.
Американското списание Military History направи изненадваща публикация в януарския си брой от 2017 г. с материала Nor Prayers for Mercy – посветен на потушаването на Априлското въстание и написан от Ричард Селсър, професор по история в Тексаския Weatherford College.
Материалът на Селсър е рядък пример от западната историография в по-ново време, който за пръв път открито поставя въпроса за геноцида над българския народ под османско владичество и подробно раглежда Баташките събития. За съжаление, обаче, това обнадеждаващо начало е помрачено от непознаването (или игнорирането) на български източници и историята на българската национално-освободителна революция. Като се изключат Баташките събития,предадени сравнително точно по описанията на Макгахан, статията представлява един «миш-маш» от дати, имена и събития, хронологическия ред и смисълът на които е предаден подвеждащо и недотам добросъвестно.
От гледна точка на историка, запознат подробно с темата, правят впечатление редица неточности и сериозни грешки, както и ироничния тон, прокрадващ се на моменти в материала. Така например, коментират се „серията от аматьорски грешки“ на апостолите, а самите апостоли се представят като водачи без всякакъв организационен опит и умения. Според автора, «най-практичен» от тях бил Георги Бенковски, апостол на Четвърти революционен окръг.
Тенденциозно се цитират неговите „последни думи“ след потушаването на въстанието, като последната им част за Русия липсва. (Според Захари Стоянов, Бенковски, гледайки пламъците на горящото Панагюрище от връх Лисец в Средна гора през сълзи на очи изрича: «Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия – нека тя заповяда!») Вмъкнато е и неуместно сравнение с Патрик Хенри, герой от Американската революция, като е подчертано, че думите на Бенковски «не могат да се мерят» с безсмъртния израз на Хенри «Give me liberty or give me death!”. Въпреки този «недостатък», авторът отбелязва, че Бенковски загинал като „мъченик“.
Друг сериозен проблем е, че разглеждайки историята на Априлското въстание, Селсър го оценява като «резултат от философското и политическо влияние на Гръцкото въстание от 1821 г.» Така събитието се изважда от контекста на българската национално-освободителна революция и неговото избухване се представя само като плод на чуждо влияние. За съществуването на организирано българско национално-освободително движение не е отделен нито ред; нито дума за неговия родоначалник Георги Раковски и за етапите, през които минава движението докато се стигне до идеята на Васил Левски за всеобщо въоръжено народно въстание. Ключовото значение на дейността на Васил Левски и създаването на Вътрешната Революционна Организация (ВРО) са също пропуснати. На самият Левски е отделено половин изречение – той е споменат мимоходом като част от обяснението защо водачите на Априлското въстание са се нарекли „апостоли“. Представен е само като „някогашен православен монах“ и „революционер основоположник“ (неясно на какво), когото османците заловили и екзекутирали през 1873 г.
Част от проблематиката на статията засяга и въпросът за създаването, ролята, функциите и лидерите на Българския Централен Революционен Комитет (БРЦК). Според автора, БРЦК е създаден през май 1872 г. в Букурещ «с благословията и негласната подкрепа на Москва». Отбелязано е, че «евентуално» БРЦК избира Христо Ботев – «привърженик на Марксизма» – за свой лидер. Ботев е представен като «повече интелектуалец, отколкото фанатичен революционер», а също и като «номинален водач на Априлското въстание». В същото време, БРЦК установява главната си квартира в Гюргево и апостолите-аматьори започват усилена подготовка на въстание.
Така представен, подобен хронологичен ред на събитията е, меко казано, подвеждащ. Без да навлизаме с подробности в историята на БРЦК ще отбележим, че комитетът е основан през 1869 г. в Букурещ под председателството на Любен Каравелов като чисто българска инициатива на така наречените «млади» емигранти (т.е. кръгът около Каравелов) в Румъния. Съществуването на комитета не е «благославяно», нито подкрепяно морално или материално от чужди правителства, още повече от Русия. Ролята на БРЦК е да ръководи освободителното дело, като състави план за въстание и работи за осигуряването на оръжие и пари, а програмата му от 1872 г. поставя като своя единствена цел «да освободи България чрез революция, морална и с оръжие». Подобно на самото ни революционно-освободително движение, и БРЦК изживява идейна и организационна еволюция, в резултат на която възприема идеите на Левски и работи тясно с него и ВРО в България. След смъртта на Левски и разкритията в организацията, БРЦК преживява тежка криза, която евентуално довежда до оттеглянето на Каравелов през лятото на 1875. Едва на 12 август 1875 г. Христо Ботев е избран като подпредседател на БРЦК (председател е Димитър Ценович), но месец и половина по-късно Ботев подава оставка и напуска редовете му. След провала на Старозагорското въстание през септември 1875 комитетът де факто престава да съществува, а най-радикално настроените революционери се събират в Гюргево и начертават план за въстание (без участието на Ботев!). В този смисъл, да се говори за Априлско въстание с «номинален водач» Христо Ботев, би означавало да се напуснат рамките на историческата действителност такава, каквато документите я представят.
Въпреки че става дума за четири революционни окръга в статията, разказът следва основно репортажа на Макгахан за събитията в Батак. Мимоходом са споменати само Копривщица, Перущица и Брацигово, а събитията в останалите революционни окръзи са игнорирани. Фокусът е поставен върху ужасите на потушаването, с които е свързан и сензационния имидж на корицата с гръмката фраза-въпрос «Лицето на Злото?» и нейния отговор «Османският варваризъм, изобличен след клането в Батак». Тази тема е продължена по-нататък в статията с подробно описание на зверствата на башибозуците в Батак, като дори се стига до индиректно сравнение на Ахмед ага Барутанлията с дявола. Интересно е да се отбележи и това, че според автора, възмущението на Макгахан като очевидец на последствията било толкова голямо, че той «напълно забравил професионалната си обективност» и изобличил директно Османското правителство.
«Bulgarians fortunate enough to have escaped Batak before the bashi-bazouks’ arrival watch as their
town goes up in flames»
Най-странната и недопустима грешка, обаче, е обяснителната бележка към картината на Антони Пьотровски „Баташкото клане“ публикувана на стр. 25, която гласи: „Българи, имали късмета да избягат от Батак преди пристигането на башибозука, наблюдават пламъците на горящия си град“. Картината всъщност изобразява начинът, по който художникът си е представил разорителите на Батак, прочитайки репортажите на Макгахан близо две десетилетия след събитието. Група башибозуци, стоящи или насядали около телата на мъртвите си жертви, наблюдават горящия в далечината Батак. И двата бряга на реката са осеяни с мъртви полуголи и голи женски тела, а в долния ляв ъгъл на картината две мюсюлмански жени претърсват дрехи за ценности. Неясно защо, името на картината, художника, и датата на създаване, не са отбелязани.
Накрая, цитираната от автора цифра на убитите българи е «над 15 хиляди», докато българските източници привеждат цифри от порядъка на приблизително от 30 до 40 хиляди жертви (общо убити, ранени, отвлечени и малтретирани) предимно жени, деца и старци.
В случая би трябвало да се има предвид, че авторовата статистика е вероятно повлияна от доклада на тогавашния Американски консул в Константинопол Юджийн Скайлър, който придружава Макгахан по време на разследването. В своя доклад обаче, Скайлър прави две много важни уговорки – първо, че е се е придържал към най-ниската възможна статистика за броя на жертвите; и второ, че тази цифра се отнася само за селищата на Четвърти революционен окръг (т.е. за районите на Пловдив и Пазарджик).
Предоставям останалото на читателския прочит и оценка, както и на подобаващата реакция от страна на българската историческа наука.
Камелия Попова,
преподавател по история в College of DuPage, Glen Ellyn
и Ново Българско Училище, Нейпървил
