Философите твърдят, че човек може винаги и при всички обстоятелства да запази душевното си равновесие. Станало е нещастие, починал е скъп роднина или приятел – ти се вълнуваш, плачеш, изпадаш в отчаяние и като че ли няма средство и начин да си върнеш спокойствието. Но това според тях е само привидност. Опитай се да помислиш. Какво би казал, ако почине родител на съседа ти? Би казал, че това е напълно естествено. Всеки човек, рано или късно, умира. Това е природен закон. Защо тогава толкова се вълнуваш и си така безутешен, когато твой близък е умрял? Като си помислим, разбираме, че смъртта на нашия близък е толкова закономерна, колкото и тази на всички останали хора по света. И няма причина да се разтройваме повече, отколкото, когато наш близък е починал.
На пръв поглед тези разсъждения са безукорни. Но те могат да бъдат и преобърнати. Можем да кажем – бащата на съседа умря и аз съм напълно безучастен. Правилно ли е обаче? Ако беше умрял моят баща, щях да изпадна в отчаяние. Защо тогава смъртта на чуждия човек не ме угнетява? Заблуда ли е това? Трябва ли да скърбя за смъртта на първия срещнат човек, колкото по повод смъртта на роднините и приятелите си? Да сравним двете предположения – кое от тях е по-логично и последователно? Ясно е, че и двете са еднакво добри, а философите предпочитат първото, не защото то е разумно, а защото е по-вярно и по бързо ни довежда до състояние на невъзмутимост. Да установим, че светът е сам за себе си, както и човекът е сам за себе си. След като баща ни е умрял, трябва прекрасно да разберем, че всички външни събития, намиращи се извън нашата власт, не бива да ни занимават, ако не искаме да станем роби на неподвластни събития. Това е и основният смисъл на разума, показващ пренебрежението си към света, над който нямамe власт, но и на който не иска да се подчини. Ако разумът е основната ни цел, би трябвало да сме равнодушни към всичко – както към собствената си скръб, така и към чуждата.
Но можем да минем и без тези разсъждения, и без разума. Направо да заявим, че не искаме нищо да има власт над нас. Не искам да се радвам на случайния успех, не искам да скърбя и от случайната мъка, а да имам силата да се смея и скърбя не, когато съдбата реши, а когато самият аз пожелая. Именно за това религиите и мъдреците говорят толкова много за тленността на всичко земно. Едно от основните им послания е „Имам, а не съм иман”, т.е. „Аз имам нещата, а не те мен”.
Разумът е на тяхна страна толкова, колкото и на противниците им. Но колко бързо тяхната решителност ще се разколебае, ако изведнъж осъзнаят, че е по-добре да бъдеш последният слуга в този светъл свят, създаден от Бога, отколкото цар в света на сенките. Тогава, сбогом на всички разсъждения, доказателства и основания на разума. И тогава ще обикнем божествения промисъл повече, отколкото хармонията и реда, измислени от хората.
Светослав Атаджанов
