.
Замръквам по пътища кални.
Осъмвам по стръмни пътеки.
Вървя, а краката ми в рани.
Не срещам по пътя човеци.
Очите ми – толкова тъжни…
Сълзите пресъхнаха вече.
Плаках милиони години…
Плаках от много далече.
Душата ми майсторски зида
надгробния камък във мене.
Стрелките тиктакат към края
на моето бъдещо време.
Отново погребах в сърцето
и тази любов неразбрана.
Ако така продължавам, накрая
от мене какво ще остане?!
Животът закърпени спомени,
върху болното тяло облече.
От толкова мъртви любови,
приличам на гробище вече!
Емил Стоянов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
