Разказ от Хасан Ефраимов
Качамак яли ли сте? Ако не сте, по-добре не пробвайте. Няма да ви хареса. Ако сте израснали с него, без това няма да искате и да го вкусите. Това е храна за бедняци. Ще ви припомни мизерията. Някои му викат мамалига и затова в Делиормана ги наричаме мамалигари, но те живеят оттатък Дунава.
Да, качамакът е храна за сиромаси. Ядат царевица, подобно на едни животни, защото няма какво друго. Затова са сиромаси. Ако имаха пари, нямаше и да помислят за качамак, а щяха да нагъват пасти. Това е националното ястие на Балканите. И не само тук. Като тръгнеш оттук и минеш през турско, през арменско, та чак докато стигнеш до Афганистан, мамалигата е национално ястие. Не само тези оттатък Дунава, всички сме мамалигари. Ние сме мамалигарите на света, отрепките, издънките на цивилизацията. Филизи, останали от далечното минало, закърнели, пожълтели, повехнали. Динозаври, царували някога, но успели да се съхранят и просъществуват до днес, благодарение на това, че са яли качамак. Защо слагам всички под един знаменател ли? Защото произхождаме от един общ праисторически казан. Качамакът ни издава. Той е свързващото звено. Нищо, че някои се опитват да изпълзят от казана с мамалигата. Споко, няма да успеят никога.
Истинските хора са там, някъде далеч на Запад. Да вкусят мамалига и през ум не им минава, но заради тях целият останал свят набляга на качамака. Дедите ни, докато са се къпали в бани, онези се изхождали между розите. Затова строели толкова много дворци – като се напълни с екскременти поредният дворец, просто се местели в друг. Но розите, богато наторени, избуяли и разцъфтели в прекрасни цветове, а ние сме се превърнали в бледи подобия на дедите си и затова сега ядем качамак.
А, да не забравя! Ако ви се случи да ядете качамак, внимавайте да не си изтървете смартфона в тавата!
Не вкусвах качамак. И мама не вкусваше. Все пак е била от богат род. Дядо държал двата края на живота благодарение на това, че работел, подобно вол. А татко, сирак и сиромах, нагъвал качамака. Естествено, ако го намери. После се правеше, че му харесва. Сам си го приготвяше понякога. Мама заявяваше, че не докосва качамак. Нагъваше нашият и постоянно повтаряше, колко е хубав.
– Охо… Охо-хо-хо… – изричаше, духайки горещата отврат.
Ние стояхме отстрани и гледахме с ужас как тати яде храна, предназначена за добитък. Да, ама лъжеше, че му харесва. Разбираше се по отвращението, изписано на лицето му. Просто искаше да си припомни вкуса на мизерията, за да може после да благодари на Всевишния с душа, изпълнена с болка.
Ако си мислите, че ходжата и попът не нагъваха и те качамак, жестоко се лъжете. Нищо, че по цял ден спореха на стария пън пред джамията, турен там веднага след основаването на света. Спореха коя религия е по-права. Като че ли имаше някакво значение, след като и двамата нагъваха мамалига…
– Нашата религия е по-стара – хвалеше се попът.
– Да, ама нашата е по-права – отвръщаше веднага ходжата.
– Да, ама вашата произлиза от нашата.
– Да, ама вашата пък произлиза от еврейската.
– Да, ама и вашата произлиза от еврейската, защото произлиза от нашата.
Туй то, винаги стигаха до евреите. Откак свят светува, те бяха виновни за всичко. Дори и затова че бяха измислили религия, от която да произхождат религиите на попа и на ходжата, за да могат да спорят после на стария пън.
– Дай една цигара – изричаше по някое време единият.
Спореха толкова дълго, че кутиите с цигари привършваха неизменно.
– Що не си носиш цигари? – възмущаваше се и другият, но винаги подаваше. – Цигари нямаш, но иначе мераците ти големи.
Скоро привършваха и другата кутия, но до консенсус така и не успяваха да стигнат. Тогава бъркаха из джобовете си и почваха да тършуват за стотинки. Единият ми подаваше 20 стотинки за кутия „Дунав“, другият – 25 стотинки за кутия „Варна“, че неговата религия беше по-права. Нямаше как да пуши евтини цигари. Нищо, че и едните, и другите цигари бяха без филтър.
– Бягай да ни купиш цигари, моето момче – ми изричаха.
Аз, по цял ден седях на стария пън, до тях, и неизменно слушах спора им, продължил цяло детство. Не исках да изтърва момента на развръзката, в който щеше да се разбере, коя религия е по-права. Бях сигурен, че този момент скоро ще настъпи.
– Оня пак няма да ми даде цигари и ще ме изгони още от вратата– подсещах ги за магазинера.
– На, дръж, покажи му Библията. Кажи, че са за дядо поп – изричаше попът.
– На, дръж и Корана. Кажи, че цигарите са за дядо ходжа – не оставаше по-назад и другият.
Грабвах свещените книги за доказателство че цигарите не са за мен и хуквах към магазина. Бягах, ама само докато свия зад ъгъла. После, сядах в градинката и с часове разгръщах книгите. Исках да видя, какво пише в тях, че двамата спорят толкова много.
Часовете се изнизваха и когато най-накрая се връщах при двамата спорещи с цигарите в ръка, се оказваше, че са на ръба на нервна криза, заради липсващите цигари, че те са по-важни дори от качамака. Тогава спорът им беше особено ожесточен.
– Магазинерът получаваше стока – изтърсвах за оправдание. Все още не бях успял да стигна до мястото, където в свещените книги пише, че не трябва да се лъже, и нямах никакви скрупули.
– Той пък все стока получава – изтърсваше единият.
– Или е в ревизия – донаждаше и вторият.
По някое време минаваше и дядо. Тогава спорещите се обръщаха към него за помощ.
– Небето синьо ли е или е червено? – не им помагаше особено дядо със суфисткия си въпрос.
Скоро се зараждаше нов спор.
Дядо си изпушваше цигарата мълчаливо и преди да тръгне им отговаряше:
– Синьо е… Но сутрин е червено, преди да се зазори. Понякога е и кървавочервено, по залез. Вечер е озарено от звезди. Като грейне месечината, заблестява. За слепеца пък, винаги е еднакво черно.
Дядо тръгваше по неговите си работи, а двамата оставаха да пушат мълчаливо на пейката. Появата на дядо винаги слагаше край на спора им. После само седяха замислени.
По някое време се провикваше баба ходжовица. В спора си забравяха и да ядат. Тогава, като две черни сенки се примъкваха към софрата и сядаха около тавата с качамака. Замъкваха и мен. Къде без публика? Ядеше се от обща тава. Само книгите бяха различни, тавата с качамака, не.
– Хайде, яж. Виж се каква си вейка – подканяше ме ходжата.
– Тц… Аз качамак не ям – отвръщах винаги, клатейки глава.
Увещанията им оставаха напразни и баба ходжовица се принуждаваше да ми сложи комат хляб и домашно сирене. Откъсваше и по някой домат от градината.
Тавата с качамака димеше на софрата. Двамата спорещи, забравили за спора, седяха с лъжиците в ръка, но така и не почваха. Попът чакаше ходжата да почне първи, като стопанин, но оня сякаш нямаше подобно намерение. Попът се беше изтарикатил да седне откъм по-ниската страна на софрата, нищо че религията му беше по-права. Цялата мазнина на качамака се бе стекла към него. Тогава се наблягаше на мазничкото. Всеки търсеше мазното. Ако се надигнат от гроба двамата и видят, как сега всички постят, бягайки от мазното, сигурно ще предпочетат да легнат отново.
– Знаеш ли, попе? – изрече по едно време ходжата. – Нашата религия е тънка. Тънка като един път. Толкова е тънка, че едва ли някой би намерил думи да я обясни някога.
Тогава ходжата посегна с лъжицата и прокара тънка линия през качамака, изобразявайки тънкия път, който едва ли някой щеше да успее да опише, колкото и качамак да изядеше.
Мазнината на качамака бавно се стече към ходжата.
Дядо поп не беше вчерашен. Винаги казваше: „Тази шия не е от туршия“. Веднага усети ролята на тънкия път в тавата с качамака. Нищо, че не усещаше тънкия път в религията.
Седях с комата в ръка. Не смеех дори да мръдна, в очакване да видя как ще се измъкне попът от тънкия и хлъзгав път, начертан в качамака от коварния ходжа…
– Знаеш ли, ходжа ефенди? – изрече оня по едно време. – Нашата вяра е много объркана. Толкова много е объркана, че направо е карма каръшък. Ей като този качамак.
Посегна с лъжицата си и хубаво разбърка качамака. Останалото свърши гравитацията и мазнината отново се стече по посока на попа.
Докато ходжата успее да си затвори ченето, попът вече беше омахал половината тава, без да чака повече подкана. После яде и ходжата, ама толкоз и яде. Нещо не му спореше този път.
Ходжата си взе поука, след като остана без мазнината на качамака. После винаги наместваше една тресчица под единия крак на софрата.
– Все се каня да оправя този крак, ама на… – изричаше, намествайки тресчицата. – Щото се клати софрата.
– Намествай, намествай – изричаше и попът, и даже му помагаше.
– Много ти тънка тресчицата – забиваше веднага след това ходжата.
– Тънка, ама да не сториш пак грях, че нещо бъркаш качамака и религията – не му оставаше длъжен и ходжата.
– Че то, каква религия без качамак, ходжа ефенди?
– А, и мазничко трябва малко. Каква рели…, качамак, без мазничко.
Най-накрая спорът на попа и ходжата стигна до развръзка. Но го разреших аз, а не те. Един ден, след като се върнах с цигарите в ръка, изкрещях развълнуван:
– Еднакви са.
– Кое? – учудиха се и двамата в един глас.
– Книгите. Как кое?
– Кои книги?
– Вашите книги.
Двамата се спогледаха мълчаливо. Даже забравиха да запалят цигари. Най-накрая бях привършил свещените книги. Трябваше ми цяло детство, за да го направя и безброй пъти ходене до магазина. Но го постигнах и затова бях много доволен от себе си.
– Еднакви са – продължих. – Адам в едната книга е Адем в другата. Ева е Хава. Исус е Иса. Мария е Мариам. Давид е Давуд. Йосиф е Юсуф. Историите са същите. Забраните и заповедите са същите. Няма разлика… Затова ходите и двамата в черно. Няма значение кой къде ще влезе. И в джамията да влезете, и в църквата, все е същото. Едни и същи неща четете. Затова ядете и качамак от една тава.
– Качамак?
– Да, качамак. Единствено важно е към кого ще потече мазнинката. Понякога потича към единия. После към другия. Зависи от тресчицата.
– Мазнинката?
– Да, мазнинката. Тресчицата…
Дълго мълчаха попът и ходжата, обхванали брадите си. Толкова разгорещено спореха от години и бяха забравили да погледнат книгата на другия. И какъв спор бихте водили, като не знаете гледната точка на другия?
– И никаква разлика ли няма? – промълвиха отчаяно, почти едновременно и двамата.
Изведнъж бях станал много важна личност, защото бях си направил труда да прочета и двете книги.
– Има… – успокоих ги. – В едната Исус се превръща в Бог, а в другата си остава само пророк. В първата човек се превръща в Бог, втората казва, че човек никога не може да се превърне в Бог.
– Никаква друга разлика ли няма?
– Няма… Това е. Книгите са еднакви. Толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не, след като ядете качамак от една тава? – изрекох и се разплаках.
– Цял живот спорите на този дънер, а дори не знаете какво пише в другата книга. Други също са седели на дънера преди вас и са спорели. Да беше само това! Убивате се… Убивате се от векове. Ще го правите поне още толкова. Пак питам, толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не?
Не изрекох повече нищо и мълчаливо си тръгнах. Оставих ги да седят там, на пейката. От този ден нататък не припарих до стария дънер. Виждах ги често да седят отново на него, но повече не спореха. Бяха си разменили книгите и ги четяха, забили треперещи бради в тях. След това ги виждах да обсъждат нещо, но да спорят повече не ги зърнах никога.
Не спрях дотук. След Библията и Корана изчетох Талмуда и Стария завет. Скоро след това се нахвърлих нa Танах, с неговите 24 книги. Продължих с Дхамапада и попих словата на самия Буда. Четирите Веди оставих за десерт, но не им простих – прочетох и тях, барабар с кориците.
Иска ли някой да спори с мен? Но аз отдавна не споря. Твърде много се уважавам, за да си позволя спор с мазнината, плуваща върху качамака. Зависи от наклона на тавата. От тресчицата, подпъхната под крака на софрата. Накъдето е наклонът, натам потича мазнината. И така мазни. Как тогава да спориш с толкова мазно нещо?
Знаете ли? Какъв човек трябва да си, за да се изпикаеш на дувара на джамия? Или да се изсереш пред портите на църква? Или да изрисуваш свастики на стената на синагога? Човек би ли го направил?
Къде е Шейтанът в цялата работа с качамака ли? Тълкуването на Божиите дела е шейтанска работа.
А, и качамакът ли? Пък като ви харесва толкова много, яжте си го. К’во ми пука? Само не ме карайте и аз да го ям. Мразя качамак.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук.
.
