Разказ от Владимир Георгиев
Копая гроб за зайчето, дето умря. Не му трябва дълбок гроб, то е слабичко, сигурно от глад умря. И ние нямаме нищо вкъщи за ядене, но преди все оставаше по нещо. Напоследък не оставаше нищо.
– Как е, съседе! Копаеш гроб на капитализма, а? – обади се комшията. Той беше наблюдателен човек, винаги се появяваше, когато няма нужда.
– Точно това правя. – Отговорих му въпреки волята си. Съседи сме.
– И аз копая гробове… Но мислено! Не като тебе. И какво ще погребваш? Мечтите си ли?
Гробчето беше до външната тоалетна на къщицата ни. Едва се беше запролетило, тук-там зеленееше, ако зайчето беше изчакало още малко, може би щеше…
– Не, друго сега погребвам. – Така отговорих.
– А, добре. – Съседът запали пура и увисна върху металната ограда, която делеше дворовете ни. Беше доволен от нещо. – Вие сте гробокопачите, копайте!
Телцето на зайчето беше съвсем леко. Покрих го с мъх и малко от пръстта, която изрових. Стана ми мъчно.
– Няма ли поп? – гледаше оня. – Така не се прави погребение. Искаш ли да свирна на попадията? Ще дотърчи до пет минути! Щом чуе, че аз се обаждам.
– Не, благодаря – рекох. Исках това да свърши по-бързо. Не очаквах да го видя толкова рано. Той обикновено ставаше по обед. Сега беше едва девет сутринта.
– Между другото – изсекна се комшията – трябва да ти кажа нещо. Напоследък тука има разни лисици… Нали ме разбираш. Подушват, търсят, злобеят…
Лисици ли? Не знаех.
– Какви лисици?
– Ами как да ти кажа… От гората идат, гладни са. Една лисица чула, че продаваш имота, друга – чула-недочула, но пък го споделила като слух… А слухът е факт, ако не му се противиш. Сещаш ли се?
– Не.
Не ми беше до това. Обичах зайчето. Така и не разбрах от какво умря. Дали от глад? Чувствах се виновен.
– Та по тоз повод ти казвам, не вярвай на слуховете. Ако стигнат до тебе, де! – Избълва дим от носа си и си тръгна. Беше по долни гащи и потник, въпреки че навън беше още студено.
Жена ми тъкмо правеше попарата за закуска и обяд. Миришеше на чай в цялата стая.
– Видях, че говорите… Какво ти каза този път? Пак ли те заплаши?
Удивих се като видях, че е стоплила водата. Беше намерила съчки отнякъде.
– Не – отговорих, без да съм сигурен. – Този път искаше да си говорим. Просто така.
– А то? Зайчето? Очите му… затворени ли бяха?
Кимнах. Тя се просълзи. Не докосна паницата си.
Не мина и седмица, когато дойдоха от някаква инспекция. Искали да ровят в землището.
– Какво землище? – възразих. – Та това е само градинка!
– Имаме сведения, че заравяте трупове тук. Това не е гробище!
Започнаха да ровят. Имаха заповед, показаха ми някакъв документ с печат.
Цялото ни бостанче стана на изкоп. Не е нищо особено, но ние тук си изкарвахме прехраната през лятото. Чушки, малко зелен боб, доматки – стигаше ни.
Намериха трупа на зайчето. Знаеха къде да търсят.
– Това какво е? – попита ме човек, който очевидно имаше достатъчно власт, за да ме гледа по начин, който не съответстваше на деянието ми.
Вечерта седнахме край студената печка и обсъдихме нещата.
– Ясно е, че няма да се преборим с него. Просто трябва да му продадем имота. – Жена ми плачеше.
Предпочитах да мълча, защото си въобразявах, че така ще й спестя тревогите. Но казах:
– Аз не мога да платя такава глоба. Та това са цели хиляда лева! Не мога да ги събера никога!
– Точно толкова предлага и той за имота ни! – изстена жена ми.
– Да, така е, но… какво искаш да кажеш?
– Че ще го вземе без пари! – Тя пак се разрида.
На другия ден отново го видях. Пак беше по потник, а времето беше все такова, студено. Този човек май съвсем се беше разгорещил. Над комина на къщата му пърпореше струйката на парно отопление, тя беше по-бяла и прозрачна от пушека над нашия покрив, когато преди време палехме печката.
– Как е, съседе? Май лисиците дойдоха и при теб? – провикна се отдалече.
Не го разбрах. А и не исках да го разбирам, знаех, че говори двусмислено, мразех го.
– За хиляда лева всяка лисица ще дойде! От мен да го знаеш.
Изсмя се и обърна косматия си гръб към мен.
– Не за друго сега се моля, не за друго – клатеше тялото си жена ми в малката ни кухня. Беше приседнала върху канапето с щръкналите пружини; изглеждаше зле. – Зная, че тук нямаме повече живот. Но защо взеха зайчето? Защо го… То ни беше като… Нали си нямаме свое! Те не знаеха ли какво е за нас!
И пак заплака. Не знаех как да я утеша. И аз заревах.
