BOIKO – POMPIERE DEL LA REPUBBLICA
Commedia dell’arte – Parte tre
.
Ах, Бойко… Да те облажи или съжали човек? Почти две десетилетия, къпещ се в светлината на прожекторите или давещ се в реките от оплювки. Малцина вече знаят, че преди години са наричали пожарникарите „помпиери”, каквото и сега е международното им прозвище. Дължащо се в миналото на ръчното изпомпване на водата от пожарната команда, в задвижваните с конски впряг цистерни при гасенето на пожари. Може би сме единствената горда нация в света, начело с бивш „помпиер” като премиер. С чутовното му постижение на хиляди виртуално или в съня си „напомпани” от еректиралата му харизма поклонички. Както и над милион хорица в държавната и общинска администрация, и зависимите от обществените поръчки обръчи от фирми, проснати в коляно-лакътна поза и „драговолно“ даващи гласа си за него и неговата партия. Така комедията с управлението на ГЕРБ и вожда навлезе в третата си част. В театралното представление тя е обикновено последна, но в политическото… не се знае.
Явлението Бойко Борисов заслужава да е предмет на специално научно, социологическо, народо-психологическо и пр. изследване. По времето на соца течеше спор, дали героят на Алеко е национален, социален или класов литературен образ. Но явно този герой е сбор от всички тях и показва завидна виталност. Може би най-яркото му днешно превъплъщение е нашият човек. В негово лице откриваме деформирани в странни метаморфози онези нравствени ценности като скромност, почтенност, честност, разумност и справедливост, които народът ни грижливо е съхранявал в продължение на столетия. Егото на Бойко е безгранично и не признава чувство за мярка и деликатност. Ненаситна е жаждата му за популярност, власт, одобрение. В Европа той е смешен, дори жалък с невладеенето на чужди езици и липса на дипломатически опит, но в България той става страшен, защото има претенции да властва и да решава кое е добро, кое лошо, по собствената си мяра. ”Врял и кипял е из Европа”, общувал е, т.е. прислужвал е на Брюкселската бюрокрация. Комично известен с изявлението в своя стил, че „Трима папи са ме галѝли по главата!“, по време на посещението на британския му колега Камерън. Ако някога антуражът му от преводачи и дипломати се раздърдори, може да станем свидетели вероятно на много бисери за протоколни и дипломатически гафове. Но тук той се е заел да „поевропейчва” и „цивилизова” България, според собствените си мерки за европейскост.
Политическото му хамелеонство и непостоянство, както и това на обкръжаващите го, са пословични. Той е “за” или “против” властта, когато му е угодно, макар че я олицетворява и не намира в това си поведение нищо неестествено. Ползва я като асансьор, като се качва и слиза от него по свое усмотрение. Няма ясни политически възгледи и е безпринципен, недоверчив и страхлив. Той ни разсмива, отвращава и впечатлява едновременно, като трудно може да бъдем безразлични към проявите му. Те носят белезите на мътното ни време и на социалната му същност. Както и безсмъртният Ганьо Балкански, той е нов за времето си тип. В него откриваме чертите и морала на мутиралата прослойка на бившата соцноменклатура и слугинажа й, към която принадлежи. Той е еманация на новооформящия се псевдо политик, който усеща силата на властта и парите, и няма желание за културна промяна. Силно повратлив е, защото следва народната поговорка „Преклонена главица сабя не я сече”, притичвайки между Брюксел, Москва и Анкара. Това е важен белег за социалния тип, който е приспособим за постигане на личните си цели, но не е истински представител на народа, а на прослойката на устремилите се към управлението парвенюта, които за постигане на целите си не подбират методите. Показателен е и фактът, че героят ни е непрестанно деятелен, с хиперактивност, граничеща с диагноза. Като същински Батман никне дори там, където е напълно излишен.
И за да спазим лековатия стил на написаното, ще цитирам негово обръщение към протестиращи в Добрич, звучащо като самопризнание: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме”. Това ме наведе на спомен от преди доста години:
Почивах след нощно дежурство и се мъчех да заспя, но група дечурлиги вдигаха невъобразима врява по обяд точно под апартамента. Отворих прозореца и им извиках да отидат на детската площадка. На което 7-8 годишния Петьо, синче на приятел от входа взе да се ми плези. След няколко минути детската гюрултия се пренесе на площадката пред асансьора. Тихичко отворих вратата и хванах малък Петьо за ръчичката и възможно най-страшно просъсках в ухото му: „Ти защо ми се плезиш, бе пикльо? Довечера ще те обадя на татко ти!”. Ококорено от изненада и страх, детенцето взе да преглъща и на пресекулки проплака: „Защото съм глупав, чичо Славе, много, много съм глупав”. Естествено, това макар и принудено самопризнание, ме трогна почти до сълзи и вечерта на по чашка с тейко му се смяхме от сърце на тази детска находчивост за измъкване от ситуацията.
Сега малък Петьо е успешен бизнесмен в Лондон. И той успя… като премиера ни!
Светослав Атаджанов
