За отчаянието и надеждата на една българка зад граница, Мария Спирова, участвала в СИК – Оксфорд, която е една от многото наши сънародници, не пожалили време и сили, за да се организират и тези български избори в чужбина, и за да разберат най-накрая българските политици, че не бива да делят „външните“ българи от вътрешните, нито да ограничават техните избирателни права. По-долу можете да прочетете два нейни коментара в социалната мрежа Фейсбук, написани ден след първия тур на българските президентски избори, които се проведоха на 6 ноември.
.
Усещам много гняв, отчаяние и цинизъм сред приятелите, които следиха и участваха в борбата на #ИскамДаГласувам за правото на глас от чужбина, и ми се иска да споделя нещо, което намирам за важно.
Електоратът е един и същ, просто разпръснат по картата на света. Българите в чужбина са такива, каквито са и тези в страната. Имат същите настроения, заблуди, очаквания… И същите граждански права. Тези права са наши по Конституция – не сме в ситуация да ги „заслужим“ пред когото и да било чрез никакъв специален, образцов вот. И за тези права се борихме, защото неправомерно бяха ограничени.
Как упражняваме гражданските си права, е друга работа, но пак наша си – друг съдник не мoже да има. Само си представете как хората в чужбина почват да държат сметка на тези в България, че гласуват глупаво. Не става. Глупостта на гласоподавателя е свещена – избираме, каквото и когото заслужаваме.
Няма как днес да променим България с „внос“ на просветено гласуване. Ние сме едно и действаме като едно, независимо кой иска да ни раздели и настрои едни срещу други. И докато не поискаме като едно да се информираме и да мислим, да гласуваме за бъдещето, а не за миналото, да избираме конструктивно, а не наказателно… и от Марс ще гласуваме срещу държавата и здравия разум, за все по-озъбени „спасители“. И ще се сочим едни – други с пръсти.
Надежда има, но тя върви с личната отговорност да я потърсиш и съхраниш. А българите по света и у нас сме отколешни бежанци. Бежанци от отговорност.
#СъединениетоПравиСилата #BGvoteaborad
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
И още от Мария Спирова, написано в момент, когато оптимизмът й е бил по-голям.
Ето така ще запомня #избори 2016 в Оксфорд:
* С безброй порязвания на хартия. Ау.
* С мускетарския дух на екип от приятели, които нямат чувство за самосъхранение, а само дива упоритост:
– Aleksandar Ivanov, който осигури безплатна зала в колежа си за СИК Оксфорд, отправи се на експедиция за локум и солети в английски град, за да черпи изнурените избиратели и да повдига духа им, и пресмята ДАта и НЕта като змей в нощта.
– Valentina Alexandrova-Kirova, която с усмивка и свръхчовешко спокойствие многократно пътува до Лондон, за да донесе всичко необходимо за изборите в Оксфорд, беше батерията ни, връзката ни с посолството, – а на моменти и с реалността изобщо – през деня и накрая ни закара по домовете призори без да даде признак на изтощение.
– Vessela Howell, която не се поколеба да се отзове в криза, геройски писа ЕГН-та четири часа, без да помръдне от стола си, за да стопи опашката, а накрая прекоси Оксфорд с колело в кучешки студ и мрак, за да се прибере след 20 часа труд в 4 сутринта.
– Ivaylo Iaydjiev, председател и успокоител, преброител и бавач на бебета, докато майките гласуват, както и човек с ужасно сбъркани приоритети, който, вместо да се готви за вътрешна защита на докторантура в деня на балотажа, изписа три химикалки, не допи дори първото си кафе за деня и решително отказа да припадне при 4 часа сън и 23 часа будуване.
* Споменах бебета, нали? Сладки! Послушни! И любопитни малки деца, които искаха да влязат в тъмната стаичка и понякога в урната. На снимката по-горе е малкият Хюго Михаил, който искаше да гласува няколко пъти.
* Споменах тъмна стаичка, нали? Имам предвид чаршафите, дарени от английската ми хазяйка Розмари в полза на българската демокрация.
* Избирателите Ivo Gruev и Teodora Petranova, като ни видяха в бедстващо положение, хукнаха да ни носят кафе, сандвичи и сладкиши, да не прималеем. Дечицата ни рисуваха картинки в хиксчетата и чавки.
* И накрая, накрая, ама много накрая… Добре свършената работа и чувството за изпълнен дълг. Тези неща могат да се заснемат, но прилагам официално одобрения протокол на СИК – Оксфорд. Ако знаете какво коства да изкопчиш от ЦИК каквато и да е реакция и признание, че си направил необходимото, щяхте да разберете защо се държа, сякаш съм спечелила олимпийски трофей.
Това е всичко, приятели. Exeunt omnes.
…Ама за малко, че иде балотаж.
#ИскамДаГласувам #BGvoteaborad
.
