Какво вече писахме в Еврочикаго (вж. тук), на 26 януари т.г. в сградата на Централния софийски затвор се проведе заседание за Условно предсрочно освобождаване, на който се гледа и дело за УПО на Ивайло Зартов. Заседанието бе председателствано от съдия Костадинка Костадинова от 27 състав на СГС, наблюдаващ прокурор бе Валентин Кирилов от СГП. Решението на съдия Костадинова бе да не уважи предложението за освождаването на Зартов, понеже не се е признал за виновен и не се е „поправил“. На същото мнение бе и прокурорът Кирилов, който се изказа против това на делото да бъде даден ход. Кой какво е казал по време на заседанието по това дело може да се прочете в официалния протокол, факсимиле от който е публикувано по-долу.
Това, което можем да добавим, и което не би могло да се разбере чрез протокола е, че прокурорът Валентин Кирилов единствено по делото за УПО на Зартов се изказа против. За всички останали 24 лишени от свобода, на които се гледаха делата на заседанието на 26 януари, прокурорът нямаше възражения. Но въпреки това дълго се рови в книжата пред себе си, докато каже защо е против да се даде ход точно на това дело.
Другото, което не би могло да се узнае чрез един официалния протокол е, че малко преди да се гледа делото на Зартов имаше почивка. Бяха минали 13 от 25-те дела за УПО, насрочени за това засение. След почивката мина 14-тото дело, за което бяха нужни десетина минути. След това бе делото за УПО на Зартов. И след като съдия Костадинова отсъди, че Ивайло Зартов не бива да бъде пуснат условно предсрочно, понеже не се е признал за виновен и не е осъзнал според нея деянието си, присъствалият на заседанието бивш политически затворник, лежал в същия софийски затвор преди 10 ноември 1989 г., Николай Колев – Босия, помоли съдията за възможността да каже само няколко думи.
Казаното от Босия бе свързано с казаното преди това по време на делото от самия Зартов, че е жертва на корупцията в българската съдебна система. „Това, че българската съдебна система е корумпирана, не е мнение на лишен от свобода, г-жо съдия – посочи Николай Колев. – То е становище на Европейската комисия в нейните доклади.“
След като Николай Колев – Босия успя да каже тези думи пред съдията и прокурора, те побързаха да излязат от залата, където се провеждат делата за УПО, въпреки че малко преди това имаше почивка и след почивката бяха минали само две дела.
Третото, което не би могло да узнае чрез който и да е официален протокол е, че обикновено тези дела за УПО изглеждат като решени предварително. Съдиите, определени за тях, имат само няколко дни да се запознаят с 20 примерно или 25 дебели папки, колкото са делата за съответното заседание, всяка от които е висока 5-10 см и пълна с документи. Такъв огромен обем от информация, за 20 и 25 различни лица и дела, едва ли се преглежда целият. Кой може да каже дали съдията е чел всичко в тези дебели папки, взети заедно? Вероятно не. Може да е прочел само присъдите, за какво са, колко време от тях е било излежано и пр., както и документацията от предложението за УПО на съответния лишен от свобода, направено от специализираната комисия.
Но като съобщават после решенията си във всяко едно от тези дела, съдиите могат да акцентират, както направи например съдия Костадинова, на вътрешното си убеждение по този или онзи казус. Нали и това е презумпцията, поне формално и официално, че съдията трябва да съди по съвест и вътрешно убеждение?
Ако си отсъдил по съвест и вътрешно убеждение, обаче, няма да се измъкваш гузно веднага след като си произнесъл решението си. Защото чистата съвест прави човека смел, независимо дали е съдия, прокурор или лишен от свобода. Но в този случай само лишеният от свобода беше смел. (Изводът защо е било така го оставяме на читателите.)
Разбира се смел бе и Николай Колев – Босия, който винаги си е смел. Но той е бил съден и осъден, като се замислим, при един друг режим, тоталитарен, при който да се нарушават човешки права е нещо като добър ден.
А сега нали не е такъв режимът, нали България е уж, божем, демократична, правова държава? Че даже и корумпирани магистрати „няма“ в нея, каквото и да си твърди Европейската комисия в нейните доклади за България. Защото ако имаше такова разбиране сред самите съдии и прокурори, те нямаше така безусловно като съдия Костадинова и прокурора Кирилов да се осланят на това, че щом си осъден, за каквото и да си осъден, както и да си осъден, вината може да е само твоя, ничия друга. Може техни колеги да са те осъдили несправедливо, много несправедливо даже, но какво от това? Вината винаги е на осъдения, не на магистратите. От тях никой не иска да се каят, поне в България.
В България магистратите, каквото и да направят, се приема, поне от тях самите, за нормално. Понеже и политиците, каквото и да направят, го смятат за нормално. Но политиците поне на избори ходят, колкото и тия избори да са понякога опорочени, а магистратите не ги избират гражданите, за да и пука какво мислят хората за тях и дали ще ги изберат пак за магистрати или не.
И парадоксално, на някои магистрати може само от лидерите на подземния свят им пука, защото могат да им организират някоя „случайна“ катастрофа или друго някое друго „случайно“ събитие, ако са направили нещо мимо волята на истинските, големи и силни престъпници. От друго нищо не ги е страх и не им пука. Но най-лошото е, че обществено-политическата среда в България е такава, че изглежда не е лесно да си честен магистрат, а да си нечестен, нагаждащ се и/или корумпиран е нещо като да вървиш по течението.
Въпреки всичко това, обаче, моментът на истината идва рано или късно за всеки човек, какъвто и да е бил, в каквото и да е вярвал или да не е. Идва и за онези, които са имали власт и избор да вземат решения, от които зависят съдбите на други хора. „Господ бави, но не забравя“, както е казал народът. И ако мярката, с която небесното правосъдие измери земните съдници, не им харесва, вината ще е само тяхна. Защото, за разлика от земното правосъдие или поне от българското, небесното никога не съди криво.
