Разказ от Ружа Велчева
Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръски на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…
Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива…
Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и евфемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине, и тя я скри дълбоко в душата си.
Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнено и любящо тяло…
А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!…
Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години…
Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си… Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.
Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.
Първо потърси помощ и съвет от Бог.
Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега… Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се…
Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта… И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли…
– Дъще – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори, защото Божият храм е свят, а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.
Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.
Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички, и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега, беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.
Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:
„Драги Е.,
Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.
Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя, както намериш за добре.
Винаги твой
Хем“
Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.
Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химеотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химеотерапиите:
„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.
Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.
От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра, ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.
Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване, превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!
Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба…“
Каква ирония на съдбата… Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един може би по-добър и по-човечен свят… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.
Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.
Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.
Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.
Тук Роса си спомни думите на неговия съименик Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд: „никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“. Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…
Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.
В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца… Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунглата калашник…
Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези два месеца оставиха незаличима следа в душата й.
Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж… Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…
Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.
На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.
После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.
Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.
Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.
След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.
Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.
Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…
– Много си красива днес!… – каза Дарина.
– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.
Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…
В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си, бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина, и му я подаде. Че отрони едва:
– Que eres tu? – Трескаво затърси кибрит и, запалил пурата, попита пак: – Коя си ти…?
– Свободен човек като теб, Команданте!…
– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…
– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…
После в сумрака настъпи тишина.
Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се присегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.
Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаше трупа на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“- си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.
Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.
Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“
В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ружа Велчева е родена през 1946 г. в Павликени, но от 10-годишна живее във Велико Търново. Инженер по професия, дълги години работи по специалността си, но първата й любов, на която не изневерява, е поезията. За първи път нейни стихове излизат през 1981 г. в поредицата „Смяна 81“ на “Народна младеж“. По-късно нейни стихове са отпечатвани в много централни и регионални издания, в различни антологии и алманаси. В периода 2004-2008 г. Ружа живее в Калифорния, САЩ. Сама превежда стиховете си на испански и английски; има много публикации в поетични издания на двата езика. Нейни стихове са включени в издадената през 2015 г. в Белград двуезична антология „Пред звездната врата“ и в излязла през 2015 г. в Куба антология, посветена на Че Гевара. Автор е на 12 книги със стихотворения и разкази, някои от които двуезични и триезични: „Синя птица“ (съвместно с още две авторки) 1985 г.; „Синя птица“ (стихове) – 2000 г.; Полетът на кондора – 2002 г.; „Любовни досиета“, 2003 г.; „Пустинята на времето“, 2006 г.; „Благословената река на спомените“, 2009 г.; Не отвръщай лице, Господи“, 2010 г., „Вън от Рая“, 2013 г., „Рая и дъгата“, 2014 г., “Нестинарка“ и „Блажени нищите“, 2016 г. Член-учредител на Национално общество за литература и изкуство /НОЛИ/, създадено във В. Търново през 2009 г., и на световното движение „Poetas del Mundo”, учредено в Чили, в което членуват поети от цял свят. Член и на Съюза на българските писатели. Ружа Велчева е носител на Литературна награда на НОЛИ и Община В. Търново за 2009-2010 г.; втора награда за хайку-поезия от международен поетичен конкурс в Мелник, 2012 г.; първа награда в конкурса „Свищовски лозници – 2012“; трета награда в конкурса за социална поезия на е-сайт „Червеният ездач“, 2013 г.; специалната награда за хумористичен разказ в конкурс на „ХуЛИте“ и арт галерия „Маркони“, 2013 г.; специална награда на „Червеният ездач“ в конкурс за къс разказ, 2014 г.; отличие за разказа „Вместо некролог“ в конкурса “Бедността не е бъдеще“ на същия сайт, 2016 г.. За разказите си „Здравей и сбогом в Ла Игера“ и „Знак от ангел“ получава грамота и диплом за значимо творческо присъствие в Националния литературен конкурс „Атанас Липчев“, 2015 и 2016 г.
