятните си чирикания. Излегнах се на меката, постлана слама в каруцата, и вперих поглед нагоре. Исках да уловя с очи слънчевите лъчи, които игриво ми убягваха, ту криейки се между листата на дърветата, ту показвайки се неочаквано. Но лови ли се слънце?!
Тук бе най-истинската и жива картина, която не можеше да нарисува и най-талантливият художник. Рисуваше Нейно Величество Природата…
– Тпруууррр, стоооой….- подвикна дядо и каруцата спря.
Надигнах се и погледът ми спря на една чешма от белокаменната снага, на която се изливаше бистра, чиста като човешка сълза вода, и напявайки своята песен пълнеше три бели корита едно подир друго, след което се стичаше някъде дълбоко в земните недра. Край нея дърветата бяха украсени с най-различни пъстроцветни парцалчета и приличаха на сватбена премяна, а малко по-нататък бе направена дървена беседка, с маса и няколко пейки около нея.
Дядо започна да сваля посудата от каруцата, коленичи пред чешмата и започна да я пълни.
– Ела, де… Ела… Не стой така. Ела, измий лицето и си пий! Това не е каква да е, а жива вода. Такава не тече нийде… – подвикна дядо. Това е Кору чешма (Горска чешма), защото се намира в корията (гората) и е нейният пазител.
– Че как така жива?
– Ми така… Я виж… Всеки е дошъл тук с дерта (мъката) си. Кой болен от любов, кой от зла болест, кой желание да си нарече. Затова са тези пъстри „дарове“ по дърветата… Всеки е оставил по нещо от себе си, от душата си.. оставил е мъката, но е тръгнал с надеждата. Тук получаваш нов живот, затова и водата е жива… Я погледни в коритата на чешмата…
Приближих се и погледът ми се спря на най-различни монети, които лежаха на дъното на коритата, които времето бе покрило със зелен горски мъх.
Дядо извади от пояса си малка кърпичка, сгъната и вързана на малка бохча, отвърза я и ми подаде монета с думите:
– Ето, наречи си нещо, коленичи и пий, след което хвърли парата в течащата вода. Вярвай и нареченото ще се сбъдне. Живата вода е дадена от Всевишния и е извор на благодат, а от извора, къзъм, се пие на колене!
Взех дядовата пара и коленичих… Представих си как животът се лее като тази вода… Давайки ни любов и мъдрост, вземайки ни болката, тъгата и несгодите. Отпих и пуснах парата… В тялото ми потече свежест и надежда… надежда , която нося и до днес…
Потекоха годините като вода и отнесоха със себе си много животи – на близки, познати и непознати дори…
Дядо го няма, баба – също, но корията (гората) е там, Кору чешма – също и ромоли водата й – жива и вечна…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Вехлиджан Ахмедова е родена през 1972 г. в гр. Тервел. Родният й дом е в село Безбер, което е на 7 км от Тервел. Голяма част от детството и младежките си години прекарва в Безмер. Средното си образование започва да учи в бившия гр. Толбухин (Добрич) в тогавашната руска гимназия, но поради политическите промени покрай 1989 г. се налага да прекъсне и да продължи последната година в родния си Тервел. Към настоящия момент Вехлиджан учи начална училищна педагогика в ШУ „Епископ Константин Преславски“- колеж Добрич. Пише едва от тази година и публикуваният тук разказ е един от първите й. Обожава Йовков, защото припознава своя селски живот и спомени в неговите творби. Семейна, с две дъщери.
