Разказ от Боби Кастеелс
Необичайно мека се оказа тази ноемврийска вечер. Въпреки облачното време и ситния дъжд, Манхатън ослепително грееше с целия си блясък. Сентрал парк приютяваше в причудливи сенки неоновата премяна на небостъргачите по 5-то авеню. Като празничен фойерверк проблясваха дръзките рекламни билбордове и разкъсваха на хиляди парчета черната копринена рокля на Ню-Йоркската нощ. Там, където някога се извисяваха кулите близнаци на Световния търговски център, вече изправяше снага новият гигант – Кулата на свободата. Каква ирония? Кулата на свободата за онези, които нямаха никаква свобода на избор, скачайки в отчаянието си от прозорците на онзи ад.
Мариaна потръпна и задържа дъх, припомняйки си ужаса от трагедията на 11 септември. Но Манхатън беше жив, пулсираше, танцуваше, избухваше в цветове и багри, екзалтиран и неутолим. Една огромна мелница, в която човешкият поток играеше роля на кръвна артерия и захранваше сърцето на преуспелия Мегаполис. А тя… тя обичаше самотата си и фантастичните приказки, които й „разказваше“ небесният град.
Приказките за Американската мечта, за града на необятните възможности и обещания за неземни радости и благополучие. Илюзия и холограма на виртуални реалности. Вярваше само в собствените си сили и възможности. През какво не премина, за да стигне до тук. Но не Американската мечта бе нейната цел, не несметни богатства и лесни пари. Не. Искаше да забрави. Да потъне в новото предизвикателство, в дебрите на изнурителен труд и реализация с неистови усилия – за да не мисли. За родината, за онова, което остави зад гърба си. За родния град, за несбъднатите мечти, за пропиляната любов. Да, за тази фатална и трагична любов, която я остави бездиханна и огорчена до смърт. Две горещи сълзи се родиха и намериха тихо безмълвните й устни, оставяйки соления вкус на тъгата по тях. В стъклото, на фона на късния Манхатън, се отразяваше красиво и бледо лице със застинало изражение и поглед, вперен в мрака навън. Толкова огорчена и безнадеждно отчаяна тръгна от България, за да загърби болката си. Синът й бе единствената й утеха. И отговорност, която приемаше с жертвоготовност и всеотдайност. Знаеше колко компромиси трябва да направи… но стискаше зъби и вървеше напред, заради него, заради бъдещето, колкото и неясно и далечно да беше то.
Лекарската й професия бе огромно предимство, но свързана с непреодолими бариери в непозната среда. Само тя знаеше какво й струва оцеляването и отглеждането на детето. Не, не трябва да гледа назад… а и всичко отдавна се подреди така, както искаше.
Само да не я преследваше този спомен, за ръце, които изтръгваха от тялото и ноти на екстаз и пълнота от усещане за взаимност. Устни, които изгаряха плътта й, впиваха се в акордите на сърцето и нажеженото й тяло крещеше „осанна“. Можеше да гледа без умора походката му, стойката. Цялото излъчване, което я изпълваше с гордост, че й принадлежи. Да слуша гласа му, да чувства присъствието и упойващия мъжки парфюм, носещ аромата на желание и неудържима страст. Да й казва всяка сутрин „Обичам те“. Да я прегръща дълбоко и тази прегръдка да е люлка на желанията в очите му. Остави се за миг на чувството и болката я прониза с неочаквана интензивност, преживявайки отново това така разтърсващо усещане. Раздялата. Отиде си, без да й каже и дума… все едно никога не го е имало. Мариана не разбра защо. Умът й не приемаше такава реалност. Та те бяха двете страни на една монета. Създадени да бъдат заедно. Минаха години в опити да го забрави. И го обичаше, и го мразеше едновременно. Как да си обясни постъпката му – сърцето й знаеше, че любовта му е истинска, неподправена. Нямаше как да се преструва, тя го познаваше. Предаде я… не трябваше да го обича… но цялото й същество гореше и се противеше. Господи, а когато научи истината! Не заплака, а стисна зъби, за да не позволи на болката от наученото да смете незавидните й чувства. Майка й – как е успяла да скрие, че го е молила да си отиде, за да бъде щастлива дъщеря й? Как е могла да го убеди? В онези мътни времена на зараждащата се демокрация да си бизнесмен бе, меко казано, опасно. А той беше легенда. Какво е уплашило майка й толкова, че да постъпи така? А той, сам неуверен в бъдещето, е жертвал любовта им заради безопасност. За да я съхрани, да я опази… а тя, тя го разпна милион пъти на кръста на своите съмнения.
Годините минаваха и денят, в който го откри по случайност, на хиляди километри от нейния свят, сърцето й знаеше, че е ден на възмездие. На възраждане, на химна на душите, подет от небесния глас на надеждата. Потръпна, по тялото й се разля онази позната сладост от докосването му, която още я караше да се чувства жена с главна буква.
Социалната мрежа й даваше възможност да го наблюдава отдалече, без да се открива. И колкото повече го преоткриваше, толкова болката нарастваше осезаемо. Сега ги делеше огромно разстояние и печатът на отминалото време. Непреодолимо, за съжаление. Като остатъчен вкус от глътка старо вино, която гали небцето и възбужда сетивата. Радваше се на успехите му, галеше без да докосва любимите черти, подчертани от благородството на възрастта, и отново мечтаеше.
Наблюдаваше децата му и в нея се породи неусетно желанието да разкрие своята поява, да му каже, че знае истината… да изкрещи „Ето ме“. Защо не сподели с мен, защо ме изостави? Така мина година и половина, до тази вечер… когато с един жест реши да погребе своето минало, тази съвършена и незавършена любов, превърнала душата й в пирамида на очакване. Изтри си профила в социалната мрежа, за да прекъсне изкушението, да го изтръгне от спомените… и затвори бавно лаптопа. Нека сенките на спомените останат там, където им е мястото – в миналото. Животът навън имаше своя ритъм, динамичен, вълнуващ и неочакван.
Някой почука на вратата. Мариана се откъсна бавно от прозореца на своите видения и отвори вратата. Очи в очи, той стоеше там… ням от вълнение, стиснал здраво дръжката на куфара си, а посребрените слепоочия страшно му отиваха. И колко прав е бил Галилео Галилей… Светът все пак се върти в азимута на мечтите ни.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
