Лондон, метромотриса на линията „Виктория“, нейде под земята.
Влакът забавя между две спирки и минута-две нито се движи, нито става ясно защо (подобни паузи не са необичайно нещо, но ватманът обикновено съобщава какво става).
Задушно.
Пред мен седят пухкава руса майка и пухкаво русо момиченце с оранжева балетна рокличка и диадема със златна перушина. Отляво имам две госпожици с вероятно ямайски произход, коронясани с епични афропрически и докарани по последна гръндж мода. Отдясно – баща и син от Ситито, със светли спортни дрехи и подходящи аксесоари: една и съща марка среден клас часовници, еднакви рижи бради и надменни нормандски носове. Високоговорителят изважда всички ни от унеса:
– Дами и господа, този влак получи команда да спре, поради постъпил сигнал за мащабни разрушения… – тук гласът се губи в пукот и замира.
Настъпва неописуема, бездиханна тишина. Ако някой бе изтървал топлийка на пода, щеше да звънне като гонг. Никой не смее ни да гъкне, ни да шавне, а очите на всички около мен изглеждат сякаш всеки миг ще напуснат орбита.
Гласът на ватмана пробива вцепенението ни:
– Много съжалявам, дами и господа, моля да ми простите, исках да кажа мащабни НАРУШЕНИЯ в разписанието, заради аварирал семафор на станция „Пимлико“. Още веднъж, извинете, ако съм притеснил някого.
Колективното издишване, което последва, изпълни вагона с толкова много въглероден двуокис, че вече се чувствам лично отговорна за парниковия ефект и глобалното затопляне. Рижавите господа употребиха малкото останал кислород, за да обсъдят с гръмко възмущение как ватманите в лондонското метро са неуки безсрамници, които получават „50 бона годишно, моля ти се!“, за да натискат копчета, да стачкуват и да докарват инфаркт на почтени граждани с три думи.
Мария Спирова
