БЪЛГАРСКИ ОРЛИ
73 години от бомбардировките над София и България.
100 години от рождението и 73 години от героичната гибел на летеца Димитър Списаревски
Коледните празници на 1943 г. наближават в тягостна и мъчителна обстановка. Като страна член на Тристранния пакт (1 март 1941), България не участва в бойните действия, но от декември 1941 г. е обявила «символична» война на САЩ и Великобритания. Настъпилият прелом във военните действия две години по-късно недвусмислено подсказва, че за България
предстоят съдбоносни дни. Титаничната битка за Сталинград е завършила с победа над Вермахта и от февруари 1943 г. Съветската армия минава в контраофанзива. В края на август същата година умира цар Борис III, а през септември е обявена капитулацията на Италия, чиито южни летища са превърнати в бази за въздушни нападения над Балканския полуостров. Англо-американските съюзници са възприели кампания от масирани въздушни удари над цивилното население – военна тактика, поставена извън закона и категоризирана като военно престъпление от международното право. Кампанията, известна като «стратегическо бомбардиране» («moral bombing» или «terror bombing»), цели тотално деморализиране на цивилното население и безусловна капитулация на противника. Част от нея е операцията «Приливна вълна», насочена към елиминиране на германските съюзници България и Румъния.
Между 14 ноември 1943 г. и 17 април 1944 г. «вълнáта» удря София 11 пъти. Бомбардирани са също Пловдив, Карлово, Кюстендил, Мездра, Враца, Горна Оряховица, Казанлък, Русе, Стара Загора, Велико Търново и др. Общо убити, изчезнали и тежко ранени са приблизително 9 000 души, предимно цивилно население. Напълно разрушени и опожарени са стотици хиляди сгради, между които жилищни сгради, държавни учреждения, болници, храмове, библиотеки, музеи, театри и училища. Безвъзвратно унищожени са ценни паметници на културата, експонати и документи, между които е Архивът на Българското Възраждане в Народната библиотека.
Масираните англо-американски въздушни атаки срещат твърд отпор от страна на българските военновъздушни сили. През 1943 г. България разполага общо с около 30 до 50 летателно годни самолета. 28 от най-модерните за времето си изтребители Месершмит (Ме-109G-6, известен с българското кодово име “Стрела”) са доставени през януари 1944 г. От своя страна, 15-та въздушна армия на САЩ, провеждаща операциите срещу България от Южна Италия, разполага с повече от 1200 бомбардировача (B-17 Flying Fortress и B-24 Liberator) и около 700 изтребителя.
По думите на лейтенант Стоян Стоянов, българските летци са напълно наясно какво означава такова съотношение на силите и кой ще бъде крайният победител. Въпреки това, те се бият докрай за честта на пагона и за отчеството. Летците осъзнават най-важната си мисия – да печелят време за цивилното население, докато се оттегля в скривалищата. Тактиката, която прилагат, е да разстроят и отклонят бомбардировачите от курса, и евентуално да ги принудят да хвърлят бомбите си извън целта.
Стоян Стоянов споделя, че огромните преимущества на противника не смущават никого, а бойният дух на летците е толкова висок, че не би могъл се опише с думи: «Ние защитавахме родното небе… ние търсехме битката – ние я желаехме – и всеки един от нас се опитваше да свали колкото се може повече самолети на противника». В една такава битка (1 август
1943 г.) трима български летци, водени от командира Стоянов, атакуват навлезли в българското въздушно пространство американски самолети, завръщащи се от мисия в Румъния. Свалени са пет бомбардировача B-24, другите се оттеглят. Оцелели американски летци разказват по-късно как са били нападнати и атакувани от «ненормални германски пилоти» над България, разпознавайки марката изтребители, но без да си дават сметка кой всъщност ги управлява.
На паметната дата 20 декември 1943 г. 15-та въздушна американска армия провежда четвъртата си масирана въздушна атака. Около 12:30 часа 70 бомбардировача (B-24 Liberator), и 60 изтребителя (Lockheed P-38 Lightning) се устремяват към столицата. 36 български самолета излитат от Божурище и Враждебна и засичат противника около 60 км югозападно от София. При излитането по тревога, голяма част от пилотите тръгват гладни, други успяват да вземат по няколко хапки от доставения обед (супа от стар фасул) – обстоятелство и храна крайно неблагоприятни за височинен полет, още повече за въздушен бой. «Кръв ще се лее днес», казва поручик Димитър Списаревски, който последен догонва бойните си другари. Неговият изтребител Ме-109G-2 е отказал да запали, затова се налага да се прехвърли на резервен. Списаревски, по спомени на негови другари, е бил висок, красив, силен, неустрашим и самоуверен човек с буен и непокорен нрав; възпитан в спартански боен дух и непознаващ думите отстъпление и поражение. Роден в Добрич (19 юли 1916), той е потомък на стар възрожденски котелски род.
На 20 декември, когато се натъква на два B-24 в околностите на село Долни Пасарел, Списаревски започва вихрено и ожесточено да атакува, докато не упява да простреля един от тях. Увлечен, той настига друга група бомбардировачи и се вмъква в строя на неприятеля, където го обсипват с олово. «За да избегне огневата преграда той се изтегля рязко в ляво. Но тук право пред него се изпречва едно туловище на друга крепост, която бълва огън с всичките си цеви… И от упор Списаревски изсипва последните си снаряди в нея…» (Стоян Стоянов)
Амунициите му свършват, но Димитър не напуска боя.
Американският пилот Джон Маклендън от 97-а изтребителна ескадрила, който е очевидец на събитието, разказва, че Списаревски атакува бомбардировача вертикално отдолу, насочва изтребителя си с голяма скорост и се врязва в големия самолет.
От удара следва експлозия, машината се разцепва на две и пада от 7000 метра височина, заедно със самолета на героя. Така загива летецът, който по време на своята бойна мисия сваля един неприятелски бомбардировач и пръв в авиационна история извършва таран на друг. Равносметката от този ден е 5 противникови самолета (два бомбардировача и три изтребителя) и два български (загива и поручик Георги Кюмюрджиев). 18 американски бомбардировача се отказват да продължат полета към София и поемат обратно.
Подвигът на «първата българска жива торпила» привлича вниманието на Японското посолство в София, което препраща детайли за събитието, широко отразени и акламирани от пресата в Япония. Десет месеца по-късно, започват японските атаки «камикадзе» на Тихоокеанскя фронт. Историята, обаче, помни само тях.
София посреща 1944 година с нови, още по-жестоки въздушни удари на 10 януари, 16, 17, 24 и 29 март. Дневните бомбардировки се редуват с нощни и сеят паника, смърт и разрушение. След ужасяващата атака на 10 януари, над 300 000 мъже, жени и деца евакуират града в януарския мраз само за няколко дни.
В 9.45 часа сутринта на 30 март 1944 г. е най-кошмарната бомбардировка. Небето над София почернява от самолети, които я застилат с «бомбен килим». В 10:10 часа градът е бомбардиран повторно. Във въздушния бой загиват трима български летци.
Последното масирано въздушно нападение над София е на 17 април 1944 г. Известно още като «Черен Великден», нападението отнема живота на седем български летци…
Димитър Списаревски не изгоря самотен в небосколона над София.
През 1943-1944 г. българското небе е озарявано от още много скъпи падащи звезди.
Общо двадесет и трима наши, български орли!
Те не атакуваха чуждото небе, а защитаваха родното.
Те не нападаха и убиваха цивилно население, а многократно превъзхождащ ги противник, дошъл да убива техните жени и деца, майки, бащи и братя.
Те показаха на света какво значи синовен дълг и военна чест, и как се умира достойно за народ и отечество.
Във време, когато българските военно-въздушни сили останаха само спомен от миналото, тяхната памет трябва да живее.
Камелия Попова,
преподавател по история в College of DuPage, Glen Ellyn,
и в Ново българско училище, Нейпървил
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Някои от оцелелите във въздушните битки български летци, които бранят българското небе, българските градове и села по време на Втората световна война, са преследвани после, след 9.09.1944 г., от комунистическата власт (вж. тук). Вместо да получат почит и уважение, те са подложени на репресии, обвинения, затвор от новата власт, а после намират смъртта си и дълго време над имената им тегне забрава. Но каквито и обрати да взема историята и каквито и политически режими да има в България, паметта за онези, които са рискували и давали живота да защитят живота на своите съграждани, да бранят своето небе и своята земя, винаги трябва да бъде жива.
