Вариклечковски ген

Нас емигрантите много ни бива в равносметките. Българинът като стъпи на чужда земя, без значение за какъв бохем или епикуреец се е мислил или минавал пред съгражданите си, започва да цепи на две и пфенига, и пенито, а пък всемогъщия цент направо го прави на микроелементи. В главата му превключва някакъв шалтер и той си спомня, че в жилите му тече гордата кръв на габровците, шопите, врачанските селяни и делиорманските помаци. Спомня си, че не друг, а Джон Атанасов е бащата на първият компютър, а няма начин да не измислиш нещо, което преди това не си носил в главата си, премислял и живял.

Та, ако има олимпийска дисциплина по правене на сметка и теглене на черта, ние, българските емигранти, ще си делим първите места, оставяйки далеч след себе си даже евреите – тези деца на Мамона. Та къде се е чуло и видяло на евреин да му казват вариклечковец – титла, носена с гордост от нашите габровци вече повече от двеста години?

Габровци, когато преди време ходели по пазарищата, пътували с кервани, опасявайки се от разбойници. Вечер, когато сядали до лагерния огън и водата в котлето над огъня кипвала, всеки от тях изваждал от дисагите си своето парче месо, предназначено за вечеря, забождал му една клечка, за да си го познае после, и го хвърлял в общият казан. Та от там – вариклечковци.

Не се смейте. Това не е нито смешно, нито жалко. Това е ген. Генът на оцеляването е това и затуй, ако сте родени от българска майка, паднете на колене и благодарете на Христос, Аллах, Тангра, Перун и щастливата си звезда, че сте роден именно в това славно племе. Вашият род никога няма да се затрие и вашето племе ще засели Земята, поради вариклечковският ви ген. Не ми ли вярвате? Напразно. Аз мога да ви докажа думите си.

Вие, твърдоглави шопи и селски хитреци, я ми кажете, да сте чували някога Господ да е обещавал на българите каквото и да е било? Да ни е казвал, както на евреите, че ще ни изведе от пустинята и ще стигнем обетованата земя? Да ни е заселвал, както арменците, досами планината Арарат, та да сме на най-безопасното място, в случай, че пак му писне от хората и ни спретне още един Велик потоп?

Не седемдесет, даже и по една девица не ни е обещавал. Абе, остави девицата. Ние, кат’ наближим да ходим при него, и на по зряла жена кандисваме, но няма. Не обещава. Нищо.

Как мислите, умници? Защо така Господ на всичко живо по земята обещава какво ли не, а на нас, българите – нищо? Не ни обича ли, мислите. Грешите. Спомнете си древната източна мъдрост: „Ако не ти е отговорено, то това не означава, че не ти е отговорено“. Той, Господ, нас ни обича най-много и затова ни е дал вариклечковския ген. С него той за нас е спокоен. Ние ще пребъдем. И ще се умножим, и ще населим цялата Земя с вариклечковци. Този ген гарантира оцеляване във всякакви кризи и народът, който го носи, няма нужда от обещания и подкрепа.

Варенето на клечки помага не само на оцеляване на индивида, но и на целия му род. Няма по-справедлива социално-икономическа система от тази, базирана на габровската клечка за месо. „Който, каквото е донесъл в общият казан, това да си яде“, казва нашият предтеча – Габровецът, и аз съм горд с неговото гениално прозрение.

Помислете, колко войни могат да се избегнат, колко бунта, колко революции? Какво да правим с циганските гета, как да се справим с мигрантите, бедните, глада, третия свят? Лесно. Всички да се наведат и да си намерят по една клечка. Да си я забодат в своето парче и после да заповядат до лагерния огън, и на общата софра. Клечката ни прави всички равни, без оглед на раса, пол, вероизповедание и цвят на кожата. Социален живот без социално неравенство. Българска утопия!

Уфф. Малко се отплеснах, но вярвам, че ще се съгласите, че ние, българските емигранти, сме страхотни сметкаджии и вариклечковци, и като такива сме първенци в правенето на равносметки. Стресът събужда у човека най-силните му страни по отношение на оцеляването. Ние, българите, нямаме вуйчо Ротшилд като евреите, не сме морска нация като англичаните, не се славим като жестоки войни, подобно на викингите, не притежаваме половината газ и нефт на планетата като руснаците или арабите, не сме организирани като китайците, но сме гениални, в смисъл, че сме фрашкани с гени, насочени към оцеляването, и всички тези гени се събуждат от дрямката си и започват да работят като луди в условията на емиграция.
Затова и няма българин, който да не се е уредил в емиграция и да не си е надвил на хатъра. Не вярвате ли?! Питайте българите в България. Те ще ви кажат. Не слушайте емигрантите за тези неща. Навикът да се оплакваме е друг механизъм, спомагащ за оцеляването посредством избягване на най-различни уроки, черни магии, лоши поличби, а най-вече начин да се каже на другия: „Гледай си своята клечка. Моята си е за мен. Няма за какво толкова да завиждаш.“

Наближават избори. Време на равносметки. Защо и българските емигранти не си направим по една равносметка за изтеклите двайсет и пет години, да сметнем печалба и загуба, па да теглим отдолу една черта и да видим какво остава.

На първо място в печалбите ще е редно да поставим свободата на предвижване по света. Та то стана от лесно по-лесно. Само който го мързи, не пътува днес. Колко му е? Подаваш някакви си десетина листа формуляр на английски, френски, немски, холандски, испански, където те питат за всичко, включая и майчиното ти мляко; в съответните посолства се явяваш се на интервю, след като предварително си продал наследствен апартамент; обясняваш на чист английски на някой негър от щата Алабама целта на твоето пътуване до неговата родина; успяваш да го убедиш, че няма да търсиш помощи или да убиваш американски президенти, и готово! Може би ще получиш мечтаната виза за скромната сума от по четиристотин долара на човек. Простете ме. Това са спомени от преди двайсет години. Днес е направо рахат локум или по-скоро белгийски шоколад. Просто тръгваш, закъдето в Европата ти видят очите. Защо ли обаче очите ни винаги виждат или безкрайни ягодови поля, или прашни строежи, или в най-добрия случай престарели, болни хора, нуждаещи се от гледачи? Както и да е. Важното е невероятната, непостижимата, почти божествена свобода на придвижване по това Земно кълбо, което така и така си е дом на всяко човешко същество. Благодарение на тези двайсет и пет години светлина, изгряла за разнообразие от Запада, ние ударихме дюшеша. Днес можем да се разхождаме из стаите на собствената ни къща. Не е ли чудесно?

Тази ни свобода на придвижване идва с множество облекчения, за които ние, емигрантите, сме безкрайно благодарни на българските лидери. Има ли нужда да споменавам за скоростните магистрали, построени така, че да могат да доставят с максимална бързина кандидат емигрантите от всички краища на страната до Софийското летище? За софиянци пък е помислено отделно. За броени минути от всички краища на многомилионния град – държава, метрото ще ви достави до същото това летище и ще ви стовари директно на терминал №2. И като си помисли човек, че и магистралите, и метрото са създадени от един-единствен човек, посредством прерязване на цветна лентичка, му иде да възкликне: „Боже, та ти наистина си българин!“

Самото летище е организирано по такъв начин, че пътуващите за Америка, Австралия, Нова Зеландия и всяка една друга дестинация, по-далечна от две хиляди километра, да имат възможността да видят по пътя си, колкото се може повече свят, сменяйки два, три, та и четири самолета. Родното ни въздухоплаване се грижи за географското ни и културно ограмотяване, както и за здравето на престарелите ни родители. На всеки е известно, че движението удължава живота, така че, тичайки по летищата на Европа, в преследване на поредния самолет, родителите ни подобряват своето кръвообращение и си нормализират холестрола.

Во истину неизчислими са благините на лидерите ни, изсипващи се върху щастливите български емигранти. Родната пенсионна система и родното здравеопазване са толкова плашещо сложни и непостижими за мозъка на обикновения българин системи, че ние, в емиграция, дълги години не смеем даже и да си помислим да ползваме някакви социални услуги и облекчения, изпълнявайки точ в точ клетвените си обещания пред чуждестранните посолства, и заработвайки име на идеални граждани в страните, в които живеем.

Българските посолства и консулства се грижат да не бъдем разглезени от вниманието на администрацията, да не си отпускаме гарда и винаги да сме нащрек, очаквайки поредната смяна на документи или леко, незабележимо изменение на закона, с което ни се отнема конституционното право на глас. Тук, в Америка, има приказка: „Свободата е нещо, за което трябва да се бориш всеки ден“. В този смисъл, българите са най-свободната нация на света, тъй като те се борят за свободата си всяка секунда.

Знам, знам. Досега изреждам все печалби, но какво да правя, като загуби просто няма.

На всичките тези безброй печалби, като им тегля отдолу чертата, мога да кажа на сънародниците ми в България само едно. Скъпи сънародници, завиждам ви на щастието да гласувате сега през март месец за същите хора, които двайсет и пет години непрестанно и безкористно облагодетелстват нас – българските емигранти. Гласувайте, братя и сестри, гласувайте и заради нас! Гласувайте за същите имена, за същите хора. Вие ги знаете много добре, но ако сте позабравили някои от тях, защото в прекалени грижи за нас, емигрантите, не са имали време да се изказват в Народното събрание, то просто погледнете партийните списъци. Те са всичките там, без изключения.

Знаете ли, братя и сестри, искрено се надявам да го сторите. Колкото по-бързо гласувате, толкова по-скоро ще се видим тук на американска земя.

Много, ама наистина много ни липсвате, мили наши, обични и толкова далечни!

Чакаме ви!

П.С. Да не си забравите клечките!

Виктор Хинов,

Индианаполис, САЩ