Щураво. Ядно. Размазало сезоните време. Слънце и дъжд на валявици, безпардонни към големия град, наюркал хора и коли в насъщна надпревара. Без паркинг за мечти. Тук е писта за амбиции и доказване… Аз, аз, аз… Моето Ауди на три сантиметра пред твоето Мини… Смири Ламборгинито си, надцаквам те с Тесла и по дяволите този кралски кортеж, дето се пречка в пространството с короновани по капаците тенекета на колела. Реверанс към Величеството… Битка за сантиметри… Остров… Робинзоново кралство, в което всяка двукрака, пешеходна човекоеднодневка се пада роднина на дивака Петкан – ококорен, искащ, и недорасъл да уважава себе си. Готов на всичко, за да го превъзпитат в Поданик с местен паспорт и неуместен акцент, заради който се изчервява при всеки провал на интервю за работа, при всяка разминавка с илюзиите… Лондон е. Няма места. Бъди благодарен, че си се докопал поне до едно безкофеиново еспресо…
– И кака ти Ружка, ша ми са паенти и тя! Аз й викам, аз съм висшист по българска филология, ма женооу, с тоя акъл и работа ша си намеря, и доходи, и квартира, няма да ти седя тука на селото да са разправям с Горското, ша ми насекат ли два кубика дърва или няма… Скапа са, всичко са скапа, Здравчоки, няма сега да ми увесваш нос и да ма разпитваш за тоя, за оня… Не са същите хора, то не е и същият свят… Иска народът! Искааа! Веднага, тук и сега! Разотиваме са, кой накъдето му видят очите, да си гоним късмета, ако ще й на северния полюс да е. Парите говорят, душа, парите са ленгуича в наши дни, другото й вятър и лапавица у мъглата. Па кат ти зинат и роднините насреща, върви, че обяснявай колко ти й мила България и колко не ти са тръгва на гурбет… Ама и туй кафе наистина е отврат, на пъпа на Лондон , егааати минавката за три лири…
Безлики нюанси в пейзажа. Мацаница в движение. Шум от езици, изгубени в превода на валути. Девалвация на спомени, наринати в непотребна, островна симбиоза. И аз – все още чувстваща. Чуваща. Съпричастна. Сънародна до Петко, щукнал на Острова, да успява на екс…
– Извинете, може ли да използвам запалката Ви? – От съседната маса ме докосват лилийни пръсти на Дама в скулптурен, непроницаем макиаж. Страхотна жена! Без възраст. С очи като фарове, пробили пещерни проходи над мраморните й скули.
– Говорите уникално страстен език – казва Дамата. – Звучи като древно заклинание или песен. Накара ме да се усетя жива… Извинете, страдам от безсъние и търся лек… Тук вече всичко отдавна е ясно и затова непознатото ме впечатлява. Не мога да се сдържа и искам да ви попитам – как се нарича езикът, който ме накара да се почувствам добре?
Български е. Нощем го възкресявам наум, защото ми е молитва. А, Бъ, Въ, Гъ, Дъ, Е… Тя ме спасява от всичко – разпиление и умъртвение, безсъние и познание, влияние и поругание. И ме слага този език на мястото ми. Да си тежа като камък. Да не може нищо да ме поклати – ни трафик, ни кофти кафета. Да си знам, че съм у дома и съм премела до чисто душата си. Че да има къде да пристъпя…
– Е що не й се предложи да й даваш частни уроци на тая мадама, бе баламо безтегловна? – навиква ме Петко като в песен.
Щото е щураво. Ядно. Размазало сезоните време. Без паркинг за мечти. Само писта за амбиции и доказване. И щото молитвите не се предлагат на частно, Петко – Петкане. Ако ти поискат – дай. Ако те повикат – спасявай. Ако ще тръгваш – върви си. Накъдето ти видят очите. Ако ще и на северния полюс. Може някой ден, като се измразиш до нищото в себе си, пак да приплачеш за молитва. И пак да се превърнеш в азбукар – А, Бъ, Въ, Гъ, Дъ, Е… Кой е този език, ще питаш. Тук вече всичко отдавна е ясно. А път към душата ти няма. Че да пристъпиш към нея. На чисто.
Здравка Владова-Момчева
