Кончаловски за новия си филм „Рай“ и за Путин

Андрей Кончаловски: Путин е най-големият европеец в Русия. Западът обаче ни отблъсна – защото ние не сме им нужни силни, нужни сме им огънати като по времето на перестройката: възхитителна страна, пълна с мръсотия и със слаба армия

Интервю на Кончаловски за руския сайт Мeduza.io

Източник на текста на български: Рloshtadslaveikov.com

Докато Никита Михалков се възхищаваше от Путин, брат му Андрей Кончаловски бе сред най-безмилостните критици на системата и Русия. Но това беше през 2014-а. По онова време той негодуваше, че в Русия има между 2 и 5 млн. безпризорни деца (след Втората световна война те са 700 000). А в Китай при население 1,4 млрд. бездомните са 200 000 – 100 пъти по-малко в сравнение с руските. Това, че Русия е на първо място в света по осиротели деца, за него бе „криминално престъпление“.

Тогава Кончаловски говореше против съдебната система, докарала се дотам, че „срещу загиналия в затвора юрист Магницки бе възбудено наказателно дело – тоест решили да съдят мъртъв човек, който, естествено, не може да се защити. В Европа подобен инцидент се е случил за последно през XVII век, когато изровили от гроба Кромуел и го „обесили”.“

През 2014-а Кончаловски пишеше, че „Кремъл само се преструва, че се бори с корупцията, уволнява десетки генерали от милицията, чиновници от средния ешелон, губернатори. Той великодушно заменя разстрела със „заслужен отдих” в Дубай и Лазурния бряг. Наистина ли властта смята, че с такива способи ще се пребори с корупцията?“.

И изобщо не виждаше в Путин лидера, от който се нуждае Русия „… да има смелостта на Петър Велики, за да каже на хората думите, които отдавна не са чували. Това ще е горчивата истина, че Русия не може да върви напред, защото не иска да разбере до каква степен се е сринала в своето цивилизационно развитие спрямо Европа“.

Светогледът на големия режисьор претърпява необичайно голяма промяна през последните 3 години. Особено видима тя е в интервю пред руския сайт „Медуза“, пред журналистката Катерина Гордеева  Повод за разговора е новият филм на Кончаловски „Рай“ – разказ за съдбите на трима герои по време на Втората световна война – руска участничка в Съпротивата, френски колаборационист и германски офицер от СС, излиза на 19 януари.

– „Рай“ ме впечатли изключително много. Разбирам зрителите във Венеция, които станаха на крака, за да го аплодират.

– Благодаря.

– Сред организациите, които имат отношение към създаването на „Рай“, е и Министерството на културата на Русия. Мисля си, че за тях това е много добра инвестиция. Никога досега пари, предназначени за пропаганда, не са били харчени така умно: по европейски, блестящо направен филм, разказващ на света колко важна и велика е руската идея. Такъв ли бе първоначалният замисъл?

– Мисля, че за Министерството на културата ще бъде ласкателно да чуе вашето мнение. На мен ми е трудно да разсъждавам в такива категории и да говоря за някакви интереси. Все пак, когато пристъпваш към материала, е трудно да преценяваш основанията, които ще се появят в процеса на неговото създаване. Не смятам, че подхождайки към едно произведение на изкуството, можеш да изхождаш от някакви интереси, освен от желанието да съзреш онова, което се е „присънило“ на художника. Нали не питате композитора например каква идея е искал да вложи, в какво се е опитвал да убеди света, защото музиката – това е музика.

Изкуството налучква пътя в абсолютна тъмнина

– И това никога не е пречело на композиторите да се изказват творчески по различни актуални – в това число и политически – въпроси. Но сега става дума за „Рай“. Филмът ви засяга няколко много болезнени теми накуп: Холокоста, Френската съпротива, предопределеността на руснаците като спасители и освободители на цялото човечество.

– Всичко, за което говорите, е крайният вече резултат от филма. В началото такава задача не може да бъде поставяна. Процесът на създаване в определен смисъл представлява налучкване на пътя в абсолютна тъмнина.

В тъмното може да се натъкнеш на темата. А каква е темата? Това не е Холокостът, не е съдбата на французина, на германеца или на руската жена. Темата на „Рай“ е универсалността на злото и неговата задължителност. Замисълът, разбира се, започва от някакви по-прости, материални неща; от детайли и следи от различен род. Всичко това израства в определен конгломерат от идеи, истории и проблеми. Едното се напластява над другото. Или не се напластява… и тогава художникът може само да признае своята грешка.

За мен „Рай“ е много важен опит в разсъжденията за амбивалентността на злодеянието – тази тема е малко по-различна от темата за Холокоста. Не е задължително злото да бъде въплътено в образа на чудовище. Това може да бъде умен, образован, талантлив човек…

– Обичащ Чехов…

– Да, обичащ Чехов, аристократичен, красив, удивително завършен човек. За мен е много важно, че той стъпва в мътната река на злото и течението го понася. В този смисъл много ми подейства романът „Доброжелателите“ на Джонатан Лител, който ми попадна точно когато се готвех за „Рай“. Изпитах огромно удоволствие от него, буквално го изгълтах от всичките му страни.

– И може би още „Баналността на злото“ на Хана Аренд?

– Не, това не съм го чел. Също така голямо впечатление ми направи книгата „Да кажеш на живота „Да“: Психологът в концлагера“ на Виктор Франкъл (австрийски психиатър, три години от живота на когото минават в Освиенцим).

Ако бъда честен, никога не съм имал желание да теоретизирам смисъла на произведенията си. Има обаче едно нещо, което е изключително важно, изключително ценно според мен в „Рай“: през половината от времето тримата герои говорят директно със зрителите – под формата на монолози. Монолозите за мен са най-достойното за уважение в този филм. Ако ги нямаше тях, нямаше да го има и филмът. Щеше да има някакъв друг филм.

– Монолозите – във вида, в който ги виждаме – режисьорско решение ли бяха, или всичко бе измислено още в началото на етапа „сценарий“?

– От самото начало. Понякога ми е минавала безумната идея да оставя във филма само монолозите. И толкоз. Най-интересното във филма е изповедта на тези три човешки същества. Оказва се, че може и така. Никога не съм помислял.

– Филмът показан ли е вече във Франция?

– Още не.

– Каква реакция очаквате, като знаете например какви проблеми имаше Александър Сокуров с неговия „Франкофония“, който също засяга темата за Съпротивата и колаборационизма: МВнР на Франция бе против показването му в Кан, Министерството на културата и даже Лувърът едва ли не отрекоха лентата. Стана ясно, че французите не са напълно готови да обсъждат тези теми със странични хора.

– За съжаление още не съм гледал филма на Сокуров, но много съжалявам, че журито се отнесе така с него във Венеция („Франкофония“ участва в конкурса през 2015 година, но не получи основните награди – б. а.). Много несправедливо. Убеден съм, че всичко, което Сокуров прави, задължително е кинематографично произведение. Не кинце, а кинематография – в смисъла, в който го разбираше Робер Бресон.

Колкото до французите, при тях по правило има цензура. Знам го, защото съм се сблъсквал с това. Навремето се опитвах да снимам там филм за арабин, който става джихадист. Идеята е проста: живеейки заедно с французи, можеш да станеш джихадист. Такова нещо там обаче не може да се снима – защото има цензура.

Второ, на французите им е крайно неприятно да се ровят в собственото си минало. И решението на Дьо Гол да закрие за 60 години всички дела на колаборационистите е съвсем правилно. Архивите се отварят едва сега, когато всички те са починали. Знаете ли защо Дьо Гол е взел това решение? Защото е разбирал, че не бива да се всява разкол в обществото. Половин Франция са били колаборационисти, ако не и по-голямата й част.

– Наистина ли смятате това за правилно? Тоест, ако пренесем нещата на руска почва, бедата не е, че през 1991 г., по времето на разгрома на КПСС и разпада на СССР, нямаше лустрация, а в това, че изобщо се заговори истината за тези, които са пращали хора в лагерите, за доносниците и убийците?

– Всяка история има амбивалентна същност и много по-дълбоки причинно-следствени връзки от простия сбор от злодеяния на някакви мерзавци. Всъщност за това е и филмът ми.

Що се отнася до разгрома на КПСС, това не бива да се нарича успешно политическо решение. Не бива да се забравя, че комунистическите идеи представляваха въплъщение на стремежите на голям брой хора. Тези хора вярваха в тях ревностно и искрено. Аз дори смятам да направя филм за секретар на низова партийна организация по времето на отдавна забравена година на миналия век.

Това са били нормални, честни хора. Разбира се, имало е неща, които не ги устройват, но през 60-те години на ХХ век – след десталинизацията – не са настъпили добри за тях времена. Не са можели да правят нищо срещу, така да се каже, логиката, възникнала по времето на хрушчовизма, но те не са мечтали животът и идеалите им да бъдат заливани с мръсотия.

Настъпва друго време: всички идеи, в които са вярвали хората, биват опорочени; всички грехове и отговорности, които са били длъжни да понесат започналите десталинизацията, се струпват върху Сталин. Е, и какво по-нататък? Какво, нима всички са станали добри? Престанали са да вършат гадости във входовете? И са спрели да изхвърлят боклука си през прозореца? Извинете, но това е смешно. Манталитетът на народа не се променя покрай това, че изведнъж някой решава да сложи край на миналото. Освен това е невъзможно то да свърши. Вземете за пример Китай: култът към Мао Дзедун никога не бе развенчан, а страната се движи напред.

И бизнесът, и свободата не са нужни на по-голямата част от руснаците

– На мен не ми се ще да взимам за пример Китай и да живея като в Китай. А на вас?

– Не ви предлагам да живеете в Китай, а политическите проблеми да се решават такива, каквито са. Да се реши политически проблем в архаична страна е съвсем различно от решаването му в Югославия или някъде другаде в Източна Европа.

– Казвате ми, че живеем в архаична страна?

– Струва ми се, че огромната част от нашата страна живее в архаична ценностна система. У нас езичеството е преплетено с комунизма, а комунизмът – с православието. И което и да е правителство на Русия, включително сегашното, е правителство на една социално ориентирана държава.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че то се чувства длъжно да храни хора, на които не им се работи, които не искат да печелят и напълно се задоволяват с малко. Трудно е да се наложи на хора, които не искат да се занимават с бизнес, да го правят въпреки волята си. Проблемът не е в това, че някой не дава на някого нещо, а в това, че руският човек не се нуждае от въпросното нещо. И бизнесът, и тази прословута свобода не са нужни на по-голямата част от руснаците. Щом „трябва“, ще стоят кротко като агнета. Свободата не се дава, тя се взема! А на хората това не им е необходимо. Надявам се разбирате, че ние двамата с вас говорим за нацията, а не за гражданите в границите на Садовое кольцо.

– Изглежда ми доста рисковано да се решава за цялата нация.

– Да се решава е трудно, но да се разбира е необходимо. Трябва някак си да проумеем къде живеем и в каква посока си струва да гледаме. Не можем да променим националния манталитет, без да го познаваме.

– Това прилича на трансформацията на реториката на Путин, който в началото на управлението си заставаше зад европейските ценности, зад Русия като част от Европа, после все по-малко и по-малко говореше за тях, а сега изобщо не говори.

– Според мен вие възприемате неправилно случилото се. Русия действително се опитваше да се влезе в европейския ареал. Такава бе идеята на Путин, който, разбира се, по своите убеждения е най-големият европеец в страната. Западът обаче отблъсна Русия, отблъсна Путин – защото ние не сме им нужни силни, нужни сме им огънати като по времето на перестройката: възхитителна страна, пълна с мръсотия и със слаба армия. Путин разбра това. И не му остана друг изход, освен да изгражда армията и да търси съюзници на Изток.

– На вас харесва ли ви това преобръщане?

– По-рано аз бях западняк и също мислех, че Русия има само един път – на Запад. Сега се убедих, че нашият път не е този. Слава Богу, че движейки се в тази посока, силно изостанахме. Защото Европа е на границата на катастрофата – това, струва ми се, е съвсем ясно. Причините за катастрофата, както се оказа, са в това, че правата на човека не бива да се поставят на първо място. Правата на човека могат да бъдат разглеждани единствено в съответствие с неговите задължения. Те се отказаха от традиционните европейски, а значи християнски ценности.

– Наистина ли смятате, че Владимир Путин е европеец?

– А на вас не ви ли изглежда така? Най-вероятно защото не анализирате цялата траектория на неговото президентстване. Да – и според умствения си багаж, съдейки по опита си в чужбина, аз мисля, че когато Путин оглави страната, той имаше определени идеи, които под натиска на външни и вътрешни обстоятелства се видоизмениха много. Той застана начело на една абсолютно разрушена страна и се наложи да управлява гигантска архаична маса от настроени враждебно към държавата хора, изграждайки система от приоритети. Усилията му бяха насочени преди всичко към предотвратяване на разпада. Лично аз изобщо не мога да си представя как му се удаде всичко това.

Путин – като западен човек, като човек, който прекрасно владее немски и познава световната култура – разбира се, хранеше илюзии, че Русия трябва да се върне в Европа. Но в Европа му казаха: „А кой сте вие въобще? Не сме ви очаквали“. И Мюнхенската му реч е резултат от колосалното разочарование на Путин от своите идеи по отношение на Европа и разбирането, че се налага да се живее в онази част от света, която още е далеч от гражданското общество. Това са все изключително сложни проблеми извън пределите на Садовое кольцо, които ние с вас, живеейки в неговите граници, не виждаме. Да се ръководи държавата без такова разбиране е невъзможно.

– По моята логика след това „разбиране“ идва желанието за „просвещаване“. И тук вече възникват въпросите към вас.

– Какво имате предвид под „просвещаване“? Ограмотяване? Проблемът е, че все едно мисленето ще остане архаично, в границите на „който не е с нас, е против нас“, в границите на бялото и черното. Модернизацията на средствата за общуване променя скоростта на общуването, но не и нивото му. Моят извод не ви харесва: ние не сме и няма да бъдем Западна Европа – не е нужно да се стараем.

– В кой момент осъзнахте това? По какъв начин настъпи тази промяна: до определен момент вие бяхте за мен много близък с духа на Кончаловски…

– …а кога станах Михалков?

– Да. Благодаря, че сам го казахте.

– Мислещите хора нерядко променят своята гледна точка. Не се променят само идиотите. Много силно ми повлия животът ми в Кенозеро, където снимах „Пощальонът“. („Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“, филм на Андрей Кончаловски от 2014 година – бел. авт.). Животът с хора, които са хармонични във всичко, което правят, които не се интересуват нито от Владимир Путин, нито от Владимир Познер, нито от „разплатата за миналите грехове“, въобще от нищо подобно на нашия забързан живот. Те живеят в пълна архаика, в някакъв удивителен свят на своята шекспировска хармония. Или даже антична трагедия.

– В какво се проявява това?

– Те не се стремят към нищо. Не можеш да ги впишеш нито в капитализма, нито в частното предприемачество. Естествено, там има такива, които ги наричат „твърди, строги, решителни“, но това не е отговорна буржоазна класа, динамична и отговорна за страната си. Ние никога не сме имали и все още нямаме буржоазия. И това е още един проблем на руската история – той не бива да се пренебрегва.

Милиони руснаци не са граждани, а население

– Излиза, че по-рано сте били либерал, а после сте слезли при народа и сте се върнали оттам съвършено друг човек…

– Не се правете на толкова наивна. Защо опростявате така нещата? Заснел съм три филма в руско село, живея в тази страна и познавам народа си – очевидно по-добре от вас, дори само заради това, че съм с 40 години по-възрастен.

Постепенно се убедих, че за да се промени страната, е необходима промяна на манталитета. А за да се промени манталитетът, е нужна промяна в културния геном. За да настъпи промяна в културния геном, трябва първо да се раздели на съставните му части заедно с най-великите руски философи – тоест да се разбере причинно-следствената връзка, която в нашата страна до ден-днешен не е проучена. Едва тогава можем вече да решим накъде да вървим.

Наивно е да се мисли, че всеобщата грамотност ще промени човека. Например в Русия представата за бизнес е, че това е варварство. От Садовое кольцо това не се вижда, но е факт. И още. Там, зад Садовое кольцо, отвъд Москва – хората имат съвсем други ценности: те искат държавата да ги остави на мира. Което означава, че те не са граждани, а население. Милиони руснаци представляват това население. За какви граждански инициативи говорим?

– На мен ми се струва, че населението се превръща в граждани, благодарение на просвещението.

– По какви въпроси искате да просвещавате?

– Минимум по въпросите за собствената ни история. 60 години след XX конгрес на КПСС в Русия строят паметници на Сталин. А въпросът какъв е той – кървав диктатор или ефективен мениджър, е все още предмет на обществена дискусия.

– Обсъждането на Сталин, Ленин или даже на император Александър няма никакво значение. Ако искаме да мислим как да вървим напред, преди всичко трябва да разберем що за културен код има руската нация. Всичко наоколо се променя и само той не се е променил за последните хиляда години.

Руското съзнание е селско, с добуржоазни ценности 

– Що за културен код е това?

– Нашето съзнание е селско. Руският човек притежава добуржоазни ценности: „моята риза по-близо до тялото“, „не ме пипай и аз няма да те питам“, „ох, за какво ми е да ходя на избори; обаче ще се наложи да отида, защото ще дойдат и ще ме хванат, а отгоре на всичкото ще ме и накажат“. Селското съзнание представлява липса на желание за участие в обществото. Всичко, което е извън границите на семейството, в най-добрия случай предизвиква равнодушие, в най-лошия – враждебност.

Възникването на буржоазията в Европа поражда републиканското съзнание. А републиката – това е общност от граждани. В Русия републиканско съзнание е имало всичко на всичко в два града – Псков и Новгород. Толкова – никога и никъде другаде. Впрочем и тази люлка е задушена.

Съжалявам, че в Русия няма цензура

– Във вековете традицията на „задушаване“ по правило е най-внимателно съблюдавана в нашата страна. Колчем нещо ново, свежо надигне глава, и веднага се чува звънка плесница: там не ходи, не експериментирай с онова, не наранявай чувствата на този или онзи. Живеем във времето на ренесанса на доносите и тържеството на цензурата.

– Честна дума, тръпки ме побиват от мислите ви. Съдейки по думите ви, вие не знаете какво представляват истинската цензура и доносничество. Лично аз съжалявам, че няма цензура. Цензурата никога не е била пречка за създаването на шедьоври. По времето на Инквизицията Сервантес е творил шедьоври, Чехов е писал в проза всичко, което не може да се напише в пиеси заради цензурата. Какво си мислите – че свободата създава шедьоврите? Никога. Ограниченията създават шедьоврите. В творчески план свободата не дава нищо на художника. Покажете ми тези тълпи от гении, покосени от цензурата! Ами няма такива.