– …Ама Вие какво искате? – казва ядосано отец А. Епархийският съвет е взел решение. Негово Светейшество, който е Софийски митрополит…
– Да, знам разбира се, че Негово Светейшество е Софийски митрополит. Но все пак, кажете ми, моля, защо две години и половина, докато покойният вече отец Я. беше много болен, Софийска света митрополия не назначи втори свещеник в тази енория и не изпрати никого, който да му помага? А сега, когато отецът почина, сега се назначават двама свещеници? Отец Я. викаше свои колеги и им плащаше, за да дойдат, когато не можеше да служи.
– Госпожо – още повече се ядосва отец А. – Вие в качеството си на каква решавате къде да бъдат назначавани двама свещеници? Освен това отец Л. идваше да помага на отец Я.
– Аз нищо не решавам, отец А. От мен разбира се нищо не зависи. Но може би зависи от Вас. И само исках да Ви задам някои въпроси и да апелирам към Вас, като обикновен мирянин, който е част от това паство и е влязъл в храма още като дете. Все пак съм в този храм всяка неделя, всеки празник и знам какво се случваше през цялото време. Отец Я. плащаше на свои колеги, за да идват, когато не можеше да служи. Смятате ли, впрочем, че малката къщичка към храма е достатъчна за двама свещеници?
– Ние сме се разбрали със свещениците – казва отец А. Вие ще се запознайте с тях, ще видите…
– Аз вече познавам отец Х., новия свещеник, който дойде. Но Вие не ми отговорихте на въпроса дали смятате, че тази малка къщичка е достатъчна за двама свещеници? Нито на това защо, когато покойният предишен свещеник беше много болен и му беше наистина много трудно да служи, Софийска света митрополия не му изпрати помощник, а след неговата смърт се назначават двама?
Искрен отговор на тези въпроси не последва. Не, че съм очаквала такъв… От другата страна на телефонната линия отец А. се чуди как по-бързо да приключи разговора. Тонът му става все по-раздразнителен.
– Можете ли да ми кажете все пак с какви мотиви Софийска света митрополия взе това решение? – опитвам с последен въпрос.
И на този въпрос няма отговор. Все пак отец А. ме кани в митрополията на разговор. За съжаление не е в ден, в който мога да отида. Сигурно се чуди откъде ли ме познава и как въобще съм успяла да се добера до него. Чувства се обиден.
Някаква си обикновена мирянка от някаква си обикновена енория си позволява да пита и да апелира към висшето ръководство на Църквата да мисли повече за вдовицата на покойния отец на тази енория и да не използва, също така, малката къщичка към храма за квартира на двама свещеници. (Вторият свещеник, впрочем, изглежда ще служи в друга черква, не в тази, за която става дума, изглежда е зачислен към тази по-скоро формално. Може би просто му търсят квартира. Но това отец А. разбира се няма да ми го каже. Той е обиден и озадачен, че някаква си обикновена вярваща може да му задава въпроси във връзка с енорията, на която е член. И с храма, в който дълго време един болен от рак свещеник се справяше сам.)
– Бог вижда – казвам накрая на отец А. – Всичко добро.
И се моля Бог наистина да не оставя паството си само…
Нито на църковни началници, които продават лика на Спасителя в централни софийски храмове, но самият Спасител го няма там, на продаваните „юбилейни монети“. Той не е и на „първите места по пазарите“, нито близо до властта. (По чийто кабинети отец А. и други високопоставени духовници имат честта да правят водосвети.)
Но бе в сърцето на покойния отец Я. Може би затова той изнесе кръста си сам. Къде ли беше тогава Софийската света митрополия?
„Спаси, Господи, люди Твоя и благослови достояние Твое, победи православному болгарскому народу на сопротивния даруя, и Твое сохраняя Крестом Твоим жительство.“
Мариана Христова
