Днес е 21 май. Църквата празнува Св. св. Константин и Елена, и аз имам имен ден. От няколко дни вали пороен дъжд. Не било редно, казват хората, такова време, по това време. Важно е какво казва майката природа. Щом вали, значи е жадна. Иска й се да се очисти от човешките глупости, да се пречисти. Затова са и празниците на хората – като причастие с майски дъжд.
Някога празнувах на 3 юни, по стар стил, заедно със стара майка. На нея съм кръстена и името ми значи светлина. Всичките ми празници със стара майка са се слели в един светъл и слънчев спомен. Приготовлението започваше от ранни зори. Най-важното беше да се изпече хляб и къщата да ухае. Докато месеше тестото, баба тихо си пееше, за да не ни събуди. На този ден идваха много роднини и близки да ни честитят. То и така се казваше: “Отиваме на честито”. Специално се правеше домашна, бисквитена торта: ред обикновени бисквити, ред млечен крем с дъх на малина и отгоре обилно поръсена със счукани орехи. Тогава имаше продукти и възможности само за нея. Нищо и никаква торта, а събираше цялата рода и децата от нашата улица! Сега е модно тя да се предлага и в ресторантите, защото от голямото изобилие на брюлета, пинекоти и други подобни, хората са преситени. Веднъж си я поръчвам, като казвам: “Едно парче от бабината торта, моля.“ “Нямаме такава“ – отговаря келнерът. Отварям менюто отново и тогава забелязвам, че е написано “домашна“, а не “бабина”. Няма значение как си я поръчвам, за мене тя си е бабината торта.
На Света Елена стара майка обличаше официална, черна, жоржетена рокля на плисета. Особено внимание тя отделяше на тези плисета, които не трябваше в никакъв случай да се намачкани. Гладеха се едно по едно, на старата дървена маса, с ютия, пълна с жар. Готовите вече плисета аз държах внимателно, опънати във въздуха, докато баба приглаждаше останалите. После роклята се окачваше на закачалката да “изстине“ и чакахме да удари камбаната на черквата в четири следобед. Стара майка се обличаше и слизаше празнично натъкмена на двора, за да набере голям букет от божури. Слагаше го в красива кристална кана, донесена някога от дядо ми, от Прага. Никой не знаеше защо е ходил там и какви ги е вършил. Каната се ползваше за ваза и много внимавахме да не се счупи. Когато разпитвали дядо за Прага, той се усмихвал, засуквал мустак и отсичал: “Каквато и да е Прага, не е като Родопите.“ Това било всичко. Всеки го разбирал, както можел. Дядо вече не беше между живите, когато аз заминах за Прага да следвам. Баба цяла нощ плака и ми държеше ръката, седнала на малкото столче, до главата ми. Усещала е, че повече няма да се видим. На сутринта, на изпроводяк, тя се беше натъкмила като за празник с жоржетената рокля. В ръцете си държеше чешката кана, пълна с вода, която изля пред мен, за да ми върви леко следването. Студентският живот в Прага е най-хубавият ми период – там е моята младост завинаги. И когато днес все още ме питат, какво е Прага за мен след толкова години, отговарям като дядо: “Красива е, но не е като Родопите.“ Леко се подсмихвам, както е правил и той, защото само ние двамата знаем за какво иде реч.
На празника стара майка сядаше на едно голямо кресло, като преди това много внимателно приглаждаше плисетата. Тези отпред разтваряше около себе си като ветрило. Аз се намествах на малко столче до нея, отстрани. Държеше ръката ми в скута й и усещах, че сърцата ни туптят в хармония. Тогава тази купешка дума не съм я знаела, но съм познала усещането за хармония. Скоро голямата къща се изпълваше с гости, които поздравяваха баба, а по-младите й целуваха ръка. Мене ме щипеха по бузите и галеха дебелите ми, дълги плитки, вързани с тафтени панделки. Седим си ние със стара майка като испанската кралица и инфантата, и се радваме колко много хора са дошли на “Честито“. То така се и казваше: “Отиваме на честито”. Щом гостите се бяха настанили и нямаше вече празен стол, се донасяше тортата. Стара майка ставаше от „трона“ и се заемаше да черпи с вишнев ликьор, а около приказките витаеше ароматът на изпечения хляб и уханието на божурите. Разговорите постепенно се превръщаха в мохабет – спокоен, протяжен, празничен.
По някое време стара майка излизаше на дървения чардак и канеше децата от улицата, да дойдат и те на празника. Сега важната ставах аз. Някои ми носиха книги за подарък, но не нови, а тези, които вече са прочели, и всички чакаха своето парче от бисквитената торта. Баба си имаше и един номер – правеше втора торта за „всеки случай“, но случаят беше такъв, че тя винаги се изяждаше от децата. Никой не ни носеше цветя, защото дворът ни беше като пъстроцветна черга. Хората идваха на “Честито“ пременени и само с добра дума. Много ми липсват и днес тези истински празници на старата дата, в къщата на стара майка, с дъха на топлия хляб, с нейната рокля на плисета, каната, пълна с божури и моите колосани панделки.
Като съм захванала да разказвам за тези плисета, нека си довърша приказката до край. Жоржетената рокля баба обличаше само по празници: Коледа, Великден, сватби, кръщенки, на Голяма Богородица и на Света Елена. Като сме се раждали ние, внуците, стара майка отивала при снахите, облечена в тази рокля, да ги благослови с по една златна лира за новороденото. Но имаше и един друг случай, когато баба се издокарваше с плисетата. Веднъж в годината тя обезателно ни гостуваше в града. Аз с нетърпение я очаквах и броях дните до нейното появяване. Баба пътувала първо с теснолинейка, а после с влак. Как е тичала по железопътните коловози с тези плисета, за да се прехвърли от мотрисата на влака, само тя си е знаела.
В нашия град тогава всеки влак се очакваше от много посрещачи на перона и от три-четири файтона пред гарата, с впрегнати, нагиздени коне. Ние живеехме наблизо, на не повече от десет минути път пеша от гарата. Първото, което питаше баба, щом ни видеше с татко, беше дали има запазен файтон. Разбира се татко предварително го уговаряше с файтонджията. Стара майка подаваше една червена десетолевка на кочияша и казваше: „Заведи ме на улица еди коя си, за десет лева.“ Това означаваше да я вози за всичките пари. И се започваше едно въртене около къщата ни, кажи-речи половин час. С размътени глави и умирисани на конска пот, спирахме пред входа, а баба нареждаше на файтонджията: „Не бързай да тръгваш, за да слезна спокойно, да не си настъпя плисетата.“ През целия й престой, който за всички в къщи беше празник, роклята стоеше закачена отстрани на гардероба, така че всяка сутрин, щом отворех очи, първо нея виждах и знаех, че стара майка все още е при нас, а от кухнята долиташе ароматът на току-що приготвените бабини вкусотии.
На следващия ден, след Света Елена, баба прибираше роклята в скрина, препасваше се с изтъканата от нея престилка, а аз подреждах лачените ми обувки зад вратата, обувах протритите гуменетки и лятото продължаваше радостно и багрено. Празник след празник, година след година, стара майка остаря и един ден, както си седеше на припек сред божурите, тихо ни напусна завинаги. Изпратихме я за онзи свят достойно, според заръката й: облечена с жоржетената рокля на плисета и препасана с тъкана от нея родопска престилка. В живота така не може, но за онзи свят – може. Тя искаше да се представи пред Господ с официалната рокля, но и да му покаже какви гиздосии е сътворявала с ръцете си на земята.
Отиде си стара майка, а заедно с нея и старият календар. Официално преместиха празника на днешния 21-ви май и нещо се пречупи в мен. От сутринта на този ден все ми е чоглаво и непразнично. На старата дата без да искам ми е едно хубаво, но няма с кого да го споделя. Празнувам си сама. Тача името на баба. Тя е моята Света Елена. Обичаше ме, поучаваше ме и се грижеше за мен като светица. Когато боледувах, тя седеше до леглото и държеше ръката ми. По цели нощи не спеше. Молеше се пред иконата на Исус да оздравея. Вечер ми разказваше приказки и заедно гледахме звездите през отворения прозорец. Пътувахме, хванати за ръка, далече, далече, до безкрая. Сутрин ми гладеше тафтените панделки и всичко вършеше с любов – мълчаливо и красиво. Другата Света Елена, дето е изографисана в черквата, ме гледа отвисоко и безразлично. Облечена е в златоткани одежди, но престилките на баба грееха от багрите и даже ухаеха на градински цветя. И черната рокля с плисетата беше по-празнична от царската наметка на иконата. Каква е била и какви ги е вършела черковната светица, аз не знам, но моята баба Елена беше светлина, мъдрост и любов в моя живот. Изографисана е само в сърцето ми. За Света Елена знам, че е наредила да съборят древен езически храм на Афродита и върху развалините да построят църква, за да спаси трона на сина си. Моята стара майка не унищожаваше – тя създаваше. Тъчеше родопската красота на стар дървен стан, връзваше нишките и така твореше прекрасния свят на моето детство.
След стара майка, именият ми ден имаше едно-единствено измерение – букет от божури. Магазините за цветя по онова време предлагаха най-вече карамфили. Приятел на баща ми живееше в края на града и имаше двор, пълен с божури по „еленино“ време. Рано-рано, с първия рейс татко отиваше при този приятел да набере букет и се връщаше преди още да съм се събудила. Аз знаех това и умишлено не ставах, докато не чуя звънеца на вратата. Отварях я и в дървената й рамка виждах огромен букет от божури и усмивката на татко, Бог да го прости. Тук е редно да кажа, че баба Елена беше неговата майка. Тези божури бяха и за нея, защото “там от високото – както казваше тя – всичко се вижда “.
Днес цветарските магазини божури не предлагат, понеже те са градински цветя и не са модерни. Каква обида за изобилието, с което ни е дарила природата! На мода са безуханните, хибридни цветя, опаковани в кичозни целофани и лъскави панделки. Понякога бабичките, които се нареждат свенливо в края на пазара, за да продадат на черно връзка магданоз, лозови листа или сочни джанки, носят и божури от градините си. Ако спре да вали, може да имам късмет и да намеря божури. В детството имах и приятелка Божура, която живееше в съседната на бабината къща. Жужи, така я наричах, отдавна е изчезнала от моя живот, заедно с божурите от бабината градина. В това кътче на света, където днес живея, има много красиви неща, но не растат божури. Затова често на празника си разтварям томчето с разказите на Йовков, където е неговата “Божура“.
По обяд дъждът притихна. Появиха се и бабичките. Една от тях ми подава три пъпки божури за жълти стотинки. Оставям й пет лева и се тръгвам по калдъръмената уличка нагоре, към църквата “Св. св. Константин и Елена“. Паля свещ за Бог да прости стара майка, а божурите поставям пред иконата, за да спазя традицията. Изографисаната Елена ме гледа от висотата си и май градинският букет не й харесва. Кой знае? Дали е била наистина светица за някого или са я направили такава – не е моя работа. Само да не беше разрушавала храма на Афродита. Поглеждам свещта в сандъчето с пясък. Фитилът догаря и леко съска, а на мене ми се струва, че чувам познатия шум от жоржетените плисета на баба. Така си общувам понякога със стара майка от отвъдното, с една почти неосъзната телепатия, за която не съм съвсем сигурна има ли я, няма ли я.
Усмихнах се и тръгнах да купя торта “Гараш“. Довечера ще дойдат приятелите ми с пищно опаковани букети, а това изисква и скъпа торта. Самото название “Гараш“ си е гушнало стила, докато бисквитената торта върви само с щръкнали панделки. По пътя се сещам, че в къщи нямам хляб. Баба ме е научила да меся домашен хляб, но днес не го приготвих. Неговият аромат е излишен, защото вечерта празникът ми ще ухае на скъпи френски парфюми и цигари. Все пак, заради традицията, влизам в една фурна, където ръчно месят хляб, с надеждата, че ще намеря някоя франзела. Да купя хляб на този ден от супера е кощунство за мен и неуважение към плисетата на баба. Събота следобед е и всичко е продадено, но на тезгяха стоят два препечени хляба с цвят на узряла пшеница, които продавачката е заделила за себе си, и се приготвя да затваря. Усмихвам се и казвам на глас: “Останах без хляб на имения ми ден, но, както е казала една френска кралица: “Като няма хляб, да ядат пасти“ – и соча кутията с тортата. Момичето сигурно има университетска диплома, но продава хляб по неволя, защото реагира на забележката ми с усмивка и уточнява: “Това са думи на Мария-Антоанета по време на Френската революция.” Отделя единия хляб, пъха го в торбичка и ми го подарява за празника. Усмихнах се, благодарих с ръка на сърце и бързо тръгнах към вратата, за да скрия вълнението си. Бях получила подарък, който ме накара да почувствам празника. Дъждът беше спрял и един слънчев лъч целуна сълзите ми.
Удари тържествена камбана. Гостите скоро щяха да дойдат. Днес имам имен ден по новия календар – с торта “Гараш“, но и с аромат на подарен, ръчно приготвен хляб. Що не взема да облека и на баба роклята с плисетата?
Елена Пеева-Никифоридис
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук.
.
