Лондон, гара Ватерло, перон 16, 9:25, днес.
Изскачам от влака, докато с обичайния си вреслив тон обсъждам сюжета „Цацаров в ЦУМ“ по телефона с български приятел.
Търча припряно към въртележките, дето сканират билетите на излизане, а срещу мен мудно пристъпва много възрастен мъж с тежък дървен бастун. В момента, в който се разминавам с него, той се прицелва, замахва и с всичка сила ме засича в пищяла с бастуна си. И продължава да крета кротичко към влака, невъзмутим.
Правя още няколко крачки, преди да регистрирам какво се е случило. За няколко секунди не мога да си поема дъх от ярост. После се завъртам на пети и настигам стареца:
– Защо ме ударихте?
Старецът върви и ме игнорира.
– Господине, защо ме ударихте!?
Върви и не вдига поглед.
Хванах дръжката на бастуна му. Ръката ми покри неговата. Човекът спря и ме изгледа с раздразнение, с инатливо стисната уста. Издърпа бастуна от хватката ми и изръмжа:
– Говори английски! До гуша ми дойде от чужденци.
Досмеша ме и ми се доплака.
След референдума миналия юни българка от Оксфорд и неколцина полски познати се бяха оплакали от сходни патила: чути да говорят родните си езици на публични места, будни местни агресивно им препоръчали да говорят английски. Като слушах тези истории, част от мен не можеше да ги повярва, струваха ми се комиксово абсурдни.
Пулсиращата болка в пищяла обаче може да накара човек да преосмисли много неща, много бързо.
Признавам, първият ми инстинкт не беше да извикам полиция, макар че ясно виждах жълтееща сред тълпата бронежилетка под арката на коловоза… Първият ми инстинкт беше да му изтръгна бастуна от ръцете, да го хвърля на релсите (бастуна, не стареца), да го заплюя (стареца, не бастуна) и да си тръгна.
В края на краищата просто се засмях безпомощно и казах:
– Божичко, огледайте се. Това е международна гара. Поне половината от всички хора тук не говорят английски. Ако ще ни наказвате за това, трябва цял ден да дежурите на входа и да ни млатите с тоя бастун! И ние пак ще прииждаме от всички страни.
Старецът сбърчи вежди.
– Ще ме обадиш ли на полицията?
– Нямам време за глупости. Качвайте се на влака и приемете от мен един практически съвет и една чуждоезична мъдрост: следващия път, като ви дойде музата да се сбиете с невъоръжена жена, направете го някъде, където няма CCTV камери на всеки инч. И да знаете, че който вади нож, от нож умира.
Отдалечих се, накуцвайки.
…Не съм сигурна, че трябваше да споменавам хладно оръжие. Ще вземе да се вдъхнови към нови подвизи – за възрастта си е в добра спортна форма.
Мария Спирова,
Великобритания
