Така е нарекъл новата си книга с разкази Лъчезар Георгиев, дело на издателство АН-ДИ, София, 2017 г. Сам авторът, университетски професор, пътешественик и отличен познавач на португалската култура, споделя за написаното: „…да се знае, че всеки един от нас има своя път нанякъде из безкрайната синева, но и да се помни, че и добрите, и лошите човешки дела остават тук, на нашия бряг, преди да прекосим отвъд, към онова друго време, безбрежност и път, които ни очакват“.
Действието в разказите се развива основно в любимия на писателя Лисабон и околностите му, а те самите са микс от история и предания, снимки на социалната действителност, пейзажни щрихи, криминални мотиви, лични размисли. Читателят с интерес се потапя в ритъма на разноезичния мегаполис, където пулсират всякакви съдби: на благородници, служители, туристи, хора от низините. Те обобщават схващанията на Лъчезар за ролята на личността в съвременния ХХІ век, за психологическата й мотивация в дошли от миналото канони и непредсказуемия днешен ден. За вечния й копнеж към опознаването на мамещия далечен хоризонт и борбата за просъществуване. За нежната любов между Жоана и българина Даниел Валенте, поднесена в „аз“ повествование. За мотивацията й да върши полезни за околните неща, или да робува на егоизма и стремежа към обогатяване.
Палитрата от типажи, много от които наблюдавани от натура, е многоцветна, а включените обекти и географски забележителности – истински пътеводител: река Тежу, манастирът Жеронимуш, кулата Белем, Музеят на каретите и каляските, Националният дворец Пена, Кабо де Рока… Сред тях, като плочки от домино, в десетте разказа се подреждат редица увлекателни истории. Тук е преданието за ключа от каретата на папа Клементе ХІ, тук – странната среща при Базилика да Ештрела от едноименния откъс и „загубеният“ български съпруг, омагьосан от неповторимата природна гледка пред него… Не мога да подмина и Лисабонския странник, срещнат отново след две години – олицетворение на човешката благодарност, светостта и връзката между тленното и вечността: „Потреперах и се вцепених. Бавно повдигнах глава и се взрях в благото лице на странника. Тъмнокестенявата брада и удължените скули ми напомниха за изобразеното по фреските в нашенските православни храмове. И тук, кой знае как, лицето на прилегналия лисабонски скиталец поразително ми напомни за онези изкусно зографисани от майсторите на тревненската художествена школа портрети в скромните нашенски църкви, че в първия момент отказах да повярвам. Виждал бях това свято лице в два манастира…“
Изградена върху екзотичен фон, книгата е наситена с много достоверна информация за Португалия и нейната столица. Пред погледа ни изплуват бележити личности, управлявали страната или извършили бележити открития, безстрашни мореплаватели, църковни дейци. Върху гоблена на миналото в новото време дишат други поколения, а „джобните истории…“ поставят редица въпроси. В какво се изразява хуманността днес и къде да я съзрем? В милостинята за нищия, или в хармонията на обществото? Можем ли да се спасим в мъдрата красота на природата, или сме обречени сред хаоса на съвремието? Мени ли се стойността на моралните ценности или не, и как да се доберем до спасителния им бряг, люшкани в избора между добро и зло? И може ли някой да има право да отнема чужд живот, за да задоволи собственото си его?
Авторът е добър психолог и в Лисабон, а и не само там, подлага на вещ анализ своите съвременници. Сред неочакваните обрати на действието той търси импулса им на световъзприемане, постъпки и преценка на околните. Споделя за преклонението им пред мистиката на божественото, както и за грубия практицизъм на реалността. Човекът никога не е еднозначен, където и да се намира. Той е проекция на Създателя, но увлечен в мимолетни, незначителни неща, сам се прави несъвършен. Съдби, съдби, съдби. Изградени от надежди, разочарования и сила да се възправят отново след поредното крушение или излъгано очакване. Или в апогей на крилете на взаимна обич, прелетяла океана и намерила вярното си гнездо.
Увлекателният нов сборник на Лъчезар Георгиев се чете на един дъх. С него пътуваме, увлечени във впечатления, и търсим себе си някъде по географския атлас. Сред уличните тълпи, гълчавата, под жаркото слънце на предания, събития и размисли. Авторът ненатрапчиво е споделил и преклонението си пред една южна страна, която познава добре. Самата книга ни кани да разгърнем страниците пред чаша виню тинто, галени от носталгичните мелодии на фадо. Уверявам ви, има защо.
Георги Н. Николов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Информация за всички издадени книги на Лъчезар Георгиев – ТУК.
.
