Сръбските медии седмици и месеци наред информираха, че от 23-26 февруари в сръбският град Прокупле ще се проведе международна научна среща „Топлишкото въстание 1917 – 100 години по-късно“. Подобна среща е имало преди 20 години. Организатори на събитието са Народният музей Топлица, Института за стратегически изследвания на Министерството на отбраната на Република Сърбия и Историческият архив Топлица, с финансовата подкрепа на Министерството на културата и информирането на Република Сърбия.
На срещата бяха поканени над „40 известни историци от страната и чужбина – България, Руската федерация, Република Сръбска, английски професори на работа в Обединените арабски емирства и Ирландия и сръбски преподаватели на работа в Хонгконг и Виетнам“, както и експерти от Факултета по международна политика и сигурност, Академията за национална сигурност, Института за съвременна история, Института за политически студии в Сърбия, Института за съвременна история на Сърбия, Философският факултет в Прищина, Педагогическият факултет в Сомбор, представители на музеите в Парачин, Жупски Александровац и Алексинац, както и на историческите архиви във Враня и Пирот и историци от Ниш, Лесковац, Ягодина и Белград.
Въпреки внушителното струпване на учени, които от историческата дистанция от един век трябваше да дадат една по-обективна и изчистена историческа оценка за споменатото събитие от Първата световна война, то бе засенчено от присъствието на целия държавен връх: председателката на Народната скубщина Мая Гойкович, премиерът и кандидат-президентът Александър Вучич, президентът на Република Сръбска Милорад Додик, представители на Сръбската православна църква, министри в Правителството на Сърбия, областни управители, кметове, дипломатически представители, разни сдружения и граждани. След заупокойната молитва, бяха отдадени военни почести и положени венци пред паметника на Топлишките въстаници в Прокупле.
Обръщайки се към множеството от „10 000 граждани“, Александър Вучич с класическата си радикалско-патриотарска риторика от деведесетте години на миналия век, произнесе едно слово, от което никак не могат да се извлекат послания за уважаване на историческите факти, за национално помирение между българи и сърби, споделяне на европейски принципи и членство на Сърбия в ЕС. Според Вучич, „Топлишкото въстание е единственото въстание срещу тиранията по време на Голямата война“ срещу „хилядократно по-силен враг и най-голямата военна сила по това време“. Героизирайки местното население и сравнявайки го с известни имена от косовската митология, Вучич отново извади закръглените цифри от сръбската историография за жертвите на „българските окупатори“, които били избили 3 500 сърби във Враня, 3 000 в Сурдулица, 100 убити сръбски свещеници в Нишка област и 8 000 уморени от глад. Освен това били изгаряли сръбски книги, забранявали сръбския език и писмо, растрелвали сръбските свещеници, довеждайки на тяхно място български, и дори „сменявали сръбските с български икони“ (?!), учили децата, че са българи, провеждайки по този начин насилствена „бугаризация“. Според Вучич, срещу 5-6 хиляди въстаници, врагът бил сконцентрирал 30 000 войници, а епилогът бил, че половината от въстаниците били избити, като добави към тях още 20 000 старци, жени и деца. Вучич дори бизарно припомняше за някакво бесене, на което българите били изкарали селото да гледа, и когато дошъл ред на някакъв нисичък човек, Йорга, той протегнал ръка сам да си сложи примката, но тъй като бил нисък и не могъл да я хване, казал: „Хора, помогнете, аз не мога сам“. Със същия приповдигнат героично-патетичен тон, Вучич спомена и за „героите“ Коста Войинович и Коста Печанац, които се били скарали, и призова за единство на Република Сърбия с Република Сръбска и Косово.
Въпреки всичко това, Вучич на Запад все още минава за „проевропейски“ политик?! Какви ли ще бъде риториката на ония сръбски политици, които откровено са против членството на Сърбия в ЕС?
След така зададената политическа рамка няма никакво съмнение, в каква „безпристрастна“ научна атмосфера е преминала и „международната научна среща“.
От историята знаем, че подобни митинзи и „научни срещи“ обикновено се провеждат в навечерието на война, когато народът и армията трябва да се мобилизират и насъскат срещу врага.
За една страна, която в края на второто десетилетие на 21 век води преговори за членство в ЕС, и която официално твърди, че в отношенията й със съседна България „няма отворени въпроси“, подобен тип политическо говорене, вдъхновено от речите на сръбският генерал Радомир Путник преди битките на Цер и Колубара в Първата световна война, никак не е в полза нито на сръбското еврочленство, нито на националното помирение между българи и сърби. И няма нищо общо със съвременните начини на говорене между народите и държавите.
Това се видя и от освиркването на Федерика Могерини, която само няколко дни след това, на 3 март, в сръбската Скубщина бе посрещната с пищялки и истерични националистически крясъци от радикалите на Воислав Шешел: „Сърбия, Русия, не ни трябва Уния!“. Същата вечер, на приема, който българското посолство в Белград организира по повод Националният празник 3-ти март, въпреки внушителното дипломатическо присъствие от цял свят, нямаше нито един държавен представител на Р. Сърбия.
Сръбските официални медии не престават да бълват всякакви статии, фейлетони и изказвания по повод 100-годишнината от Топлишкото въстание. Съвсем произволно се пишат всякакви числа за броя на жертвите избити от българската армия – от 3 000 до 30 000 души, а броят на запалените къщи достига и до 50 000!
На фона на всичко това, учудва мълчанието не само на българската дипломация, но и на българските медии и политици, които, вторачени в предизборната си кампания, се направиха, че не чуват цялата тази антибългарска истерия, която се лее в Сърбия. Никой не си задава въпроса – как се чувстват българите в Западните покрайнини, върху които се сипе цялата тази съзнателно отглеждана и трупана в продължение на един век национална омраза?
В нашия случай, цялата тази врява може да се изтълкува и като отговор на гражданските инициативи в Босилеград да се повдигне паметник на жертвите на Коста Печанац в Босилеград от 15 май 1917 г. като начало на национално помирение между българи и сърби. Героизирането и митологизирането на четническия комендант Коста Милованович Печанац, който на 15 май 1917 г. нахлува на територията на друга държава и подлага на сеч и огън Босилеград и околните села, избивайки 35 души цивилно население и изгаряйки 317 къщи в околните села, говори за пълното неуважение и презрение от най-високо държавническо ниво към лоялните граждани от български произход в Република Сърбия. В такава атмосфера, в която все още се говори за „бугаризация“ и „сърбизация“, а историческите факти и жертвите се използват за престрелки от времето на Първата световна война, е повече от ясно защо Босилеград и Цариброд се намират на дъното на икономически най-изостаналите общини в Сърбия и са обречени на обезлюдване. „Бугаризацията“ от преди един век, в съзнанието на сръбските политици, вероятно е достатъчно оправдателна причина, за да си го връщат тъпкано на нас, българите в Западните покрайнини, зачитайки правото ни на обучение на майчин език, на свободно демократично развитие, спокойствие и творческа работа в стабилна и правова държава.
Абсурдите не спират дотук. Сърбия в момента се намира в предизборна кампания. Един от претендентите за сръбски президент е и сегашният премиер и шеф на Сръбската прогресивна партия Александър Вучич – човекът, който произнесе това яростно антибългарско слово в Прокупле. Общинският отбор на Сръбската прогресивна партия в Босилеград вече обяви подкрепата си и агитира за него. По всяка вероятност и кметът на Босилеград, и председател на Националният съвет на българите ще подкрепи кандидатурата на Вучич. Така може да се окаже и „позицията“ и „опозицията“ на президентските избори да подкрепи Вучич и той в Босилеград да спечели с голямо мнозинство?! Вероятно един нормален, свободен гражданин ще се затрудни да разбере такова ирационално политическо поведение.
Това поведение е обяснимо само ако се има предвид, че това е вот на един потиснат и смачкан народ, обременен със страхове и робска психика, който гледа да се хареса и да спечели милостта на господаря, наивно вярвайки, че той ще се трогне и щедро ще го възнагради! Именно този начин на мислене разобличава всичкия фалш на сръбската демокрация. Защото тя се нуждае от подчинени роби, които гласуват по директива. Тя няма готовност и ниво да остави българското национално малцинство само, на демократични избори, да си избере свои, автентични народни представители, които свободно и отговорно да говорят от името на малцинството, а не от името на белградските политически централи.
Не по-малко вина и отговорност имат и политическите представители на българското малцинство. Независимо от рисковете и трудностите, те все пак в един момент трябваше да намерят сили да хвърлят членските си карти в лицето на сръбските партийни лидери, да се организират в своите си малцинствени партии и да сложат на масата собствените си политически искания.
Иван Николов
