In Memoriam Георги Витанов Богат

НАШИЯТ СЪНАРОДНИК, ПИСАТЕЛЯТ ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ,
НИ НАПУСНА ВНЕЗАПНО

Георги е роден в гр. Добринище през 1948 г. Завършил е средно специално училище по приложни изкуства, както и Националната художествена академия. Работил е промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Негови пана са собственост на частни колекции в България и Западна Европа. Автор е на серии бижута в античен и старинен български стил.

Георги започва да пише литературни творби още от ученическите си години. Много от стиховете и разказите му са преведени на английски, френски и немски език; печелили са литературни конкурси. Той е един от създателите на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, на който бе и председател. Внезапната му кончина е загуба не само за неговите близки и за всички, които го познаваха в България и в Чикаго, но и за читателите му по света. 

Той е автор на книгите „Козомания“ /1985/ – сборник с разкази и новели: „Орташка пушка” /1987/ – сборник разкази; ”Червена книга“ /1988/ – разкази и новели; „Лонджа – или на какво се смеят в Банско“ – народен хумор от Разложко. Част от тази книга влиза в сборника на БАН „Български народни умотворения от Пиринския край“.

Първата книга на Георги Витанов „Козомания” е наградена с престижната литературна награда на СБП „Южна пролет” и с наградата „Светлоструй” – за най-добра дебютна книга на провинциална тема. В литературните среди авторът е наричан тогава „младият Радичков”, ”младият Хайтов” и „младият Ивайло Петров”. Йордан Радичков го спира: ”Ти ли си Георги Витанов? (тогава още не е Богат) Пиши, момче! Ти трябва да пишеш. Ти си роден писател. Ти можеш. Пиши!…” Но после издателствата започват да отказват да го печатат. Отказват му публикации и във вестници и списания – единствено при Николай Хайтов в издаваното от него сп. ”Отечество” излизат творби на Георги Витанов. Свален е от печат и сборникът му с новели и разкази „Червена книга”, разглеждащи изчезващите от хората морални ценности, които трябва да бъдат вписани в червената книга за защита от самите нас, както изчезващите растителни и животински видове в природата. При връщането на ръкописа, завеждащият Библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж” “поет партизанин” Давид Овадия псува като каруцар и казва: ”Не те пускат, момче! Спират те! Нещо си ги настъпил. Тоя тюмбелек от БАН кьорав ли е, неграмотен ли е или е без ум да напише това нещо?! Едно време убивахме хора – сега убиваме таланти. Жалко за хубавите разкази!…”. И му хвърля отрицателната рецензия на външния рецензент, цанен да „убие” книгата. „Тюмбелекът”, автор на отрицателната рецензия, е Александър Йорданов от Института за литература в БАН, бъдещ председател на Народното събрание и „голям демократ“.

Но защо се получава така, че читатели и писатели оценяват високо творчеството на писателя, а „несъществуващата” тогава комунистическа цензура го спира? Сигурно е за това, защото в своите разкази Георги Витанов Богат често в прав текст оприличава „селските управници”, кметове и партийни секретари от 80-те години на „селски идиоти”. И, че когато селяните искат да си построят един мост с мечки по перилата, подобно на Лъвов мост, но който да „изобразява типично нашенското”, местните управници не разрешават, защото те всички са ловджии и знаят, че мечката е „звяр” и не щат да се сподобяват с мечка. Селяните попитали: ”Ами на какво да се оприличаваме, тогава, на паяци ли или на маймуни?” Те отвърнали: ”На нищо.” Следват думите на автора: ”Дали защото дълги години, драги читателю, сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на „нищо”, ние и днес твърде често приличаме на „нищо” във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на Нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на Нищо!“.

По-късно Георги поема по пътя на емиграцията, който го отвежда в Чикаго. Но талантът и желанието да пише остават завинаги. Така се раждат още много литературни творби. Ражда се и Съюзът на българските писатели в САЩ и по света, в чийто годишен алманах „Любослов“ Георги Витанов Богат влага част от себе си.

Изказваме най-искрени съболезнования на близките на Георги.

Ще ни липсваш, приятелю…

Редакционният екип на Еврочикаго

.

„МНОГО СИ, ПИРИН, ХУБАВА “

Тръгва човекът по света. Взема и планината със себе си. Носи я на гърба си, в очите си, в ритъма на сърцето си. Спира, за да сравни с нея чуждите планини. Нарамва я отново и продължава пътя си на изгнаник в Европа и Америка.

А тя, планината, хубавее, зеленее, заспива и се разбужда. Вечният й сняг белее като челото на мъдрец, а безкрайните й пазви приютяват всякакви спомени, приумици и образи, чрез които човекът писател съществува. Така се скитат те. От това скитане се раждат разкази.

А имаше време, когато писателят живееше в подножието на Пирина. Сутрин немееше пред нейните „натрошени, щръкнали върхове“, а вечер целуваше нозете й. Тогава , в младостта си, той написа няколко книги. Стана баща на “Козомания“ , „Орташка пушка“, „Червена книга“…

Един ден попита планината дали го пуска да иде по света. И тя му кимна с върхари утвърдително. Дълго се двоуми човекът. Как да напусне тази родна красота! Как да остави бащин гроб и стара майка у дома?

Планината мълчеше. Чакаше той сам да се досети. И тогава той осъзна – никога не може да напусне Пирина. Беше щастлив, че го е прозрял. Протегна мишци и планината вля сили в раменете му. Отвори широко очи и тя влезе в тях, за да се настани в паметта му. Приведе се пред нея и тя облъхна с вейки лицето му… И те тръгнаха по широкия свят.

Така я носеше до днес. Пресъздаваше я всеки ден в разказ или стих, за да е сигурен в нейната реалност. От време на време, като в народната песен, нежно й повтаряше: „Много си, Пирин, хубава!“ – Това е магическо заклинание. С него той й се врече до живот.

Виолина Б. Иванова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

.

Из „ЕСЕННИ ГРОБИЩА“, разказ от Георги Витанов Богат

…Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник” или „мура от Пирин”. Сигурно и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка, наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна Швабия, сърцето ми трепна: фасулът, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти, бе същият като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха – красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата, тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка, тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите, досущ като нашите, фучащи на горския повей, ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук в немските Алпи.

В която и чужбина да съм бил, очите ми са на четири, ушите на шест и всички фибри на душата ми са отворени жадно да търся наоколо нашенското. И ако не го намирам, измислям си сходства и прилики, защото иначе ми е гутаво и чуждо. Често се питам, дали това не е (опази Боже) онзи порив на примитива, варварина, завзел палата на императора, заповядал да изхвърлят златния му трон и на негово място да поставят един пън, върху който той се чувствувал удобно и като у дома си!

Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба, и хуквам надолу, на юг, към село, към дома.

Господи, луд съм за дома! Задминавам безразсъдно, рисковано, дори арогантно, и оставям всяко возило зад себе си. Ето, минавам Предела и цъфва Пирин пред мене с натрошени, щръкнали върхове, с бели кръпки сняг по тях – вечен сняг, който никога не се топи. Натискам бутона на вратата и дебелото стъкло пада бавно надолу – бездушна преграда между мен и дивата красота на планината, в която съм се родил и пред която немея. Често се хващам в разговор, че повече гледам и слушам нямо, отколкото да говоря. Така те е възпитала планината. Това е защото цял живот си зяпал, немеейки пред това чудо – Пирин планина, пред което човек, каквото и да каже, е нищо. Вдишвам въздуха на тая планина, влудяващо свеж, разнежен, разтреперан, надут, готов да се пръсна в сълзи от милост и чувства:

„Планино, Пирин планино!
Много си, Пирин, убава!!!…”

Идва ми да завия…

.