Всекиму е известна поговорката – „За едни сватба, за други брадва”. В случая спокойно можем да разменим словореда, защото брадвата е за невинните жители на с. Хитрино. Обикновените хорица са традиционно потърпевшите около големите празници – и го отнасят заради золумите или нехайството на властимащите и покровителстваните от тях. ЧЕРВЕН БРЯГ – БИСЕР – МИЗИЯ – ГОРНИ ЛОМ – АСПАРУХОВО – ОРАНОВО – ХИТРИНО, това е само част от траурната поредица през годините на неприключващия ни преход, съпоставим вече с библейския на евреите в пустинята. И естествено, всичко е отдавано на природните стихии, случайността, субективния фактор, но не и на истинските виновници. Както находчиво рече Кеворкян, железницата ни се превърна в подвижен крематориум. И ако прочетем мотивите на Върховния касационен съд, който почти напълно оправда виновниците за трагедията във влака София – Кардам, ще ни стане ясно, че оттук насетне никой и за нищо няма да носи вина в тази държава.
Горките ни амуджи (братовчеди)! Защото всички в малката ни държавица сме такива. На 12 декември е денят за официалната ни скръб, с който темата за затритите поради некадърност, безотговорност или алчност животи приключва. Вероятно без виновни, без възмездие, без справедливост. Политиците вече са си окачили траурните маски. А от националния ефир се носят някакви неразбираеми за потърпевшите, че и за нас българите, меланхолични, англосаксонски песни и мелодии. Стинг пее за загиналия солджър, друг припява негърски соул, подходящ за баптистко погребение. Че да пуснат поне Илдъз Ибрахимова или Ибряма с някоя тъжна турска балада (шаркъ) или маане. Дори българска народна песен, която се пее на погребение, за да проумеем наистина всички, че траурът си е наш, а не за някакви паднали в бой с талибаните или с Ал Кайда солджъри.
Никой истински не състрадава жертвите, поели неочаквано за самите тях пътя си към небитието. Фалш и лицемерие бликат от радио и телевизионни интервюта. С неуместни реакции към шокираните от случилото се близки на загинали и пострадали. С наврените почти в гърлата им микрофони на семплите хорица, тясно свързани със земята и добитъка си, с христоматийно тъпия въпрос:„Какво чувствате в момента?”. Невнятни репортерки и други журналисти в преследване на български „Пулицър”, но всъщност на точките в рейтинга на предаването, отчитано от пийпълметрията.
Не по-малко настървени са и изявите на политиците. Златна възможност в това предизборно време да си направят съответния PR. И къде без вездесъщия ни премиер, вадещ като факир от джоба си всъщност нашите пачки с пари и обещаващ на ангро нов ренесанс за селото и жителите му.
Социално ангажираното дърдорене на политиците и медиите избягва да говори за огромните контрасти, за невижданата досега поляризация на обществото, за струпването на несметни богатства в ръцете на шепа олигарси, а от, друга страна, за неописуема мизерия и неграмотност. Дехуманизацията е ядрото на отчуждението ни от съвременната политика, публичност, социални отношения, изкуство. От тях е изчезнал човекът като многопластова и сложна личност и се е принизил до егоистично, объркано, консумативно животно. Загубили народност, нация, солидарност, идейност, живеем не в реалния, а във въображаем свят, лишен от конкретност. Загубата на мярка за реалната обществена действителност за нормалния човек, за неговите мисли и чувства, лежи в основата на създаването на щампи, канони и конструкции, представящи живота ни опростено и вулгарно. Така хората се „освобождават“ от всякакви идеали.
Фундаментална е промяната в общото разбиране за душите и телата ни. Както се грижим за хигиената на телата си, така би следвало да се грижим и за тази на душите си. Вече безвъзвратно губим всякакво доверие в излекуване на душите и опрощението на греховете ни…
Светослав Атаджанов
