Дори не знам рождената си дата.
Не знам целунала ли ме е тя,
преди да ме остави на съдбата,
с надеждата сам пътя да вървя.
Не знам дори с какво заслужих,
преди да се родя да бъда сам!
Не знам какво било й е в главата…
Не знам, приятели… Не знам!
„Била е млада“ – казват. – „Съгрешила“.
Какво от туй? Нима съм някой леш?…
Дете съм бил, по дяволите! Нейно… първородно…
А тя зарязала ме е и… ‘айде беж!
Не обвинявам… Не! Недей мислете,
че в душа ми горест се таи.
Но питам се, какъв човек е?
Дали ме помни още и мълчи?
Терзае ли я в тъмна нощ сърцето,
че нейде има син един?
Дали се пита ли се жив ли съм, къде съм?
Или вече ми е казала „Амин“!
Не знам… Дори не искам да узная…
Но казвам й едно балагодаря,
защото срещнах мойта майка.
Една светица срещнах сред греха!
Та тя ми е разказвала за нея
„Обичала те е“ – все ми казва тя.
„И как разбра?“ – й опонирам…
„Нарекла те е Ангел, сине… и проронила сълза“.
Емил Стоянов
P.S. Когато съм бил осиновен от родителите си, на единадесетия ден след раждането ми, наистина съм бил записан в регистъра с името Ангел.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
