Първа част на „Диалози със… загиналия рокер“ – вж. тук.
Това, в което вярва човек, както казват философите, се превръща в реалност. Години наред младият рокер си повтаряше: „Аз не съм механик, не съм техник. Дори не знам от кой край се държи отвертката.” Цял един свят, този на машините бе непознат за него. И тогава се сдоби с един стар руски „Урал”, бледо, но яко копие на германско предвоенно DKW, или BMW. Заедно с приятеля си Ники безспирно разглобяваха и отново сглобяваха чаркалаците на старата машина, докато след тежка кашлица тя заработи, отначало пресекливо, а впоследствие все по-равномерно и плътно. И тогава се случи нещо изключително рядко. Промени се начинът му на мислене. Научи азбуката на механиката на мотоциклетите. Това, което мнозина знаеха отдавна, за него бе откритие.
Двигателят, свален от мотоциклета и разглобен на части, разпръснати на стария тезгях в мазето на вилата, е просто куп от метални парчетии, студено и мъртво желязо. Но, когато същите тези части бъдат сглобени, смазани и монтирани към оголената рама, те придобиват ново качество, започват ново съществуване, създават една завършена цялост, истинско произведение на изкуството и човешкия гений, достойно да бъде изложено във всяка галерия по света. Не, че не се прави вече по света и дори са го нарекли „инсталация”. Със своите ръце, придобилия технически умения, моторист вдъхва живот на безжизнения двигател и студена рама, и свързва живота им със своя собствен. Когато са разделени един от друг, металът, пластмасата, кожата на седлото и човекът, те са приковани към земята. Но, събрани заедно, те политат и изследват места, където никога преди това не са били. А винаги бе мислил, че механиката е куп метални части, с изречени към тях хиляди ругатни.
В момента, когато влизаше в своето малко царство, виждаше всички предмети и инструменти по рафтовете, като експозиция на музей, в който внезапно са запалили светлините. Красотата на инструментите създава и красотата на машините, и след време той се научи да гледа на тях като на свои приятели. Като на приятели, проявяващи понякога капризи и слабости. И това вече не бе нещо мистично и непознато. За него тайната в цилиндровия блок, опасващ коляновия вал, вече се бе разсеяла. Имаше всмукване и компресия, запалване и изхвърляне на изгорелите газове. Спазващ разписанието ритъм с точност до микросекунда, поглъщайки и изхвърляйки работохоличен огън.
Но най-прекрасният образец на високо изкуство в човешкото същество, което владе себе си и мотора по време на движение, е сливането на духа му с този на машината. Дори и да не бе в движение, достатъчно му бе да докосне лъскавата му метална повърхност, да се разходи в тихата си импровизирана работилничка, да отвори очите си за великолепните извивки на инструментите си. Колко практични, полезни и странни създания са инструментите, двигателите, мотоциклетите, автомобилите и хората, когато светлината се спусне над тях!
Но достатъчно често се разнася глас от мрака, защото е казано: „Бездната привлича надничащите продължително и често те сами политат в нея, и тя ги поглъща”. А старият следовател имаше достатъчно примери в дългогодишната си практика. Припомни си местопроизшествието преди повече от 4 десетилетия на бившето летище на ДОСО около с. Калиманци, където при опит за кацане се бе разбил самолет двуплощник и бяха загинали инструкторът и неговият ученик. Овъглените им трупове още димяха при огледа. Също и оплелият се делтапланер в проводниците на далекопровода за високо напрежение, захранващ промишления комплекс в Девня. И трупът на младежа, вперил невиждащ поглед в така привличащите го небе. Както и десетките автопроизшествия с изпотрошени и убити водачи и пътници. Сред тях, както обикновено, най-тежко пострадалите бяха мотористите.
Винаги си задаваше въпроса: Какво подтиква толкова много хора да зарежат това, което умеят да правят, и да дойдат при машините – една купчина от желязо и алуминий, ауспуси и хидравлична течност?
И тогава в съзнанието му прозвучаваше друг глас, който питаше: „А, какво друго си ти самият, освен купчина от месо, кости, кръв и течности? Нещо повече от това ли си? Както ти си нещо повече от своето тяло, така и аз съм нещо повече от моето, защото съм роден от твоя гений.“
– Разбира се – кимаше той в тъмното и се вслушваше в глухото далечно бръмчене на събратята си, които летяха далеч отвън тихата стая и със слабия си рев изрязваха тънка пътека в тишината.
Пулсиращият звук на двигателя и втурващия се към далечината силует на ездача и железният му жребец заглушиха надигащите се още въпроси. Той беше прав. Както характерът и животът на човека не могат да бъдат открити между страниците на атласа по анатомия, така и характерът и животът на машините не могат да бъдат разбрани от книгите по механика. Те могат да бъдат усетени само от истински моторист с нетърпението му да полети, своеобразието на поведението му и дори очуканата рамка на скъпия нему стар метален кон. Този дух прави машините безсмъртни, нещо, което човек може да почувства, когато ги наблюдава внимателно.
Както автомобилите и влаковете, и мотоциклетите са се превърнали в нещо обикновено, възприемани като обикновени работни коне. Характерът им не може да бъде така леко разбран, както преди десетилетия. Но този характер се проявява и днес. Индустрията печели от манията по мотоциклетите. Отначало по чисто практични подбуди, а днес заради удоволствието те да полетят към хоризонта. Както Икар е искал да се отдели от земята и да полети. Но знаем как е завършила тази древна история. Това е приключение, изчерпващо се заради самото удоволствие…
Но има и глас на скептика:
– Не мога повече да мълча! Някой трябва да ви каже, на всички вас, хората, които карате мотори, колко уморени се чувстваме от вашето непрекъснато говорене за магията на рокерството. Колко са досадни подканите ви да се съберем и да се втурнем по пътища и автостради. Някой трябва да ви каже, че отговорът е „Не”. Ние няма да дойдем с вас през уикенда, за да възседнем тези опасни и необуздани жребци. Отговорът е „Не”, защото не смятаме, че това е прекрасно. Светът би бил далеч по-безопасно място, ако не са тези бесни машини. Можем да простим на онзи, който се е увлякъл, започвайки забавна авантюра. Но с това мисионерско усърдие и жар, с което го пропагандирате, сте стигнали твърде далеч. Изглежда мислите, че има нещо свято в това да се скитате по пътищата. Нима не подозирате, колко детинско изглежда това на всички нас, останалите хора, в които е останало чувство за отговорност?
Познаваше хора, които захвърлят кариера, заплати, отдаващи се на тази страст. Те знаят, че ще загубят пари, но все едно се говори на стената. Те са така влюбени в идеята на рокерството, че според тях си струва да се обърне гръб на „нормалния” живот. Негов познат разказваше: „Свързваха ни толкова много неща, бяхме отлични приятели, докато не се появи този рокерски клуб, който покоси като чума доста хора. Те не се върнаха повече към старата си среда и не очаквам, че някога ще го направят. Те с нетърпение очакват последния работен ден от седмицата, за да се съберат в клуба. Те говорят на висок глас, че „са близо до Бог”, а никога не са произнасяли името на Бог преди това.
Някой някога е казал, че религията е начин да откриеш истината, и това определено не е лошо. Религията на рокерите е машината, пътят и преследването на хоризонта. Но те трябва да се подчиняват на основния закон. Законът за всемирното привличане, законът на гравитацията. Защото тя е силата на привличане на телата, вследствие на тяхната маса. А в сравнение с тази на Земята, тази на машините с хората в тях е нищожна. И при най-малката грешка и пренебрегване, резултатът е смъртоносен.
Настанявайки се на удобната седалка на мотоциклета или в луксозното купе на автомобила, форсирайки газта, просто забравяме, че законите на физиката важат и за най–модерния и луксозен автомобил, рекламиран от производителите като напълно безопасен. Еднакво валидни са за огромния ТИР, джип и най-мизерната трошка, пъплеща по пътя. Арогантното им пренебрегване води до смърт или до продължителни и неутешителни размисли в гипсови окови.
А бюрократичното и скучно тълкуване на Всемирния закон е Законът за движение по пътищата. Написан е с кръвта на неизброимо количество хора. Неспазването му води до трагедии. За пострадалите, ако са оцелели, и най-вече за близките им. Именно за тази ежедневна трагедия, разиграваща се за хиляди хора по света, е новелата „Джани. Балада за младия рокер”. Публикувана е в Интернет. Струва си да се прочете…
Светослав Атаджанов
