От всички глобални проблеми, стоящи за решаване пред човечеството, най-важният е този за ръста на населението на Земята. По-важен и от този за войната и мира, въпреки наличието на такива оръжия за масово поразяване, които могат да ни заличат от земното лице. Макар и доста подценяван проблем, не може да се каже, че никой не се е замислял над него. Хората още от древността са се безпокоели от това колко наброяват, защото трябвало и да се изхранват. Да се обсъждат въпросите на демографията доскоро не бе прието да се говори на висок тон, както и за секс в благоприлично общество. Учени и политици са се занимавали с демографските проблеми на отделни столици и мегаполиси, отделни многолюдни страни, но не е на света като цяло. За да се стигне до основния проблем, е трябвало да се преодоляват общоприети догми.
Още в края на ХVІІІ век великият математик Леонард Ойлер е написал основното демографско уравнение, което се използва и досега. А сред широката публика най-известно е името ва основоположника на демографията Томас Малтус. Той е бил любопитна личност – завършил богословие, но много добре подготвен математически. Дъщерята на мой приятел, завършила Университета в Кеймбридж, е посещавала кабинета на Малтус и ми разказа, че там на видно място е изложена книгата на Ойлер със саморъчни забележки от Малтус с молив в полетата й. От което е видно, че отлично е владеел математическия апарат на своето време. Теорията на Малтус е достатъчно стройна, но е построена върху неверни предпоставки. Той е предполагал, че числеността на хората расте експоненциално (т.е. скоростта на ръстта на нарастване на хората е толкова по-висока, колкото повече хора се раждат). Но този ръст е ограничен от достъпността на природните ресурси, основно храната. Експоненциалният ръст до пълно изчерпване на ресурсите, това е динамиката, която се наблюдава при мнозинството живи същества. Така растат дори микробите в хранителен бульон.
Но работата е там, че хората не са микроби. Не са и животни. Аристотел е казал, че главното отличие на човека от животните е, че той иска да знае. За да забележим колко силно се отличаваме от тях, достатъчно е да се преброим. Всички земни твари от мишката до слона се подчиняват на зависимостта: колкото е по-голяма масата на тялото им, толкова по-малко са на брой. Слоновете са малко, а мишките много. На територията на Европа има по-малко от 100 000 вълци. Този вид съществува в равновесие с природата. А хората са хиляди пъти по-многобройни. При това биологически много приличаме на едри примати, вълци и други по-едри животински представители. Преди 50-60 г. учехме по география в училище, че на земята живеят 2 млрд. човека. А днес надхвърляме 7 млрд. И този неколкократен ръст преживяваме в рамките на един човешки живот.
Историците твърдят, чe по времето на раждането на Христос, човешката популация е от порядъка на 100 милиона. Палеонтолозите оценяват човешката популация от времето на палеолита само на 100 000 души. Вижда се едва забележителния ръст за милион години, след това все по-бързия и в наши дни взривообразен. Никога преди човечеството не е нараствало така стремително. Още преди Втората световна война шотландския демограф Пол Маккендрик е предложил формула за нарастване на човечеството. И този ръст се оказал не експонциален, а хиперболичен – много бавен в началото и бързо ускоряващ се в края. Съгласно тази формула, през 2030 г. численоста на човечеството следва да се стреми към безкрайност, но това е явна нелепост. Хората не са способни да раждат за крайно време безкрайно число деца. По-важно е, че такава формула отлично описва ръста на човечеството в миналото. А това означава, че скоростта на ръста винаги е пропорционална не на числото на живеещите на Земята хора, а зависи от квадрата на това число.
Физиците и химиците знаят какво означава такава зависимост: това е „реакция от втори порядък”, където скоростта на процеса зависи не от числото на участващите, а от числото на взаимодествията между тях. Когато нещо е пропорционално на „N на квадрат”, това е комплексно явление. Квадрата на числото на хората е число на връзките между тях, мярка на сложността на системата „човечество”. Колкото по висока е сложността, толкова по-бърз е ръстът.
Ние не живеем и не умираме сами. Ние се размножаваме, храним се, малко отличавайки се биологически от животните, но качествено различаващи се от тях, защото обменяме знания помежду си. Ние ги предаваме по наследство, от поколение на поколение, както и в училища и университети. За това и динамиката при нас е друга. Ние не просто се плодим и се размножаваме. Ние прогресираме. Този прогрес е достатъчно трудно да се измери численно, но например производството и потреблението на енергия може да бъде добър критерий. И данните показват, че потреблението на енергия е пропорционално на квадрата на числото на хората, т.е. потреблението на енергия е толкова по високо, колкото по голямо е населението на Земята.
Нашето развитие се заключава в знанието, което е главният ресурс на човечеството. Твърдението, че ръстът на населението е ограничен от изтощаването на ресурсите е някакъв вид грубо изопачаване на въпроса. При отсъствие на дисциплиниращо мислене се появяват много всевъзможни плашила. Например преди две десетилетия се говореше за изчерпване запасите от сребро, поради влагането му във фотоматериали и само продукцията на Холивуд и Боливуд гълтало хиляди тонове. Може би в това имаше смисъл, но бяха изобретени магнитният и цифровият запис, които не изискват никакво сребро. Такива твърдения, плод на спекулации и гръмки фрази, са призвани да поразят въображението. Но те имат само пропагандна функция.
А храната в света е достатъчна за всички. Този въпрос е детайлно обсъждан в Римския клуб. Направено е сравнение на хранителните ресурси на Индия и Аржентина. По територия Аржентина е с една трета по-малка от Индия, но Индия има 40 пъти повече население. От друга страна, Аржентина произвежда толкова храни, че може да изхрани целия свят, а не само Индия, така че по този въпрос липсва напрежение. Работата не е в недостига на ресурси, а в тяхното разпределение. Някога се шегуваха, че при социализма дори в Сахара ще има дефицит на пясък. Така че въпросът не е в количеството на ресурса, а в разпределението му. Същото важи и за неравенството в потреблението. Неравенството между отделните хора и народи е съществувало винаги, но при ускорението на процесите ръстът на неравенство нараства и изравняващите процеси просто не успяват да сработят. Това е сериозен проблем на съвременната икономика, но историята учи, че и в миналото човечеството е решавало подобни проблеми.. Неравномерностите се изравняват по начин, при който, в мащаба на цялото човечество, общият закон на развитието остава неизменен.
Хиперболичният закон за ръста на човечеството през историята на света демонстрира удивителна стабилност. В средновековна Европа чумните епидемии са унищожавали в някои страни до три четвърти от населението. В кривата на растежа по тези райони действително се е отбелязвал спад, но в продължение на столетие числеността възстановява предишната си динамика, като че ли нищо не се е случило. Най-големия демографски срив се случва през Първата и Втора световна войни. Сравнявайки реалните данни на демографията, се оказва, че общите загуби на човечеството, вкл. неродени деца, са от порядъка на 250 милиона души – три пъти повече от всички оценки на историците. Населението на Земята се е отклонило от равновесното си състояние с 8 % надолу. Но пак само за няколко десетилетия кривата отново устойчиво излиза на предишната си траектория. „Глобалният родител” се оказва устойчив, независимо от страшната катастрофа, засегнала повечето страни.
Наблюдава се и друго интересно явление. В уроците по история много ученици недоумяват защо историческите периоди стават все по-кратки. Горният палеолит е продължил около един милион години. А за цялата останала история на човечеството остава около половин милион години. Средните векове продължават 1000 години, От горния палеолит до Средновековието историята се е ускорила хиляда пъти. Това явление е добре известно на историци и философи. Историческата периодизация не следва астрономическото време, течащо равномерно и независимо от човешката история, а има собствена система от време. Това собствено време следва същите зависимости, както потреблението на енергия или прирастът на населението – то тече толкова по-бързо, колкото по-висока е сложността на човешката система, т.е. колкото повече хора живеят на Земята. Ако се счете, че историята се измерва не с оборотите на Земята около Слънцето, а с преживените човешки животи, ускоряващите се исторически периоди веднага получават обяснение. Палеолитът се е точил един милион години, като предците ни са били около 100 000, и се получава, че общото число на живялите в палеолита хора е около 10 милиарда. Също такова количество хора са живели за хиляда години Средновековие, както и за последните 125 години на новото ни време. По този начин този демографски модел нарязва цялата история на еднакви (не по продължителност, а по съдържание) късове, през които са живели по 10 млрд души. Най-удивителното е, че такава периодизация е съществувала в историята и палеонтологията дълго време преди появяване на глобалните демографски модели.
Сега 10 млрд. душе са преминали по земята само за половин столетие. Това означава, че „историческата епоха” се е свила до едно единствено поколение. Да не се забележи това е невъзможно. Сегашните подрастващи не разбират за какво и за кого са пеели преди певците. За тях миналите исторически личности са това, което в граматиката е „plus quam perfectum“ („плюсквамперфект”) – отдавна преминало време. Сега е модно да се набляга на разрива на връзките между поколенията, на умирането на традициите. И естествена причина затова е ускоряването на историята. След като всяко поколение живее в собствена епоха, наследството на предишните епохи може просто да не им е необходимо.
Свиването на историческото време е стигнало предела си. То е ограничено от ефективната продължителност на поколенията от 45 години. Това означава, че не може да продължава хиперболичният ръст на числеността на хората. Основният закон просто се изменя. И той се изменя. Съгласно формулата, днес трябваше да живеят на земята около 10 млрд души, а в момента са малко над 7 млрд. Три милиарда е сериозна разлика, която може да се измери и изтълкува. Пред очите ни се случва преломен демографски преход от неудържим ръст в някакъв друг способ на прогреса. На мнозина им се нрави да виждат в това признака на надигаща се катастрофа. Но тя е по-скоро в ума на хора, за които един физик би казал, че са във фазов преход. Ако се постави тенджера с вода на огън, дълго време нищо не се случва. Само се издигат нагоре единични мехурчета. И изведнъж всичко кипва. Така и в човечеството се натрупва вътрешна енергия, след което всичко се изменя.
През 1995 г. човечеството е преминало през максимума на прираста, когато са се раждали 80 млн. човека годишно. Оттогава ръстът успява значително да се забави. Демографският преход е преход от режим на ръст към стабилизация на населението на Земята, на ниво не повече от 10 млрд. Много бедствия, които преживяваме – финансови кризи, морална криза, неустроен живот – това е стресово, неравновесно състояние, свързано с настъпването на този преходен период. В някакъв смисъл сме попаднали в пъкъла. Привикнали сме, че неудържимият ръст е закон в живота ни. Моралът ни и обществено установените ценности бяха приспособени към този режим на развитие, който е бил неизменен по протежение на историята, а сега се променя. При това много бързо. И статистическите данни и математическия модел показват, че продължителността на прехода ще е по-малък от сто години. Но той се случва неравномерно в различните страни. Когато Шпенглер пише „Залеза на Европа”, той вероятно е имал предвид първите признаци на процеса във Франция. Но сега процесът обхваща и по-малко развитите страни. Практически е спрял ръстът на населението в Русия, в европейските страни, а населението на Китай се стабилизира. Първообразът на бъдещия свят следва да се търси в регионите, които първи влизат в прехода – например Скандинавия. Любопитно е, че в хода на „демографския преход” изоставащите страни бързо догонват тези, които са по този път. При пионерите Франция и Швеция този процес е продължил половин столетие на границата на XIX и XX век, а например в Коста Рика и Шри Ланка този пик е през 80-те години на ХХ век. Колкото по-късно дадена страна влиза във фазата на стабилизация, толкова по остро протича процесът.
Разбира се има основания да се опасяваме, че неравномерността на процеса може да доведе до рязко преразпределение на богатства и влияние. Едно от популярните плашила е „ислямизацията“. Но ислямизацията ще премине своя пик на стремеж към забладяване и разрастване, както са го преминали в историята всички религиозни системи. Законът за ръста на населението не са успели да променят нито завоеванията на Александър Македонски, нито кръстоносните походи, нито войните – световни и локални. Така че законът ще действа и в преходния период. Няма гаранции, че ще премине мирно, но може и да не бъде много драматичен.
По материали от интернет,
Светослав Атаджанов
