Разказ от Владимир Георгиев
Стояха в хола. Навън беше зелено, напълно зелено. Този цвят е много интересен – заема пространството, изпълва го, достатъчен е, едва остава място за пчелите, които страхливо жужат, докато опрашват света.
– Как се отнема живот? – попита тя. Четеше някакъв вестник.
Той се размърда. Обичаше този фотьойл, и той беше в зелено, добре се чувстваше в него. Време беше да запали лула, ама нали не може вътре, тъкмо се канеше да стане. На терасата също е хубаво. Отговори:
– С убийство.
Как иначе. Погали домата. Той бе още корен, после ще порасне и ще увехне. Така растат домати в саксия. Преди да умре, може да роди нещо в червено. Вече беше пораснал. Утре ще го изкара навънка, заедно да пушат.
Тя превъртя пръстите и шушнеше нещо, броеше.
– Не става. Много са твоите букви.
Решаваше кръстословица.
„Я да видя – си рече – дали има от оня тютюн. Стана май цяла година, откакто го имам. Изветрява като мене, ама още е хубав.“
Понечи да стане. Но тя пак го запита:
– А вид политик? Какво е това?
Той се намръщи. Глупава е тая кръстословица.
– Може би е жена. Ако ти съвпада с броя на буквите.
Тя се изплези. Така показваше себе си: едно пораснало момиче, което се мръщи на времето.
Стана, искаше да попуши навън. Там, в несесера, имаше малко тютюн. Той преди време имаше джобно, удобно вързалче, направено от кожа, в него държеше тютюна – стар траперски навик. Вече го няма това джобно вързалче, жена му го изтупа с килима от седми етаж. Те там живееха, нали бяха статистически богати, само богатите гледат отгоре.
Къде ли е? Беше май сив този несесер. „Ясно, не мога да намеря по аромата – каза си – панелните блокове изсмукват миризмата.“ И надеждите смучат, странни създания са те, ако говорим още за панелите. Но имаше тютюн поне за три лули. Отвори долапа. Компоти. Извади снимка на първия син, беше с дюлево сладко хартийката, засъхнало вляво отдолу. Боже, какъв е красавец! Беше на три, когато скубеше всичките тези дрехи, които майка му гладеше и прибираше всяка вечер. „Браво, сине! Така трябва. Ако бях на твоите години, и аз тяка щях да правя. Така искам да те видя.“ Прибра снимката в джоба. Това дюлево сладко е гадно. Ще го почисти после.
После провери в друг шкаф. Там трябваше да е тютюнът. Там стояха нещата на големия син. Вечно беше подреден. Такава подредба, че ти идва да развалиш всичко, за да схванеш логиката. Имаше гащи, лопата от Лого, банкнота от два лева и самотен сандал.
– Какво ровиш? – извика отдалече жена му.
Какво ровя ли? И той се запита.
– Търся тютюн.
– Добре, че не го търсиш в тоалетната. Ти откога не си пушил лула?
– Отдавна. – Изведнъж се замисли: „Как се отнема живот?“ Нали това го попита жена му. Сложен е този въпрос за една кръстословица. Само в парламента знаят отговора.
Ама че бъркотия. Децата бяха оставили всичко от себе си – толкова всичко, сякаш ненужен е бил животът им тука. Бегълци – от чума избягали. Намери снимка на дете, ама голямо дете, с бенка на челото. Момиче на прага на живота. Беше усмихната. Вероятно приятелка на сина му. Разрови се още. Откри бинокъл. Погледна в него. Нищо не се виждаше. В ъгъла гледаше окото на бутилка от бира. Беше в дъното на чекмеджето. Стоеше съвсем празно, кухо и смислено това око.
– Ела да си изпиеш чая! – Жена му беше в отвратително настроение. Бяха им спрели интернета, това се случваше често; стар номер е вече, но хваща декиш – монополистите те подсещат, че дори да си плащаш, си никой. Тя спря котлона и чайникът бавно угасна, звукът му стана плашлив.
По телевизията съобщаваха как ведро се качват цените на тока, при това – убедително, как отрицателно расте ръстът на безработните. На билетите за транспорта – също растеж, сигурно по-големи ще станат билетите, като банкноти. Мизерията, и тя все е нагоре, растеж, възходящо вървим. И самоуправството иде. Премиерът харесал момчетата със свински опашки, бичкии били, задето залавят бегълци по границата. А какво правят тези мигранти у нас, никой не знае. Настаняват ги в общежития, а вече стачкуват, защото вземат по-малко от български пенсии – това е резил.
Тя каза спокойно, без злоба, някак небрежно и делово, но силно:
– Майната ви, идиоти несретни!
Рядко говореше така. Просто не обичаше демагогията. Простотията – хептен. Но телевизията си просеше коментар. Тя, телевизията, също е уред за нещо. Най-често някой й плаща, та да приказва само безумия.
Повтори:
– Майка ви мръсна!
Затова се влюби в нея… Беше толкова яростна в своя защита: тя не бранеше нищо, тази негова стара и свястна жена, само честта си.
Попита я все пак:
– Защо крещиш? Знаеш ли… Намерих снимки на децата! Ето, виж!
Как му се пушеше само! Дано тези снимки да я върнат към живота, стига е търсила отговори кой го отнема живота и как. Какво значение има?
Тя изключи телевизора и сключи ръце върху сърцето си, на умряла приличаше. В стаята миришеше на май и на чай. Децата ги няма. Съпругът й е напълно изкуфял и не помни, че няма тютюн, а все него търси.
Децата ги няма, защото няма живот в България, беше отишъл в чужбина. Той вероятно някак съзнаваше, че няма тютюн, търсеше повод да рови в нещата на децата. И все същите снимки откриваше, после ги връщаше. До другия ден.
Тютюнът му – негова глупава, но естествена, мъничка радост – отдавна го нямаше. Как с тази пенсия?
Лудите пак я хванаха. Защо са децата в чужбина? И защо живея с този смахнат, побъркан човек? Човек, който преди време имаше всичко, а позволи толкова лесно…
– Кражба… Кражба!
– Това – каза – там, от долапа, до снимките. Изведнъж му хрумна, мислеше просто как го допусна, как можа да направи така, че децата да бягат от него, от къщи.
Тя погледна кръстословицата. Да, става. Нещо не се връзва обаче.
– Буквите влизат в квадратчетата, ама според мен грешиш. – Провикна се по-силно. Той още нямаше шестдесет и седем, но не чуваше всичко. На тези години гледаш да не чуваш.
– Така се отнема живот! – чу го да казва тихо, безразлично, говореше сякаш на себе си. Гласът му кънтеше в долапа.
Още ровеше; сега беше в дрешника; не намери лула, не намери тютюн, стари вестници бяха закрили чехлите на големия син. И той, и брат му обичаха да увиват нещата във вестници, сякаш скоро ще се върнат, да са съхранени. Толкова време мина.
Повдигна хартията. Милият…
Синът му беше пристегнал всичко с ластик. С тези чехли щеше да отиде на морето, как бяха запазени само. Обърна да разгледа подметките и ластикът се скъса веднага. Те му бяха за морето. Купиха ги заедно – с жена му. Да отиде. Нищо, че е скъпо. Ще намерят пари.
Не намериха пари. Синът им сам ги потърси. Навън.
Разлисти вестниците, поприглади ги. Там пишеше как правителството, поредното, успява в това и онова, почти във всичко, колко добри са показателите, как вътрешният брутен продукт… Годините различни, а вестниците – същите.
„Обичам те, сине!“ – целуна една по една тези чехли. Би целунал нозете, стига да можеше. Очите му се напълниха със сълзи, дробовете – с въздух. Задъха се.
– Убиец! – изкрещя.
– Какво? – попита отдалече жена му. Тя още решаваше тази кръстословица.
Смачка вестника.
– Вид политик! Нали това питаше? – гледаше злобно и тъпо пред себе си.
Да, „Вид политик” – така пишеше в колонката на кръстословицата. Тя потвърди, а той изкрещя:
– Убиец! Това е отговорът. – Погледна жена си и изтри очите. Говореше тихо. – От тези убийци, които убиват и минало, и бъдеще, за да изкористят настоящето. Те не са просто крадци. Убийци са. Сега се наричат политици.
Повъртя се малко в кухнята, после се върна върху зеления фотьойл и се унесе. Затвори очите. Не искаше да гледа зеленото.
Жена му задряма до него. А чаят изстина.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
