Разказ от Георги Стойков
Изпълни се домът на баба Кера. Гости от Франция им дойдоха. Внукът с жена си – французойка и правнучката Жана. Прегърна бабата внука. Мил й беше, носеше името на дядо си Борис. Притисна го до себе си, помилва го, целуна го и чувстваше, че сякаш нейният Борис на младини държи в ръцете си.
– Ех, чедо! Ако знаеш колко те обичам – и топли сълзи покапаха по гърдите й.
– Не плачи, бабо! Ето ме, жив съм здрав съм и аз те обичам. Целуна я и седна при другарите си да разнищват „световните проблеми“.
Малката Жана си завря нослето навсякъде из двора. Набра букетче цветя от цветната градинка, застана пред прабаба си и изучаващо я заразглежда.
– Бабо, защо си толкова стара? Ти бабата на бабите ли си? – попита с гърленото си „р“ момиченцето.
– Но, миличка, аз не те разбирам, какво ми казваш? – отвърна баба Кера.
– Ех, бабо, защо не говориш френски, как да те разбера сега? – не спираше да бърбори малката Жана. – Хвана с две пръстчета края на рокличката си и направи реверанс пред нея.
– На баба французойчето! Ами не те ли научиха да говориш на нашенския език? Този баща ти, ей!… Ти си нашенче, българче!… Коренът ти е тукашен… Как без нашенския език ще растеш? – Замисли се баба Кера и добави: – Ами то все едно през лятото да не грее слънце, ако не говориш по нашенски. Но ще му се скарам аз на баща ти, не може така, я! – продължаваше да говори с мек глас бабата, а очите й, от старост… или от радост, се навлажниха и кафявото в тях заискри.
Малката не спираше да бърбори.
– Чедо, златно, много си хубаво! – клатеше одобрително глава баба Кера. – Не разбирам какво ми говориш, но зная, че е хубаво… О-ох! От колко време така никой не е говорил по човешки с мен… а ти сега!… Ангелче! – и посегна с трепереща ръка да избърше търкулналата се сълза по бузата й.
Жана седна в скута на прабаба си и сгуши малкото си телце в нея. Тя усети как от нея излиза някаква сила нагоре в небето като нишка, а някой отгоре я запреде.
„Кой ли преде в небето?“ – си мислеше Жана.
„Само един може“ – отговори баба Кера мислено и Жана я разбра. Мама и тате я водеха на черква. Тя знаеше кой е Бог.
Люшкаше баба Кера малката Жана с някакъв напевен ритъм в скута си. Вече можеха да общуват без да си говорят, само с мислите и така се разбъбриха, че Този отгоре спря да преде нишката и се заслуша в разговора им.
Жана заспа в скута на прабаба си и засънува, че се изкачва по тънката нишка към небето. Изкачва се, изкачва се, изкачва се…
Баба Кера разбра най-после, че тази нишка, която се преде от Него горе, е и началото, и краят. Досега тя си мислеше, че животът на човека е като пясъчен часовник – щом изтече пясъкът, идва краят. Тя стискаше последните прашинки пясък в шепата си, за да забави края, но сега разбра – край няма, има само начало. Притисна малката Жана до гърдите си и я целуна по главичката – целуна новия живот.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Георги Стойков e роден през 1953 г. в с. Кулата, Благоевградско. По-късно започва да живее в с. Нови хан, Софийско. Завършил е техникум по автотранспорт, специалност ,,Двигатели и икономика на автотранспорта”, но не е упражнявал тази професия. Имал е много трудности в живота, но е продължил обучението си. Работил е различни неща, но най-вече като военен. Освен писането, което обича от малък, има и други артистични наклонности – музикант и се занимава с металопластика. Заместник председател е на Литературен клуб ,,Димчо Дебелянов” – гара Елин Пелин. Все още няма издадена книга. Негови творби са публикувани в много сборници, алманаси и други печатни издания. През 2013 г. е отличен с награда в Национален конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“.
