Тракийска култура на Апенините. Връзки между българи и италианци

Етруските, живели в северозападна Италия, са потомци на траките. В над 10 хиляди надписа, некрополи, останки от градове и произведения на изобразителното изкуство в Италия се крият доказателства за специалната роля на траките. Проф. В. Д’Амико прави връзка между етруския бог Тина или Тана и Танри – Тенгри. Река на около 30 км от сегашното селище Челе ди Булгерия носи името Танагро. Богинята-майка от Рокаглориоза дава безсмъртие чрез таен знак. В Рокаглориоза, където са намерени две тракийски погребения, най-вероятно е имало втора българска преселническа вълна. Тракийският култ към трите нимфи, изобразявани в поза на мистично хоро, става по-късно един от основните сюжети на италианското Възраждане.

.

Съвместно изследване на
Елица Димова – България и Тотка Тодорова – Италия

Връзките между българите и италианците са свързани с общ тракийски произход, който се вижда още от първите племена, населили Апенинския полостров.

Почти всичките родове имат доказуема връзка през вековете.

Неведнъж е ставало дума, че етруските, живели в северозападна Италия, са потомци на траките, но за санитите и луканите, които са на юг, се знае твърде малко. Ето някои интересни сходства, които са твърде очевидни, за да са случайни. Името на санитите е близко езиково до синтите, тракийско племе, населявало Балканите и по-специално България. За да разберем защо нашите предци са се делили на толкова много кръвни връзки с различни имена, е необходимо да вникнем в техните представи за света.

Всъщност устройството на тракийския съюз било на равноправни начала, като всеки род имал име, което съответства на неговото административно, професионално и религиозно предназначение. При определени обстоятелства, например при преселение или дори преминаване от другата страна на дадена река, усядането е било записвано чрез именната система. Това се отразявало чрез отнемане или придаване на дадени звукове. Езикът на траките е бил свързан с религиозното съдържание на обредността, подчинена на космически и етични закони. Племената са оставяли следа за своите преходи, живот и битки.

За да проверим тази теза, ще последваме прехвърлянето на топонимите от български градове и местности към Западна Европа и по-специално Италия. Веднага намираме съвпадение в името Миза̀но Адриатѝко, на италиански Misano Adriatico, на местен диалект Misên. Мизен е град и община в Северна Италия, провинция Римини в регион Емилия-Романя. Той е разположен на Адриатическо море. Името е почти идентично с името на траките – мизи, за които има определени не съвсем точни сведения в италианските извори, че са дошли от Мала Азия.

Ако сходството беше единичен факт, можехме да го пропуснем, но подобно название се намира в залива на град Неапол. Капо Мизено или Нос на мизите отново напомня за италианската древност и корените на специфичната тракийска култура.

В “Животът на Тезей” Плутарх ни съобщава, че мъжете от племето абанти, живяло по български земи, бръснели косата си на темето, като я оставяли да расте свободно в тилната част на главата. От извора разбираме, че тази прическа е характерна и за мизите. Така става ясно, че мизите от Италия имат нещо общо с тези от България, както и, че са сродни на абантите. Както ни е добре известно, подобна прическа са имали и българите. Все повече извори потвърждават, че населението на Балканския полуостров е било хомогенно и че траките всъшност е друго име за българите.

В земите около Тиренско море са живели етруските, които италианските учени смятат за потомци на троянците. Тукидид нарича пеласгите тиренци. Хеланик от Лесбос (V в. пр.н.е.) казва, че тиренците се наричали по-рано пеласги. Те били прогонени от гърците и след като се заселили в Италия, приели името етруски. Това съобщават и др. гръцки автори като Тукидид, Страбон. Те твърдят, че 17 поколения преди Троянската война (1184 г. пр.н.е.) пеласгите са се преселили в Италия (около 1750 г. пр.н.е.). В „Илиада” от Омир се споменава, че като съюзници на троянците срещу гърците са воювали пеласги.

Eтруските са били наричани тирени или тирсени, кръстени на морето срещу земите, които обитавали. Според картата, mar Tirreno се простира от Тоскана до Сицилия. Следователно „италийският ботуш“ от коляното до върха на пръстите е бил населен с един и същ народ.

Според други източници, тирените или тиренците, от които произхожда и Питагор, са дошли наистина от град Тир. Бащата на Питагор Мнесарх, трак-тиренец, се заселил на остров Лемнос. Самият философ е роден на о. Самос. Той е голям последовател на Орфей и Хермес, а траките извеждат своя произход именно от Хермес. Порфирий Малх, живял през 3-4 в. пр. Хр. съобщава, че Питагор бил от тиренците-тирсени, населили островите Лемнос, Имброс и Скирос, които преди това били обитавани от пеласгите от Тракия. Родният му остров Самос е известен с култа към пеласгийската Хера. А от Херодот разбираме, че родният на Питагор Самос участва в съюза на дванадесетте йонийски градове, които образуват съюз. Според тази генеалогия на тиренците те са пеласги и на италианска земя са наречени етруски.

Племената, обитавали гранични територии с етруските, се наричат санити и лукани.

Според исторически източници, санитите са граничили на север с етруските, а на юг със своите родственици луканите, който после се превръщат в калабрийци. Областта на античните лукани днес се простира на територията на регионите Калабрия, Пулия и Кампания, където има следа от българите в названието на село Челе ди Булгариа.

Санитите са народ, обединяващ четири племена. За обитаващите сорентинския полуостров Санити Аекуи можем да добавим още, че те са имали пристанище, запазено и до днес като рибарско селище, наречено Марина д’аекуа. На север от тях в планините  около град Авелино са обитавали санитите ирпини, избрали вълка за свое свещено животно. В този район се намира едно селище, наречено Лиони или Лъвовете.  Върху фасадата на камбанарията на старата църквата е вградена малка плочка с изобразен на нея конник, която е идентична с многобройните открити у нас оброчни плочки на тракийския Херос.

Градчето Бояно, намиращо се в подножието на планината Матезе, е било столица на санитите пентри. И днес гербът му носи символа на бика. Връзката на този народ с обитателите на Балканския полуостров се потвърждава от намерената в с. Бояно стела, на която освен бик и розета – атрибути на Богинята-майка, е изобразен и тракийският триглиф, който познаваме от храмовете в Старосел, Свещари и др.

На източното крайбрежие на Апенинския полуостров на границата с Етруските са земите на Санитите пичени. Те са построили своя главен град Асколи Пичено на място, където няколко реки се вливат една в друга и образуват по учудващо странен начин трираменна схвастика.

В близост до града, в землището на Кастел Трозино, в ранносредновековен некропол е открит гроб на воин, който е носил колан с изображението на родовия знак Дуло.

Но нека да се взрем и в други факти, които показват връзка с тракийската култура. В края на II хилядолетие пр. н. е. в Италия се заселва една група, смятани за италийци племена от оскийско-умбрийски клон, наречени сабини, херники, екви, самнити. Те се разпростират в северната част на полуострова и земите край Апенините. Начало на I хилядолетие пр. н. е. се появява т. нар. култура „Виланова”, която има пряко отношение с тази, намерена по поречието на Дунав със същото име. Това се приема и като втора вълна на преселение. Откритите надгробни могили в средата на XIX в. около селището Виланова край Болоня дават названието на цялата култура. През първото хиладолетие започва обработване на желязото, съдовете от глина и бронз са украсени със специфични тракийски геометрични орнаменти, които са свързани с култа към Слънцето. Според изворите, „Виланова” съществува до ок. 700 г. пр. н. е. Не можем да пренебрегнем езиковата податка. Вила Нова буквално преведена на български означава Ново село. На български „вила” е къща извън града. Това е много интересно, като се има предвид присъствието на българи в региона и специалното място на фамилията Булгарини, съпричастна към създаването на първия в Европа университет в гр. Болоня през XI век.

След като около 1000 г. пр. н. е. в Етрурия трайно се настаняват етруските, те създават и първото преддържавно обединение преди римляните. Това е било съюз (федерация) на градове-държави, подобно на тези на траките на Балканите, и основно в териториите, населени от българи. Според историците те образуват формация от 12 града (едно важно за нас число, свързано с календара ни и космогоничните представи), следвайки свещена логика. За съжаление имената на градовете тънат в забвение и това зятруднява откриването на произхода на жителите. За мистично-религиозният характер на съдружието на племената говорят известните от историята ни факти. Точно по подобие на родовете в Мизия и Тракия, градовете-държави се управляват от избрани, които съчетавали функциите на жреци и царе. Владеел принципът „Пръв между равни”. Заради липсата на единоначалие по-късно етруските загубват битката с Рим. Една от причините е, че мистично-религиозният характер на тракийската царска власт не предполага концентрация й до ограничаване на свободата. Така в VI в. пр. н. е. етруските се принуждават да я заменят с олигархическо управление.

Уникалното е, че в над 10 000 надписа, некрополи, останки от градове и произведения на изобразителното изкуство се крие доказателството за специалната роля на траките.

Един изключително интересен храм във Ватикана показва интересна връзка с траките. Той се намира под земята със спираловидно стълбище, което води до част с воден басейн и камера за посвещение. Пред сводестата част има изображение на амазонка, припозната от някои италиански учени като богинята Диана с два елена. Елените са специфичен атрибут на посветените колобри – древните български жреци. Самато име на колобрите идва от две български думи – „коло”, означение за време при българите, и „бри” – елен. Близост има и думата от брит – стрижа, което пък отправя към навика на определена част на жреческата българска каста да си обръсва темето, за което споменахме по-горе във връзка с мизите. Неслучайно произходът на думата за жреците на специалния култ към прераждането „колобри”, произлиза от две думи „коло” – колело, символ на космическия цикъл, и „бри” – елен.  Според Вл. Георгиев името на племето брени може да се изведе от албанското brî, brîni – рог, еленови рога и предполага, че в случая това означава елени – рогачи.

Според една от версиите, храмът от фиг. 5 е посветен на тракийската богиня Котис. Съвпадението на имената с известната управленска тракийска фамилия само на пръв поглед е случайно. Българската история познава 15 царе-воини със същото име, като се предполага, че бронзовата глава, намерена през 2004 г. в могилата Голяма косматка край гр. Шипка, е на Котис I. Трима от царете от рода са от Боспорското царство, а мнозинството са оглавявали Одриското. Много любопитно е, че сякаш е спазен някакъв неизвестен фамилен ред, защото владетели с това име се редуват от рода на сапеите и на одрисите в Одриското царство. Първият известен ни представител на фамилията царува от 381 г. пр. н. е. За да е прехвърлено име на богиня в Италия към известния род, следователно тя е била достатъчно популярна в широк ареал от близки култури, включително на територията на днешна Италия. Много по-вероятно е това да е храм на самата Богиня-майка, преобладаващ култ за траките, което ясно се вижда от всички некрополи и гробни комплекси в България, посветени на нея. Наличието на такъв храм означава и присъствие на траките в Италия преди известното досега в историческата наука.

В Северозападна Италия се разпростира друга култура т. нар. „Голасеки„; което отново звучи познато на български, но още по-интересно е, че на североизток е културата „Есте“ (дн. Атесте), което е област на венетите. Това е племе напълно познато в България от времето на Първа българска държава, но то произволно беше причислявано към друг тракийски род на склавините, за да се докаже конюктурната теза от миналото, че сме произлезли от славяните, термин, който си прокарва път значително по-късно. Но изворите сочат друго. Теофилакт Симоката, пише: „Sclavos sive getas hoc enim nomine antiquatis apelati sunt”.  („Склавини или още гети са идентични (тракийски) племена, защото това бе името им в древността”.) Т.е. седемте гетски племена са онези познати ни седем, наречени славянски племена. Очевидно гетите са близки на венетите, които се намират в Италия. А това обяснява и един друг интересен исторически момент, описан от Теофан Изповедник в „Хронография“: През 497 г. армия, състояща се от гети, беси и други тракийски народи, е изпратена от императора на Източната Римска империя да воюва в Италия. Според един от преводите, обаче гетите са отказали да участват и това е напълно обяснимо, като се има предвид, че е трябвало да воюват със свои братя.

Има твърде много факти, които честната наука не би трябвало вече да пренебрегва. Едно от тези доказателства касаят произхода на някои култове в Италия, свързано с прекрасни и твърде познати по форма, стил и съдържание произведения на изкуството.

В близост до река Танагро в Рокаглориоза, област Лукания, се намира некропол от V в. пр.н.е., където са съхранени типичните тракийски кантароси, т. е. вази и ритони. На тях, ако не сме информирани за същността на култа, бихме могли да припознаем герои от по-късна елинска епоха, която произлиза от тракийската. Но с елинската хероика не можем да обясним в логическа връзка какво правят заедно отделни персонажи. Нещо повече, истинската същност на сакралния култ убягва на елините, което е пряко доказателство, че те не са негови автори.

На ритоните от некропола ясно се забелязват символи познати от гробниците – храмове в Тракия, както и от артефактите от злато и сребро, добивано от наша територия като Панагюрското съкровище, Рогозенското, Боровското, Летнишкото и др.

В Рокаглориоза са намерени два гроба, единият женски, а другият – мъжки. В гроб № 19 или мъжкият има два съда от чернофигурна керамика, които имат същия изглед като двата ритона от Панагюрското съкровище. Главите на съдовете са във формата на елен, особено свързан образ с мистичната жреческа каста на колобрите.

Трябва да поясним една особеност на тракийската религиозна система, която обикновено се разглежда откъслечно, а в случая е важно да бъде спомената, заради прехвърлянето на знание от България към Западна Европа. Става дума за факта, че още от предисторията по нашите земи основен култ е този към Богинята-майка като прамайка на всички богове. Всъщност, това вярване без изключение е предавано от поколение на поколение хиляди години и лесно е трансферирано към християнската религиозна система, центрирана около Света Богородица.

Затова персонажите върху чернофигурната керамика от Рокаглориоза са твърде познати и са свързани с тракийския култ, а не с адаптирания елински вариант. Особено интересни са вазите с изображения на богове в женския гроб. На единия ясно се вижда Богинята-майка, която докосва главата си с необичаен за днешното ни разбиране жест. От едната й страна има сирена, която представлява сокол с женска глава, чиято роля в българския вариант е често изпълнявана от Сибила. Същият изключително красив образ има на ритона в Боровското съкровище. Нещо повече, в краката на богинята от Рокаглориоза се намира жрец, който е със скитска шапка. За да изясним какво виждаме, ще посочим още български примери.

Птоломей пише, че Ескус (с. Гиген)  е „средище на трибалите”, на изток от което живеело тракийското племе гети. Така няма никакво съмнение откъде идват гетите и, че това не са германски племена. Ескус до днешното с. Гиген е тракийски град, по-късно известен като Улпия Ескус. От времето на идването на римляните в селището най-вероятно гетите са управлявали града, тъй като имаме данни, че трибалите са се преместили. От намерените кариатиди, които са оформяли градското пространство, запазени в Плевенския регионален музей, разбираме какво означава споменатия по-горе жест на богинята, изобразена върху вазата, към определена точка над главата й. Тя сочи с единия си пръст на дясната ръка виртуална точка, която би била на нивото на осма или девета чакра, ако приемем, че Кибела, каквото е другото й име, е имала по-висок от обичайния ръст. Тази област е маркирана с типичната за нея от времето на по-ранното й съществуване като Ищар в Шумер висока цилиндрична шапка. Българската историческа наука вече не отрича присъствието на българи в тези култури. Освен това от намерена мраморна стела с изображенията на Бал и Кибела в България знаем, че соколът също е част от антуража на Богинята-майка, който е изобразен и върху кантароса от Рокаглориоза. Това обяснява защо племената в южна Италия са търсили местности за заселване, където гнездят соколи.

На вазата от Рокаглориоза се вижда още и изображение на лебед. И в трите варианта, в които митологично е замесена тази птица, присъства Зевс. От текста в „Илиадата” знаем, че Зевс е пеласгиец, т. е. трак. Интересно е, че в една от версиите пряк резултат от любовта на Зевс към Леда, омъжена за друг, е Елена, станала причина за избухването на Троянската война. Както знаем, Троянската война се е водила между два тракийски враждуващи съюза.

За да съблазни майката на Елена, Зевс се престорва на лебед. Когато се ражда тя, на небето засиява съзвездието Лебед, което се намира в Млечния път. Доста по-късен български богомилски автор Петър Осоговеца извежда потеклото ни от Млечния път.

Но в една древна легенда имаме още по-любопитен мотив. В нея се твърди, че след смъртта си Орфей се превръща в същата птица и така се качва на небето до своята Лира. В близост до съзвездието Лебед се намират съзвездията Лира, Пегас, Гущер, Дракон и Цефей. И така, вече придобива смисъл сложната картина, която е непонятна, ако не се потърси от първоизвора на тази космогония – траките. Основното при нея е разбирането за космическия ред и енергийния свят, олицетворени с едно друго типично тракийско божество, от което свещените родове извеждат произхода си  – Хермес. Той е изобразяван като укротител на змиите, т. е. на вътрешните енергии у човека, но също така носи типичната торба, наречена от елините „булга”.

Но да се върнем на нашата теза за приноса на траките и по-специално на орфизма за развитието на италианската култура.

Да си припомним произхода на Орфей, за да разберем каква е връзката с Италия и богомилството, което предава по-късно орфическите тайни. Той е син на тракийския речен бог Еагър и нимфата Калиопа, следователно и брат на трите нимфи, които са наречени сирени в Италия. Следователно Калиопа е майка и на трите сирени. Тракийският култ към трите нимфи, изобразявани в поза на мистично хоро, по-късно става един от основните сюжети на италианското Възраждане. На този култ в България въобще не е обърнато сериозно внимание, а в почти всички древни градове на наша територия е намиран и храм Нимфеум. Много красив такъв има край Хасково, светилището на Трите нимфи край Бургаски минерални бани и др. Те силно са били почитани в цяла Тракия и Мизия. Тези създания не са кои да е – те имат специална функция в орфическия култ. Според един артефакт, намерен в с. Огняново, Пазарджишко, имаме ясна податка какво са правили тези нимфи. Според текста под мраморната стела, която сега се намира в Археологическия музей на София, те извикват небесните сили. Текстът гласи „Ептекетос Битюос” или „Нимфите призовават”.

Според Алкидамант Орфей  е „жрецът на музите… открил на хората буквите и мъдростта”.

Друг факт обяснява връзката между египетската култура и траките не просто като родствени, а като части на едно мистично тяло. Край град Силистра в България е намерен слънчев часовник, на който са изобразени Изида и Озирис. А под тях е седнал Орфей, свирещ на лира. В легендата Орфей е също божествен цар, който обитава планината Родопи. Точно такова изображение с планината Родопа срещаме и в Италия.

В началото на VІІІ век преди Христа, когато елините заселват крайбрежието на Мраморно, Егейско море, са омаяни от необикновеното божество на траките – Орфей, чийто основен култ осигурява чрез владеене на четирите основни конструктивни елементи – вода, огън, въздух и земя, безсмъртието и преобразуването на духовната енергия. Тази видоизменена легенда се появява в елинската литература. Изображенията на Орфей с лира в ръка са от ранната елинска епоха. Те преминават в италианската култура, но не чрез гърците, а чрез траките, които са по-ранните заселници на Апенинския полуостров.

И именно една от легендите за основаването на Неапол разказва за едно типично по нашенски надсвирване с лира между Орфей и Сирената Партенопе, дала името на първото селище на този бряг.

Соренто е известно като земята на сирените, митични същества с тяло на птица и женска глава. Съществуват много легенди, като  една от тях разказва за трите сирени, които са сестри, родени от баща Ахелой – Акелео  и майка музата Калиопа или Тепсихора, която е отговаряла за хоровото пеене. Не можем да отминем факта, че името на бащата е същото като река Ахелой в България. Още нещо, което ни свързва с Италия – в региона на санитите – аекуи се почита коня като свещено животно. Санитите  аекуи са обитавали именно Сорентинския полуостров и т. нар. от Норман Дъглас Земя на Сирените.  Добре известен ни е култът на траките към коня, впряган често в колесници, един култ, който е свързан не с друго, а с колелото като символ на постоянната трансформация и безсмъртието, откъдето идва и думата „колобри”, свещената древна българска жреческа каста, управлявала времето. На кантароса от Рокаглориоза се вижда и един елен, който е воден към богинята. Еленът е символ на прехода във времената, на критичните космически точки за развитието на народите.

Според космогонията траките знаят откъде произлизат и накъде отиват. Техният култ е свързан с прорицанието и прераждането, но като осмислена житейска мисия. Това през Х век се припознава в учението „богомилство”. И нещо повече, в Италия можем да намерим доказателството, че българи и траки са един и същи мистичен народ. Павзаний в тази връзка твърди, че в град Танагра се намира гробът на Орион и планината Керикий, където според легендата се е родил Хермес. Град с такова име е имало в Беотия, но ще наблегнем на припознатата връзка между Хермес и Тангра.

Корените на българската религия при етруските са изследвани от проф. В. Д’Амико. Той прави връзка между етруския бог Тина или Тана и Танри – Тенгри, “пред когото се прекланяха всички алтайски племена”. Неслучайно името на река на около 30 км от сегашното селище Челе ди Булгерия носи това име – Танагро. Реката протича през областта Лукания, намираща се в южната част на Италийския полуостров. Синхронностите продължават с факта, че именно в този регион през VII в. сл. Хр. се заделват българите на Алцек в ареала на Бояно-Изерния, нещо което споменава и Павел Дакон. Още в V век има данни за населване от българи на северните части на Италия в областта на Равена.

Именно в Рокаглориоза, където са намерени двете тракийски погребения, най-вероятно е била втората българска преселническа вълна, тъй като общината е имала първенстваща административна роля. Само на 5 км от селището се намира днешното Челе ди Булгариа. То се отделя като самостоятелна община от Рокаглориоза едва през ХIX в, където са намерени тракийските кантароси.

Следователно българите, които имат принос към италианската култура, идват при свои роднини, населявали териториите около Тиренско море още в зората на европейската история.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Тачев, Т. Българското везмо и изтокът. С., 1941

2. D, Amico, Vincenzo. I bulgari stranziati nelle terre D.italia nell,alto medio evo. 1942

3. Randa, A. Der Balkan Schlusselraum der Weltgeschichte. Wien,1949

4. Brixhe, Claude. Zone ot Samothrace:Lueurs sur la langue thrace et nouveau shapitre de la grammaire comparee.

5. Мошев, А. Култът към Тангра във връзка с един балкански палеотпоним.

6. Георгиев, В. Траките и техния език, София, БАН, 1977

7. Попов, Д. Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010

8. Най-стара история на Италия (IV хил. пр. Хр. до 510 г. пр. Хр.) bgnauka, 2011

.