Завърнах се. Но не се чувствам завърната. Завърнатите са някак примирени и пречупени. И се подчиняват на всички инструкции наоколо.
Аз живея в Кралството на инструкциите. Но вътрешно ме владее такъв български бяс, че държа на разстояние дори и онези, които дръзват да ме харесват. Като онази полудива котка Бяса, дето обитаваше край магерницата на Преображенския манстир до Търново и пердашеше със скалпелови лапи, както благоверния си съпруг котарака Атанас, така и цялото им завърдаляно поколение от мяучещи дребосъци, нароили двора чаак до скалната бездна под църквата.
Веднъж посегнах да погаля проклетията, а тя ми издраска такъв урок в душата, че не усетих как ръката ми остана белязана с кървава арабеска. Като професионален подпис от нинджа, след бойна сесия с ококорен чирак – аматьор.
– Аз те харесвам ма, кучко – изсъсках тогава на котката. – Щях да ти дам парче сандвич да не кръстосваш наоколо като някакъв вампир. Ама няма кой теб да те завърне тука, та ще търкаааляш умрели мишки, дорде съвсем се съсухриш от злоба…
А тя ме изгледа с едни очи като монети от средновековно злато и ги скри под клепачите си с хладната мъдрост на дракон.
Намерих я на другия ден. Разкъсана, докато се опитвала да отбранява плячката си. Право на пътеката, дето минават богомолците. Но имало и рисове в гората, казваха реставраторите. Може те да са й видели сметката.
Сдруса ме силно тая история и помня, че се скълбих на цимента пред кораба на църквата, където обичах да отмечтавам сливането си с миналото. И да гледам скалите с пещерите отсреща. И да усещам как ме докосва исихията на Евтимий. И да пътувам все по към дома, в душата си. Но в оня ден разбрах, че за завърната и аз не ставам. Също като Бяса. Щото нито гледам в 21-вия им век на тия, сегашните, нито им вярвам на реализмите, че миналото било мъртво. Понеже, човек по задание Свише се ражда, за да бъде велик. Стига само да си позволи да усеща предците. И царете, и просяците. Пък ако му се смилят над молитвите и буквоносци – книжовници, духът му пониква в Слово. Докато не изтлее плътта и някой друг не поиска да се прероди в негово продължение…
Доста цигари изпуших на цимента пред църквата тогава, докато си ги мислех тия работи. А завърнатите наоколо само влизаха и излизаха от храма. Завърнатите се движат само в кръг. Щото са опнали душите си на къса сиджимка. И пускат парчета сандвичи по земята. За питомните котки. Божем, на тях самите подобни…
Обаче, въпреки всичко се завърнах. Защото на Милениума, дето го населяваме, въобще не му пука къде обитавам и къде витая, а къде живея и работя. За да процъфтява икономиката на световната консумация. И човечеството да се разпълзява навсякъде, където може да си намери храна. Та аз се върнах. Незавърната. Право в Кралството на инструкциите, за голямо разочарование на мистър Корфтън, съседът отсреща. А той взе все повече да не ме харесва. Дали защото му приличам на персийска принцеса, както сам предположи на глас веднъж? (Добър опит, но с грешна концепция). Или защото обичам да раздрънквам тежките си болярски обеци, закупени от търновската чаршия пред колекционерските му очи? Не знам. Но в него усещам (а аз не се боя да усещам) някакъв полужив, задушен в отчаяние, греховно-бунтовен, английски бяс, който държи на разстояние дори и онези, на които системата им плаща, за да се грижат за него. И да се правят, че го харесват. Докато се деформират професионално и персонално. И станат завърнати. Както повечето присъстващи в 21-вия век.
Да унищожиш личния си бяс, според мен, се равнява на самоубийство. В този смисъл изпитвам мрачна симпатия към мистър Корфтън, който не е направил това докрай. Той ужасно прилича на английски граф – мизантроп, пропилял състоянието си след хазартни игри на карти с презрени мошеници – плебеи, завърнати и завързани от желанийцата си да крадат и притежават. Не съм сигурна дали той поддържа някаква вътрешна връзка с предците си, но по киселото му изражение ми се струва, че дори и да съм права, той не се гордее с това. Все пак, за да захранва тайния си бяс, забелязвам, че не спира да колекционира всичко ценно, което се изпречи пред очите му.
– … и дали бихте се съгласили да преговаряте с него за евентуална продажба на сребърните персийски обеци, които носите в момента?
Пред вратата ми смутено пристъпва от крак на крак един от обслужващите завърнати на мистър Корфтън. Крайно нелепата ситуация го потиска до изпотяване, но очевидно работното му време не е приключило и той трябва да се подчинява на прищевките на господаря си.
– Оооо – с русо безгрижие лъжа аз. – Те са имитация. И не са персийски, а български болярски обеци. Артефакти и история, с които господинът едва ли е запознат. Впрочем, довечера възнамерявам да изхвърля едната от тях. Повредена е. Другата ще си я оставя за спомен. Идентичност, сантимент, такива ми ти работи, нали разбирате?
Завърнатият си тръгва облекчен. И се завръща на работа. А на мен очите ми проблясват като монети от средновековно злато. Примамливи и тържествуващи. Залог за схватка. Бяс срещу бяс.
…Анемична априлска луна осветява анорексично тясната улица пред къщите ни, където в стриктен кордон наредените боклукчийски кофи на завърнатите очертават параметъра на съществуването. Хранителни отпадъци до пластмасови ненужности за рециклиране. Животът в Кралството на инструкциите е схема. Пет сантиметра вляво от оградата е сигнал за почтеност. А спъващ пешеходците контейнер на колелца в средата на тротоара – секундант в дуела на бесове. Полунощ е. Добре, че светът е заспал, и никой не подозира колко будно чувство е любопитството…
Тясната портичка на къщата отсреща се открехва с драматизма на кадър от нямото кино. Мистър Корфтън пристъпва напред в сомнамбулния мрак. Ръката му, протегнала скелетни пръсти, отваря капака на кофата и зейналата й празнота очертава профила му – хищен, картонен и бесен от разочарование. Зад прикрехнатите завеси на спалнята ми сребърните болярски обеци на ушите ми прозвъняват в призрачен смях, разлюляни от душите на царе и на просяци. Острите им крайчета подраскват лицето ми – ласка от Бяса в моята стръмна пътека на своето си, набраздена от богомолци и рисове. А аз се усмихвам с хладната мъдрост на дракон…
Здравка Владова-Момчева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Здравка Владова е родена във Велико Търново. Завършила е Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Преподавала е български език и литература в НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“ в София и в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Тя е кореспондент на в. „Арт Форум“ от Великобритания и постоянен сътрудник на в. „БГ БЕН“. Водеща на предаването „Ало, България!“ в интернет-радиото „Татковина“. Преподава по български език и литература в Българското училище „Иван Станчов“ към Посолството ни Лондон.
Авторка е на книгите „Преображения“ (поезия), „Дете и жена, и пророчица“ (поезия), „Тези прости неща, These Simple Things“ (поезия, билингва), „Тракийско съкровище, Thracian treasure“ (поезия, билингва), „Посвещения“ (поезия), „Вървище“ (роман), „Ало, България!“ (сборник разкази), Помагало „Методически разработки по старобългарска литература. В помощ на преподавателите и учениците от девети клас на българските училища в чужбина“. Носителка на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей“/“The Song of Orpheus“. Още от Здравка Владова-Момчева – вж. тук.
