– Искаш ли да ти обиваря едно яйце? – пита баба и злоядата ми душичка се съглася, напълнила устичка със слюнка от вкусната дума „обиваря“.
Баба слага едно яйце в емайлираното джезве и, седнала пред котлона на малкото столче, ми разказва за носиите в балканското ни село и „чохеното контошче“ – елек, подплатен с кожички, доколкото разбирам.
Яйцето е сварено.
– Не яж горещо яйце – ще бабичасаш! – казва баба, а аз, с развинтеното си въображение, си се представям като бабичка. Една малка такава бабичка, с басмяна рокличка на воланчета и със забрадка – ходя наоколо и тропам с бастунката.
– Хайде, миче, да те водя на Василюва усойна на разходка! – казва дядо.
– Их, дядо бе! Не съм Миче, а Радост! – карам му се аз, а дядо се смее:
– Миче е съкратено от момиче, бе чедо.
Вървим с дядо, а той ми показва къде сърна е спала, къде мечка е драла по стволовете, къде коя билка расте и за какво служи, прави ми свирчица от кората на церово дърво, а той самият носи на рамо едно дърво. Дълго дърво – към 5-6 метра и дебело към моя педа. Сам го отряза във Василюва усойна, отеса му клоните, направи го на греда и го понесе на рамо. Дядо е голям човек, към два метра висок, а аз му стигам до джоба на панталона.
Изведнъж дядо замира.
– Бягай, миче! Бягай напред по пътеката! – прошепва той.
Драсвам на безопасно разстояние и виждам как дядо се извива наляво с дървото, а после рязко надясно и силно изпердасва клоните край пътеката, с гредата. От клонака, на земята пада убит смок. Сребристото му тяло блести в тревата, а рубиновото му око ме гледа. Прилича на старинна сабя – люспесто сребро и рубини. Дядо, в детските ми очи, е вече не просто голям човек, а великан, който се бори със змейове.
…
Не знам защо точно днес се връщам в онова балканско село.
Сигурно пак са ми свършили силите.
Радост Даскалова,
Великобритания
