Разказ от Хасан Ефраимов
Зима. Студ. Куче да вържеш, няма да седи. Наближава Коледа. Всички са полудели. Пазаруват като невидели. Нападнали са хипермаркетите и сергиите и нямат наяждане.
„Ако туй всичкото го изядат, ще напълнят канала“ – ми минава през ума. Купуват и пазаруват, а все реват, че нямат пари. После идва Нова Година… После именни дни. Не стига това, а и по новому… по старому… Няма край.
– Дай на мързеливия празник и му гледай сеира! – изръсва някакъв старец до мен.
Псувам и изпълнявам и аз поръчка, с лист в ръка. Краката ми са подгизнали, ръцете ми – вкочанени. Носът ми е запушен отдавна. Така да я мразя тази зима.
„Колко ненормален трябва да си, за да живееш в тази киша? А има толкова много тропически острови…“ – минава през главата ми тази странна мисъл, но отговор не намирам. Изръсвам поредната псувня и преминавам към следващата сергия.
Някакъв човек продава мандарини. „Пет килограма мандарини“ – пише в списъка ми. После има тиренце – „без семки“ и удивителен. Не, момент… Три удивителни… Дебело подчертани… Повтаряно е десетки пъти с химикала… за да се види дори от такъв идиот като мене. После всичко това е и заградено. Наистина уникално…!
Тръгвам към сергията с мандарините. Някаква лелка, виждайки, че се запътвам натам, прави всичко възможно, за да ме пререди. Отстъпвам… Винаги отстъпвам. Затова сигурно ме смятат за идиот и ми дават такива бележки в ръката, с три дебело подчертани удивителни.
Намества се лелката пред сергията и започва великото избиране. Опипва мандарините една по една, притиска ги, върти ги… Имам чувството, че е една машина за мачкане на мандарини. Сигурно е тръгнала да купува сок от мандарини. Не казвам нищо. Изнервен съм докрай, но си налагам да мълча. Пристъпвам от крак на крак. Така студът се усеща по-малко. Подухвам в шепите си, за да ги стопля поне малко. Продължавам да мълча. По едно време почвам да зяпам някъде другаде, за да не се дразня.
„Поне да беше лято, че да гледам хубави мадами, а то всички се заврели в едни кожуси“ – минава отново през главата ми.
Лелката продължава с издевателствата над мандарините. Продавачът мълчи и само гледа лошо. Премръзнал е целият. Присвил е ръце и духа в шепите си с маниакална настървеност. Пристъпва като мене от крак на крак. На главата му има някакъв калпак. Увит е и с някакъв шарен шал на квадратчета.
„Може пък и да я набие накрая“ – мисля си и ми става някак си драго при мисълта, че може да й дръпне един хубав бой.
– Мандарините със семки ли са? – изтърсва накрая лелката. Гласът й е злобен. Погледът също. А можеше да поздрави, да се усмихне. Щеше да постопли продавача в този студ.
– Що, ще сееш ли? – отвръща продавачът.
Изведнъж избухвам в смях. Вече не ми е студено. Краката ми не са така вкочанени… И ръцете ми се стоплиха. Лелката блъсва на масата мандарината, която мачка в ръката си, и мърморейки се отдалечава.
Пристъпвам към масата.
– Пет килограма мандарини – поръчвам, хилейки се неудържимо.
Продавачът със смях ми напълва торбата. Пет килограма станаха и минаха, а той продължава да слага.
– Заповядай, брато…! Весела Коледа ! – изрича, подавайки ми торбата.
Тръгвам към следващата сергия, а на душата ми е едно леко. Не ми е студено даже.
Стоплих се изведнъж.
Наистина! По Коледа ставали чудеса!
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор вж. тук, тук, тук и тук.
.
